по заглавие   по съдържание

Ади Спасова: "Как станах артист"

20.05.2014
Снимка 1

Начинът ми на живот не беше предпоставка дори за оцеляване, пък камо ли за популярност. Но никога не знаеш какво дебне зад ъгъла, буквално!

Годините на моето просвещение, демек ученическите си години, прекарвах по улиците, западналите кафе-аперитиви из кв. „Надежда“ и „Свобода“, на пейките в „Западналия“ (по-известен като Западния) парк, навсякъде, само не на чина в училище. Добре, че всички народни будители и просветители не са сред живите, за да не стават свидетели на това къде новите евентуални будители, сиреч младежта като мен, провеждат новия възродителен или просвещенски процес. И добре, че не живеят във времената на новите естетики, слава богу, че няма как да прочетат какви ги натворих през годините и така допринесох за възвисяването на нацията. Все пак ме определят като „съвременен автор“, а кичозните стихчета, които пиша понякога докато съм в „клоазета“ или съм в крайно цинична фаза и се чудя къде да „пост-на“ някой хейтърски стих, наричат „ню ейдж поезия“.

Искам да опиша накратко моя творчески опит и културен мироглед, за да добиете представа за моето творчество, защото съм сигурен, че никой от вас няма да ме прочете, дори и безплатно да ви раздам от моите стихосбирки.

Училището за мен беше безподобен затвор. Дванайсетгодишно заточение, което изобщо не понасях мъжката. Още като прекрачих прага на своя първи учебен ден, седнах на тясното чинче, вперих поглед в ухиленото лице на онова, което трябва да се нарече „класен ръководител“ и разбрах, че с учението няма да се разберем. Ние бяхме две отричащи се становища.

Какво да ви кажа, учителката ми беше подобие на Елвис Пресли. В смисъл прическата ѝ беше завита отгоре във формата на фуния, досущ Young King Of Rock ‘en’ Roll. Казваше се Цеца, после всички ѝ викахме Цецето Елвиса. Носеше винаги панталони в цвят турско синьо, както и сенки за очи в същия потресаващ цвят. Но най-лошото беше, като се приближеше да погледне написаното от теб и да го провери. Е, тогава поемах отчаяно въздух и го задържах докато отмине Цецевата радиационна опасност. Но ако се наложеше да отговарям на безумните ѝ въпроси, винаги дишах само с устата и говорех носово, докато не се размине нейното присъствие. Вонеше свежо като коч в полов апогей, а дъхът ѝ беше цианид! Нещо средно между пропакало кисело зеле и жаборняк!

Изгубих всякакво уважение към училищната институция и особено много към учителското тяло на педагога Цеца. Не се разбирахме с нея. Зле ни тръгнаха нещата, и естествено се стигна до онзи следобед, в който тя ме разжалва като ученик и ме изключи, свинята миризлива! И то само, защото в голямото междучасие си направих прическа Елвис style, качих се на подиума пред своите съученици и изнесох пред всички един оригинален концерт, много подобен на всички движения на Краля – шпагати, китари, тембър, фатализъм, игра с краката, рокаджийска харизма и много други. Голям смях падна, но не очаквах Цецето да се появи спонтанно зад гърба ми и да наблюдава моята изява в нейна чест. Побесня и вместо да се разберем културно, взе да ми се репчи с могъществото на смърдящото си тяло и да заплашва с отровната си паст „Е, са ше видиш смях! Едни забавни Двойки те чакат, артисте!“ Аз едва изкарвах в тая труднопоносима среда, а сега тя и това заплашваше да ми отнеме. Ядосах се и я блъснах. Тя пък взе, че залитна и се удари в ръба на дъската. Тогава наистина оцвети своя ляв клепач с любимото си турско синьо – ама натурално тоя път!

Имах слаба надежда за новото училище. Но то се оказа още по-долнопробно от предишното. Новата ми класна ме представи на класа с думите: „Здравейти, ученици! Туй е новия ви съученик! Ша съ запознайти в миждучасието!“

Казах си: „НЕ!...Не!.. Не може да бъде! Няма начин това да се повтаря!“ Но се случваше ОТНОВО! И тая беше учител по български език и литература? Как може бе?! Препоръчваше ни да четем „по-лекички нещица“, като серията Арлекин, която ѝ била любима и евтинки „кримита“. Може би тогава се пречупих. Или в моментите, когато гледаше безизразно в тавана с кравешки взор и си предаваше с голяма овча досада урока. Не знам, но си казах „СТИГА!“ Не може да продължава така! Не, че бях някакъв капацитет, ама чак пък толкова!

Отвратен от цялата образователна система и нейните стълбове, завърших осми клас и ме приеха в Техникума по оптика и електроника, известен като Оптиката. Там всички бяхме на дъното. Или може би е по-правилно да кажа, че обитавахме пространството под Дъното. Бяхме се събрали утайките на всички утайки – дилъри, шарлатани, контрабандисти, кокошкари, лентяи, тъпанари, тревомани, рецидивисти - първобитни създания в своята духовна същност като цяло!

Всички бяхме изпаднали – преподаватели, ученици, даже чистачките бяха под всякаква критика. Най-любими ми бяха часовете по физическо. В топлите дни се излежавахме на слънце на двора, пушехме цигари и слушахме „Rage against the machine” и “The Prodigy”. А когато беше студено и гадно времето, отивах в женската съблекалня на културен и социален разговор с петте момичета от моя клас. Те бяха страшни побойнички и много „счупени“ мадами, ако ме разбирате. Ако имах късмет някоя от тях да е в настроение, можеше да си покаже сутиена или  да ми се потърка в скута. Това бяха часовете, в които в нас се раждаха словата на бъдещата ми поезия.

Сега наистина много ми повлия учителя ми по литература в Оптиката. Страшен простак, женкар и умерен пияница. Той си падаше някакъв поет и често го канеха във всякакви културни предавания за наука и просвета. Беше си звезда. Четеше ни негови неща, когато беше в настроение, от които даже „разтропаните“ момичета от класа се изчервяваха.

Тоя човек пишеше предимно за секс и полови органи, сравнени с разрязани праскови, сливи, смокини, рози, карамфили, калии... цялата флора. Наистина богат език имаше. Иначе народен човек. Обясняваше ни подробности за „Илиада“ и особено обръщаше внимание на „мъжката дружбица“ на Патрокъл и Ахил. Винаги се концентрираше върху развратници като Байрон, Маркиз дю Сад, разни там френски изстъпници, наречени Класици; върху сексуалния живот на Вазов и Яворов, които не се включваха в програмата за изучаване, но пък ние много му се кефехме! Никога не отсъствахме от неговите часове.

Трябва да кажа, че много време прекарвах в библиотеката заедно с учителя по литература. Дори и в Оптиката имахме библиотека! Не съм срещал от този Техникум някой да е посещавал това място за четене. Използвахме го като кръчма. Библиотекарката беше наш човек и най-вече на учителя. Целият клас разпиваше там. А като се понапиеха литератора и библиотекарката, тогава проличаваше с пълна сила тяхната ерудиция.

Най-после завърших. Това бяха времена, в които мъжете си приличаха на мъже – окосмени, атлетични, но не анаболни, независими. Даже някои жени приличаха на мъже – печени, сурови, естествени... точно както пееше Джеймс Браун: This is a man`s world… Истински патриархат! Е, вярно започна да се прокрадва тенденцията на boy групите – East 17, които бяха един вид лигави мъжкари, но все пак мъжкари; докато Take That бяха по-скоро мъжки лигли, които въведоха „дънковите ансамбълчета“ – дънково яке, риза и панталони.

Започна и фолк атаката, в която виждах непреодолимата заплаха за поколенията. Упорито слушах System of a Down, Guano Apes и Offspring, но бях самотен и неразбран. Брадата ми побеля и окапа на места от стрес, породен от битието и средата.

Работех като Асистент Event-и във Фенс-а! Мечтана работа с много свободно време и тежка музика. Там точно се запознах с Най-невероятната жена на света. Беше си преродена Покахонтас, човече! Съвършена беше! И тогава разбрах какво е онова нещо, за което всички говорят (даже учителят по литература в моменти на умопомрачение), пеят, самоубиват се, полудяват, даже живеят. Става дума за нещото наречено Любов, или там както го определят.

Моята Покахонтас беше прелест с обеца на носа и езика. Обличаше се цялата в черно, слушаше Pantera и Godsmack, а очите и косата ѝ, права до под кръста, бяха по-черни от текста на Fade to Black. Около нея се чувствах не просто „на черешата“, а имах чувството, че отдавна съм се качил там горе и се друсам неконтролируемо. Но ме сполетя неизбежната беда – тя ме заряза, естествено заради чорлавия вокалист на някаква си там световно безизвестна група, която наех за една вечер в бара.

Изпаднах в затъмнение. Дотогава не ми се беше случвала такава болка. Мислех, че е дошъл краят на света. Оказах се лабилен и стигнах пропастта на падението, по-дълбока от Марианската падина. Спрях да ходя на работа, да ям, да се къпя, да си мия зъбите, очите, ръцете, гъза. Превърнах се в началната си класна ръководителка – Цецето Елвиса, ебати! Това не може да ми се случва! След година на нечистотия и много сополи, прописах. Стихове! Ти да видиш?! Е, не са нещо специално, но са посветени на Покахонтас! Ето нещо:

Ако беше течащ нос, пълен със сополи
не бих те забърсал, дори да имах книжни кърпички,
Курво мръсна, в болки ти умри, как само ме рани...

Тук малко съм изпростял, като в повечето си творби, но моите текстове от тоя период са страшен хит сред рок бандите и музикалния свят. Канят ме в предавания като Фрактура, Рок енд Рол, Метъл свят. Разписвам плакати и тениски в метъл магазини. Готов съм да издавам стихосбирки даже! Хора, ако знаете някои какви глупости пишат и си мислят наистина, че са артисти, творци!? Правят четения, събират хора по клубове и правят промоции на свои книжки. Неща като: „Н  като носталгия“, „Ж като желанието да избягам...“ ( и това, защото поетесата решила да се върне в родината ни и изведнъж се пробудило съжалението, че се завръща изобщо и решила да ползва отдавна забравената Азбука – Кирилицата.) Е това, хайде кажете ми?! Честно?! Има още по-бездарни от мен, което ме успокоява!

Затова спокойно и аз мога да се нарека артист, поет, писател, текстописец, каквото си поискам. Май не само аз не съм бил стабилен в училище. Явно, то липсва в живота и сърцето на много от нас. Аз поне нямам претенции да съм нещо, не знам и защо ми харесват нещата. Аз сам не си ги харесвам. Но знам, че искам да имам бурното съзнание и острия език на учителя ми – поет в Оптиката. Все пак заради такива като него си струва! Дори да се случи само един такъв човек, знаеш че има някой, който да те разбуди, да те провокира, пък било то и с метода „Клин клин избива“! Знам, че това, което се е случвало и преди с мен, ще се случи и с някой друг, заради онзи чуден Закон за цикличността или т.нар. Кръговрат на живота.

 

от книгата с разкази на Ади Спасова "Бряг на каменните сърца"
изд. Скалино, май 2014
На корицата © „Бряг“, Ралица Стоицева, 2013, Частна колекция

 

илюстрация: Георги Чепилев

 


 

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Родена съм на 17.10.1983 г. в град София. Завършила съм 105 СОУ „Атанас Далчев“ с разширено изучаване на италиански език. Пътувала съм много из Италия. Оставала съм в различни италиански градове за по няколко месеца. Обожавам литературата, изкуството, музиката. Запалена съм по спорта и пътуванията. Обичам да се запознавам с различни култури, народи, ценности и традиции. Заради това избрах литературата като израз всички мои впечатления. Винаги съм чела много и всякакви източници, статии, отзиви, ревюта, анализи. По душа съм журналист. Това е моят начин на живот.

Завършила съм Стопанско управление в УНСС и Печатни медии в СУ Св. Климент Охридски.  Изучавала съм английски език в частно училище от втори до дванадесети клас. Работя в Банка от 9 години. Занимавам се със счетоводство.

Работила съм като мениджър в обучението на деца със специфични потребности. Също така съм инструктор по Айенгар йога. Моята цел е да помагам на хората, да ги стимулирам да се развиват, да ги накарам да се замислят върху живота и всичко заобикалящо ги. А това най-добре, мисля, се получава от страниците на книгите, на медиите въобще.


Майка съм на две деца, които обожавам.

 


 

редактор: Христина Мирчева