по заглавие   по съдържание

Иван Чолаков: "Кой сте Вие, Гъби Гъбев?"

29.03.2014
Снимка 1

Случи се така, че веднъж Гъби Гъбев Гъбев изгуби своя паспорт. Прибра се от работа вкъщи, прерови дрехите си, огледа се наоколо. Нямаше го. Заедно с документа липсваха още служебният му пропуск, квитанцията за платен месечен ток и два автобусни билета. Макар и щедър човек, Гъбев не бе свикнал да губи: близки, малкото останали приятели, любими вещи. Веднъж бе изчезнал повреденият му джобен часовник с ланец, скъп семеен спомен, и Гъбето се поболя. Няколко дни той бе в треска, докато не намериха реликвата в канцеларията на завода между две прашасали папки с рационализаторски предложения.

Вечерта спа лошо. На сутринта, напускайки своето коридорче в квартал „Запад“, той все още не бе решил какво да прави. От входа на завода портиерът Гърдьо му кимна за поздрав отдалече и решително изтананика нещо, наподобяващо революционна песен:

– От днеска, друже, тука пропуск ще се иска вече.
– Ама, бай Гърдьо... такова... Ти ме познаваш, нали...Гъби Гъбев от Плановия...
– Не те познавам, нито искам да те знам – отсече стражът и заплашително извиси огромния си ръст.

Лицето му с изражение на булдог придоби зловещ вид.
– Има заповед от днес и туй-то. Или даваш пропуск, или марш оттука, че... Тази сутрин не съм закусвал и знаеш ли какво мога да направя?

Гъби Гъбев не обичаше кучетата, особено лошите. Плах и нерешителен, той не обичаше и митарствата по различни учреждения, чукането по затворени врати. Но имаше ли избор? В този сложен и объркан свят човек без документ за самоличност бе всъщност никой. С лице на участник в траурна церемония Гъби се насочи към Районното управление на МВР. Чакането на опашката пред гише „Паспорти“ Г3 оползотвори пълноценно в изучаване на плакатите, окачени по стените. Погледът му внимателно разчиташе всеки един, а мисълта му трескаво работеше да улови скрития им смисъл. Особено впечатление му направиха два от тях: „Граждани, пазете паспорта си, той е Ваш“ и „Граждани на България, не забравяйте, че където и да сте, каквото и да правите, Вие представяте България“. Служителката от гишето с неопределена на цвят коса и твърде икономична на плат блузка даскалски му разясни Наредбата за правата и задълженията на притежателя на личен паспорт в страната. След това, без да обръща внимание на глухия ропот на опашката, чийто последен чакащ член бе далеч извън сградата и разпалено спореше с постовия милиционер за новите цени на автомобилното масло, тя започна да изрежда на Гъбев статистически данни за изгубените през последните две години паспорти. Тирадата завърши с обобщение:
– Ама че заплеси са това българите. Все губят по нещо: я пари, я жени, я документи. Виж, чужденците са нещо ехе-е-еее къде-е-е по-така.

Явно тази тема ù беше приятна, но осъзнавайки изведнъж, че е на работа, а не в бара на хотел „Хризантема“, тя просъска с глас на пепелянка:
– Не ми губете повече времето, гражданино, с вашите глупости. Я вижте колко хора чакат. Изгубил си паспорта, че как така, бе?! И да знаеш, има заповед и баста, без акт за раждане не може нов паспорт. Отивайте в кметството, пък нека там да Ви оправят.

Във фоайето на кметството нямаше никого, но на вратата бе окачена табелка „На бригада сме“. Появилият се изневиделица служител (явно дежурен) разсея съмненията на Гъбев относно надписа:
– Така е. На бригада са. Преди имаше ленински съботник, телевизионен неделник, сега пък има доброволни бригади за облагородяване на района. Садят се дървета, окопават се градинки, чистят се паметници. След ден-два ще си дойдат все пак. Вярвай ми!
– На мене ми трябва един документ. Без него аз...– опита се да спори Гъбев.
– И на мене ми трябва люта капия за туршия, ама няма и си трая – пресече го служителят. – Ако много бързаш, иди да им помогнеш, току-виж се върнали по-скоро. Ако си пък за печат, ей нà, всичките са при мене. Дай да ти ударя един, където искаш, пък си гледай кефа. А сега трябва да те запиша в тефтера, че си идвал, нали разбираш. Тъй де, бригада, бригада, ама шефът каза и тук работата да върви. Та казвай: име, презиме, фамилия, ЕГН, серия и номер на паспорта, адрес, месторабота, родители...

Времето бе ведро, но Гъбев чувстваше, че се задушава. Той се отдалечи, бавно влачейки краката си. Вече дори и не чуваше гласа на служителя, който викаше след него:
– Чакай бе, ей! Кой си ти? Как се казваш?

Качи се в първия попаднал му автобус и пое в неизвестна посока „Само по-далече, само по-далече“ – мислеше си той. Главата му бучеше, сякаш хиляди тромби свиреха в нея някакъв марш. Още не бяха стигнали до следващата спирка обаче, когато чу в ухото си режещ мегаватов глас:
– Вашия билет, моля!

Гъби Гъбев беше редовен пътник. Той винаги си купуваше билети, събираше си ги и в края на месеца си правеше отчет за своите транспортни разходи.
– Аз... такова... забравих... – заоправдава се той и целият се изчерви.
– А-а-а, пипнах ли те, пиленце – потри доволно ръце контрольорката, жена с неопределена възраст и телосложение, – още от спирката те следя. Ама да знаеш, такива на мен не ми минават. Забравил бил, дрън-дрън. Или даваш глобата, или паспорта – и в полицията. Там е мястото на такива като тебе.
– Аз нямам паспорт, а и в полицията бях преди малко – обясни Г3.
Контрольорката опули водносините си очи и гласът ù набра такава височина и сила, че накара всички пътници в автобуса да изпитат опасение за здравината на своите тъпанчета.
– Хубаво, хубаво го погледнете тоя. Не си купува билет, няма паспорт, идва от полицията... От такива като него, които подяждат държавата, стигнахме до това дередже. Ама нейсе, може би си забравил и как се казваш.

Автобусът бе на спирка и Гъбев едва успя да улучи вратата. Седна на една пейка в отсрещната градинка и се замисли. Сега накъде? Усещаше главата си като презряла диня, попаднала под ножа на лакоми хора. Попита къде е близката поликлиника и бавно, много бавно, като преплиташе крака, се отправи натам. Ставаше му все по-зле. Минаващите край него той различаваше не като хора, а като документи, покрити с множество печати – черни, червени, зелени кръгли квадрати, които размиваха своите контури и цветове и се превръщаха в гигантска амеба. Изписаните на входа на поликлиниката думи: „И болният е човек“, мобилизираха последните му останали сили и той се добра до регистратурата. Жената, цялата в бяло, се опитваше да отмери точно с пиличка височината на всеки свой нокът.
– Вие за какво?
– Ако може за преглед. Главата много ме боли, а и сърцето нещо ме стяга...
– Ще Ви запиша, но по-напред си дайте паспорта и личния амбулаторен картон. Такъв е редът.
– Нямам... аз изгубих... всичко... – смотолеви някак си Гъби.

Той не успя да чуе словесната реакция на медицинското лице. Гъста бяла пелена закри погледа му. В съзнанието му изплуваха отново портиерът бай Гърдьо, контрольорката с нейния мегаватов глас, служителят в кметството. Те се хванаха за ръце и заиграха някакъв лудешки танц. От него всичко се завъртя пред очите му и той почувства... топлина, силна топлина. Когато отвори очи, видя надвесеното лице на сестра с леко наболи мустачки:
– Съвзехте ли се вече? По-добре ли сте? Не зная защо, но у Вас не намерихме никакви документи. Бихте ли казали кой сте, къде живеете?

Гъби Гъбев Гъбев затвори отново очи. Чувстваше, че започва да потъва в нещо безкрайно дълбоко и светло, но не се страхуваше. Само много му се искаше да спи.
 

разказ от книгата на Иван Чолаков "Сам в дъжда"
изд. Пловдивски университет "Паисий Хилендарски", март, 2012
художник и оформител: Георги Чепилев
технически редактор:Евелина Бебова

 

                                                "Носталгия"
                                                "За няколко франка повече"
                                                "Коледа е"

 

илюстрация: Стилиана Георгиева - Stella

 


 

редактор: Христина Мирчева