по заглавие   по съдържание

Кристин Юрукова: "Акушерката княгиня"

20.05.2014
Снимка 1

Огъва се кръгът на хорото, извива се златната лента, която като обръч държи кръга да не се разпадне, лентата, образувана от свилената везба по пазвите, над които мазно се стеле бялото мляко на моминските гушки. Очите ѝ галят тези твърди и кръгли ябълки на девичите лица, ябълки от венеца около лика на Света Богородица, когато се четеше Богородичния акатист. Богородичната ябълка е символ и на нейната професия – ядеше ли булката ябълка, красяла иконата на Божията майка, непременно скоро зачеваше. И така все имаше работа за нея, акушерката. Професията ѝ идва от насладата – от насладата на зачеването, от насладата на първа среща с чедото ти. Гледа хоровода на девиците и усеща как кръвно е свързана с всяка една от момите, свързана е тя с тях, ох, как е свързана – с най-интимното – с пъпната им връв. Реже пъпчето и го хвърля на керемидите, орисниците да орисват съдбата им. Толкова много пъпни върви водят към нея и няма как да е различно – акушерката води хорото на нейните моми, ятото същества, разродени от нея. Преди да развие кърпата, дарена ѝ при бабуване, и да поведе хорото отгоре ѝ изливат менче вода за здраве – да е жива и здрава Бабата, че да дарява живот и здраве при бабуването. Плисва водата да ѝ напомни морето от околоплодни води, в които плува лодката ѝ и как това море ври от зародиши.

Хоризонтът ѝ – планински вериги от кореми на бременни жени. И тя сякаш е вечно бременна, не само с децата си, а и с чуждите деца. Пръстите ѝ се плъзгат в по устието на пещерата на утробата, там, в пещерния мрак прорастват, дирят невидимите форми, облазват ги, обхващат плода отвсякъде, ако трябва, ще го извият, ще го преобърнат както слънцето, кога играе, но ще го извадят здрав и читав на белия свят, помагат ръцете ѝ на Дядо Боже. Край нея – все по-растящото множество раждащи жени. Занаятът ѝ – сцена на борба сред все по-растящото множество жени. Своеобразна е тя, не за всеки – хванала се е здраво за инстинкта си, той да я води към спечелени битки. Инстинктът ѝ посочва как да запазва силите си и силите на раждащата за миговете на най-голям риск. Изкачва се със стенещата жена по зъберите на болката, сраства се с нея, става с нея едно общо тяло. „Напъвай, виж, ето така, натискай с въздуха, натискай с болката надолу, не забравяй пак дълбоко да вдишваш, въздухът, дето издишваш, ще изтика детето като тапа навън. Насочи и болката надолу, натискай, използвай я и нея, тя да ти е средството да изблъскаш детето навън.“ Оваляни са в едно кълбо на болката с раждащата жена, търкалят се с нея през минутите и часовете. И сред писъците инстинктът ѝ се хвърля стръвно насам и натам и винаги като хищник знае какво да прави.

Съдбата бе определила тя да се намесва в най-важния час – на раждането. Орисниците така я бяха орисали – да стои нащрек с бохчата с най-необходимото, докато претърча до къщата ѝ поредният близък на родилка: „Бърже...тя ражда!“ „Позапри се, не се толкоз сапикясвай, да не се ражда толкова бърже, кихнеш – и си готова.“ Хуква с галошите, нанизани над обувките ѝ, целувката на калта трудно пуска, залепва тук и там между къщята. Шляпат галошите на Княгинята из бедняшките квартали към жените на родилките. Не се ли усеща и тя бременна като тях? Вечно бременна с чуждите деца. В стаичките от бяла пара едва се провижда, върху чугунените печки млечната пара издува капаците на тенджерите. Жените в махалата отдавна са се научили да приготвят врялата вода, необходима за раждането. Възвират я още докато я чакат. На леглото на родилката са нагънати чаршафите и пеленките за бебето. Някои са свилени, други са с бяла бродерия или с наплетена дантела. Колкото и да е схлупена стаичката, пеленките са снежно-бели, ухаят на лавандула или роза, внимателно са огладени сякаш с ръка непипнати, бели и уханни като мечтите на жените. И после почва нещото, което свива сърцето на всички в къщата. Природата триумфира сред мъки и кръв, тържествена, жестока, милостива. И тя се гмурка в това природно явление, сякаш в самото око на бурята се хвърля. Утробата тегли надолу, сякаш нещо се къса в нея, тя е чуждият човек, който прониква в нея да извади бебето от окото на бурята, от тези мощни конвулсии на природата. Пръстите ѝ навярно се усещат като уреди за инквизиция, но друг път няма, никоя жена, която ражда, и най-богатата, не може да си откупи мъките. Само неродилите няма да минат през тях, но тяхната болка е най-страшна. Беше разраждала и жени на дипломати, не само на бедняци. „Давам ти половината ми богатство, не – цялото – степенуваше предложенията си жената на чуждия дипломат, – само да ме отървеш от острието на тази болка. Не се търпи, сестро, не се търпи!“ Ако баща ѝ бе останал жив, панагюрци можеха да казват на момите: „Хайде, мини през попа за венчило, сетне през щерка му – да те разроди. Всичко ще дойде от една къща.“

Що години имаше тя напред, все с бебета бяха пълни. Пример ѝ беше една стогодишна баба, която още разраждаше. „Не го резиля занаята, ако и да са ми много годините, ей питай женорята.“ Два бинокъла над очите ѝ бяха очилата ѝ, толкова беше късогледа и толкова съсухрена на стафидка, та почти се мушваше цяла в утробата на родилката, въоръжена с двата бинокъла над очите си – да оглежда с тях дереджето. Пръстите ѝ бяха чудовищно деформирани от ревматизъм . „Тъй по-добре пипам и хващам – обясняваше – станали са на куки. Като една пиявица се прилепвам към булката и додето не измъкна бебето, не се отлепям. Харно е да вършиш туй, що ти иде от ръки. Да ти река ли как узнах за какво съм родена. При един бунтулук бягахме цялото село в Балкана, навързани като свински черва. И насред път на майка ми и придойдоха болките, взе да вие, че ще ражда. Напъдих дечурлигата, че сите бяха по-дребни от мене, майка ми се разчекна - „Всичко сама ще сторя, ти поеми само бебето.“ И виж ти, нещо хлъзгаво, слузесто, кърваво омаза ръките ми, а аз съм си много гнуслива. Чак като го тупнах по гръбчето и проплака, се извърнах настрани и повърнах. И ако щеш вярвай, в този час, кога повдигнах бебето над корема на майка ми, вече си знаех - „Туй ще върша цял живот, това ще ми е занаятът.“

Райна помни венчетата, които пускаха девойчетата като лазаркини по водата – всяко венче носеше мечтата за едно булчено було и за не една, а много люлки. И тя съзираше над просналите се по леглата жени, които чакаха да ги облекчи, люлката, която щеше да се залюлее.

Тя е вечно бременна с чуждите деца. И когато разражда, от стоновете ли, от кръвта ли, наскачват нейните кошмари, преживени наяве. Всички хора имат кошмари на сън някой път, но малко са преживели кошмари наяве. Наскачват бесовете, които я споходиха при въстанието и се опитват да я яхнат и разкъсат. Дращи тя с нокти по лицата на насилниците от спомена си. И винаги надвива с победния рев на бебето.

Райна изважда от утробите следващото поколение и съдбата на децата се наслагва над съдбата на родителите като нова снимка върху старите. Започва всичко отначало. Всяко бебе на свой ред ще разкаже една уж нова, но всъщност много стара история с живота си. Непреодолимо е любопитството ѝ какво се случва с новото поколение човеци. Всеки път има чувството, че току-що Бог е вдъхнал дух в омесеното от глина човече. Преяла е с чужди съдби Райна и пак не остава равнодушна. И родилките си я помнят не само с душите си, а и с телата. Благодарността я следва по сокаците като вярно куче. Веднъж разражда една кадъна, която ѝ плати със златен пендар. „Или си много добра, или много добро си видяла от света“ - заключи кадъната на изпроводяк. Тя очевидно не знаеше коя е.

Райна все си мисли, че благословиите на другите я стигаха, те ѝ бяха застъпници пред Божията майка. И ето, че от нея, вечно бременната с чуждите деца, се изсулват едно, че две, че цели пет момчета. Гукат, изправят се на мама соколите, почват да тепат по патешки, люлеят несъразмерно големи спрямо телата глави на мъдреци, те вече ще я водят, те ще са водачите ѝ. Там нейде напред е пътят им, те го разтварят сякаш с изпъкналите напред коремчета, тя няма да го обозре целия, но важното е, че ги е поставила на техния си път – да облазват бъдещето си.

Ей ги и тази снежна привечер в сумрака на площадчето, превърнато във футболно игрище, търчат с кучето, топката е купчина кал, опашката на кучето е някаква тежка черна метла, която стърчи весело като метла на Баба Яга. Кучето гони не топката, а снежинките, една по една в някакъв смешен танец. На улицата растат децата ѝ,  момчетата и осиновеното момиче. „Мама, пак ражда“ - шегуваха се, свикнали на огромната свобода на вечното ѝ отсъствие от къщи. И си растяха от само себе си, източваха се към слънчицето, това, що Господ бе вложил в тях, щеше да се прояви.

Трупат се годините, а с тях и броят на личицата, прогледнали чрез нея. И изведнъж тя вече не е жената на панагюрския кмет, а неговата вдовица. Насилието отново е завряло зурла в живота ѝ, рови го, иска да я остави без почва под краката. Цялата е обрасла с тревата на смирението и кротостта, освен мир и душевно спокойствие друго не жаждаше. Когато си зает с нещо толкова съдбовно като бабуването, можеш само на мир и любов между човеците да се надаш. Но ето, че насилието беше черната сянка, която я следваше по петите. Изведнъж подредената действителност се пропукваше и през пролуката нахлуваха бесовете, ръфаха месата ѝ и никакво „Защо?“ не можеше да намери отговор. Бесуването на бесовете, бесуването – започнало още в ранната ѝ младост. Преди да бе узнала любовта, бе узнала насилието. „Любовник ли ти бе войводата, дето ти заповяда да шиеш знамето?“ - питаха я в зандана, а тя още не знаеше какво значи любовник. За народа си тогава страда с болка, по-страшна от края. А съпругът ѝ – защо бе неговото страдание, пребит не от чужди, а от свои. Сега трябваше да разхожда навсякъде със себе си ужаса на представата – любимият ти, съпругът ти, бащата на децата ти е футболната топка за краката на насилниците. Тялото, което си галил, е пихтия, смазана от бой.

Притискаха се плътно главите на сирачетата и вдовицата. Трябваше още повече от преди да търчи, още повече разраждания да поема, деня и нощта, че инак можеха и да останат на улицата. Къщата не бе изплатена. Всяка вечер струпваше кърпите, с които я бяха обдарили, вадеше от джоба, скрит в широките поли на роклята си торбичката и броеше левчетата. Това бе мигът на равносметката за деня. Имал ли е смисъл този ден или не, направила ли е нещо за бъдещето на децата си или не. Къщата на Футекови е била все най-лична, баш в центъра на градчето. Ако една къща не осигуриш на децата си, що за родител си ти, значи си най-недостоен. Опоскана или пълна-препълнена се обръща торбичката, търкалят се левчетата, Боже, колко хубаво направи, да си имаме български левчета с образа на български цар. Всяко левче се записва, яденето гледа да сбере от почерпките за раждане и прощъпулниците, на които я канят, а левчетата поемат към банката. Сантиметър по сантиметър мери фантазията ѝ колко от покрива над главите им е вече изплатен. Тази толкова българска мечта за покрив над главата, останала от времето, когато са нямали право на свое царство, тогава поне къщата е било тяхно си, българско пространство. Всяко левче беше за дълга за къщата. Нищо вече не се купуваше, каквото си посадяха, туй и ядяха, колкото, толкова. Ако спечелеше къщата, спечелваше бъдещето на децата си.

А през войните парите толкова ги няма, че води децата по улиците и не знае няма ли да започнат да просят. Княгинята просеща?

Бъдещето на децата – как всеки родител се лъже, че го осигурява – с къща, с образование, с възпитание. Отглежда душите, да прогледнат, така да прогледнат, че сетне без светлина да не могат, да се опитват себе си да надскочат в порива към светлика духовен. И не пресмята другата действителност, на насилието, която всеки момент може да пропука и тяхната действителност.

И когато насилието натрошава действителността на децата ѝ, Княгинята вече не е жива да го види, и по-добре. Тя знае само какво момчетата ѝ избраха на прощъпулника. През мъглите на времето затепва първото ѝ момче. Струпват играчки, книги, малкото човече посяга към бащината сабя. „Офицер ще стане, ще пази царщината!“ - доволна е родата, никой от възрастните не се колебае. Най-засмян е бащата - „Военното училище ще го нареди до Легията на Раковски и до четата на Ботев, а и до коня на майка му, под нейното знаме.“ И другите синове перят главици, изпъват крачета, стъпват на своя си път. Къде ли ще ги изведе? Бащината сабя, все към нея протягат ръчици на прощъпулника. Лъска сабята, бляска, мами ги – напред .

Война е, война е вече колко години, що години въртят синовете ѝ пустата-опустяла бащина сабя. Генералщабни академии и Военни училища завършиха, стиска Райна душата си, гледа да я устиска, колкото може по-дълго, та да узнае още късче от пътя им, да е на този свят, та майчица да имат и нейде някаква подкрепа. Душа не се омесва от днес за утре, време трябва всяка във вярата Христова да узрее. Мека трябва да е душата, глава на нея да можеш да положиш, чиста, та прозрачна трябва да е, надалече през нея да провиждаш. След като без време урониха Петърчо по пътя, дето пак от оръжие загина, тя само трепери от страх за другите. “Майко, смешно е, ние водим хората след себе си, ти искаш нас да водиш.”  Сабята на баща им дрънчи сред полетата с чумави по Чаталджа, при Одринската крепост и при Тутраканската крепост, същата сабя сочи крайцера “Хамидие”, който ще се торпедира, очертава бащината сабя бойните полета на двете Балкански войни, а и на третата, вече Световна, дето край няма. Да успее да задържи живота между зъбите си, стиска ги зъбите, да не изскочи душицата от толкова много болежки, че да види поне и най-малкия син, Асен, изучен, не само войната да му е гимназията.

Сменят се пред очите ѝ гледките на живота ѝ, все по-бързо се сменят, все по-объркано става всичко, изпуща нишките на съдбите, заплитат се нишките, възлите не може да разплете горкана, пращи главата ѝ от толкоз хаос, което е занапред, няма да е с нея, дано орисниците са знаели добро да орисват.

Отдавна Райна не е на този свят, новата война, Световна, продължава да сипе огън и жупел. И вдига се една част от народа срещу другата, погва де що има нарочени за врагове, синовете ѝ, ах, синовете ѝ, генералите, офицерите с медалите за храброст - и те са врагове, щом са бранили българско царство. Кой тях ще пожали, кой ще се сети, че са чеда на Райна Княгинята, че се посяга на нейното потомство? Или някой точно това и иска - да няма ни следа от някакви си княгини. Сега храброст не може да им помогне, няма го бойното поле, на него да премерват сили, има само блато от подлост, джвака тинята, всмуква живи хора, с хиляди. Единият син изчезва, изпарява се от действителността, сякаш хиляди минават отгоре му и го стъпкват в калта. Другият съдбата го пожалва, отпуска му години, но все в оключение. В клетка го държат заключен от народа му. Има си и смъртна присъда, докато прекарва живот мъченически в лагер.

Орисниците са ги обрекли на съдбата българска - каквато съдбата българска, такава и тяхната. Орисии на зли орисници за избраната от народа си за княгиня.

 

колаж: Георги Чепилев

 


 

редактор: Христина Мирчева