по заглавие   по съдържание

Рафал Вояшински: "Старата"

27.05.2014
Снимка 1

В превод от полски на Вера Деянова

 

ЧАСТ ІІІ

І.

Събудих се през нощта. Седнах в леглото и известно време буйствах. Такива като мен не бива да заспиват наново, това могат само по-добрите. Нарисувах параклисчето, в съседство с което живееше дядо ми. Не знам дали го налучках в тъмното. Дядо ми ме обичаше, усмихваше ми се, въпреки че нямаше вяра на никого в света, защото знаеше, че това е начинът да оцелееш. Понякога смяташе, че животът е това – да се експлоатират другите. И това му даваше чувство за ред и сигурност. Затова и не хленчеше заради страданията, които му бяха причинили германците, а после поляците. Нямаше да е така, ако беше смятал, че човекът унижава другия човек по Божия воля. Тогава в него щеше да има злост, претенция и чувство за изгубено достойнство.

Рисувах параклисчето, докато съмна. После преседях до девет. Излязох навън и знаех, че такъв ден още не ми се е случвал. Не изпитвах нужда от никакво достойнство, толкова голямо беше в мен възхищението и радостта от това, че в света има нещо.

 

ІI.

Светът не съществува без моето рисуване, без моята прекрасност и без Старата. Повтарях си това от време на време, докато съзерцавах камъка, плета или остарялата дъска, отпрана от вратата на плевнята.

Кучето стоеше до колибата си. Бърчеше чело. Съдбата на кучето зависи от каприза на човека, но и съдбата на човека зависи от каприза на друг човек. Човек трябва непрекъснато да мисли дали се е усмихнал добре, дали държанието му е подобаващо, защото този, който му дава работа, всъщност става негов господар. И става въпрос за няколко гроша, за парче хляб, за малко живот, за гледане на телевизия.

Само понякога в мен се надига гняв – че Бог е трябвало точно така да устрои света. Бог ми говори:

- Виждаш ли, нищо съществено не мога да ти кажа. Трябваше да те повикам за живот тъкмо такъв. Такава роля трябваше да ти дам. Но благодарение на това ти не си принуден да гониш успех в света. Знай, че тези, на които говоря, не трябва да се притесняват за победа, за това да докажат нещо на света. Трябва само от време на време да ме слушат.

Няколко дни не видях Старата. Гледах трохите, оставени от нея на масата. Излязох пред къщата. Наближаваше средата на зимата, но сняг нямаше. Последните три дни валя пороен дъжд. Дворът се напълни с локви. Поривист вятър повдигаше вълни в локвите. В тях се отразяваше изсинялото небе. Старата я нямаше, затова не знаех какво да правя. Можех само дълго да съзерцавам. Гледката ми вливаше живот, може би дори вечен живот. Тези неща ми позволяват да живея без живота на другите, изпълват ме с толкова голяма радост, че не е задължително животът да има нормален смисъл, нито непременно да го има Бог или рисуването на къщи, църкви, камъни, кучешки колиби, дървета или комисариат на полицията.

Този път се събудих към обед. Старата лежеше в крайната стая на къщата и изглеждаше болна. Имаше й нещо. Лицето й бе посивяло. Нареди ми да изляза и каза, че трябва да лежи така, докато й мине. Това трая три дни. През това време спрях да рисувам. Не трябваше нищо да изпълнявам, всичко се изпълняваше само. Откритието за собствената ми прекрасност, толкова голяма, че задачата ми е само да съществувам, е по-добро от откритието, че животът има прост смисъл.

Разграничавам нещата в света по начин, по който никой не го прави. Мога да обяснявам това на другите и понякога го правя. Това, което рисувам, не е цел на живота ми, то е начинът да оцелея, който съм получил от Бога. Трябва да рисувам този свят, защото иначе той не съществува за мен.

Старата още лежеше в леглото, пиеше само вода, която й носех. Земята замръзна, а кучето по цял ден седеше в колибата. Нашият съсед, учителят, се изнесе и остави празна старата, голяма къща. Този ден забелязах, че живея по-дълго от другите, а мислех, че животът ми е кратък.

 

ІІІ.

Почти нямам при кого да отида напоследък. Макар че все още има един. Навремето този човек искаше да ми прочете нещо. Знам, че разказаните неща са по-хубави, защото всеки човек, който предава нататък една история, прибавя нещо, променя, шлифова. Някога бях чул, че така са се появили най-важните книги. Една от тях е за пътешественика, който след някаква война в продължение на десет години се завръща у дома си, а друга разказва за перипетиите на народа, избран от Бога. За пръв път те били разказани как да е. И точно в това е същността.

Още не беше мръкнало, когато тръгнах. Михал държеше тази история, написана на ръка в тетрадки. Сам той беше стар, от стар род. Излизаше често пред дома си, за да гледа пътя. Децата го обичаха. През последните десет години носеше все същите дрехи. Когато го гледах, съзнавах, че никога няма да свърши светът на хората, които живеят самотни, изоставени в места, които никого не интересуват, но където човек може да устоява и да притежава нещо от рода на надеждата. Никога няма да отмине светът на стариците или на непотребните хора в края на селото. Каква утеха ми дава това? Същата, както и съществуването на Бога. Михал каза, че всичко ще ми прочете, след като хапне нещо вечерта, защото сега има работа. Помогнах му. Студът не беше голям. Имаше малко вятър и усещах краката ми да се вкочанясват. Панталонът ми беше тънък. Когато свършихме работата, седнах на най-ниското стъпало на стълбата, водеща към тавана на сайванта. Стъпалото на височината на главата ми беше в зелен цвят. Стълбата бе направена от дъските на стара пейка. Боята тук-там олющена, но стълбата изглеждаше солидно. Стоеше върху основи от камък. Михал каза, че трябва още да се качат на тавана десетина чувала с жито. Не знам откъде намерих сили още и да ги качвам. Спирах по средата на стълбата. Бяха тринайсет. След час паднах. Тъкмо носех на гръб един чувал. Прекатури ме с тежестта си назад. Под плещите ми беше чувалът с жито, но гърбът ме заболя. Не можех да се повдигна. Наблизо нямаше никой. Когато дойде, Михал ми помогна да стана и събрахме житото в чувала.

- Падна ли? – попита.

- Паднах.

- Свършиха ти силите?

- Май че да.

- Добре, че не се потроши. Можеш ли още да работиш?

- Мога.

- Тогава качи тези последни чували на тавана и ела в лятната кухня. Напалил съм печката там  Ще седнем и ще хапнем нещо.

Той тръгна, а аз метнах чувала на гръб, отнесох го на тавана. Изсипах житото и се върнах долу. Какво да правя, като животът ми е прекрасен. Не търся по-добър, защото е най-прекрасният. Сигурно затова казват, че съм прост, примитивен. В лятната кухня ухаеше на тесто, на пържен колбас. Свиреше радиото. Прииска ми се малко да потанцувам, но гърбът ме болеше. Михал седеше край масата и пиеше горещ чай, зад прозореца се виждаше празното поле.

Струва си понякога да гледаш подобни картини, без да ги рисуваш. Михал изключи радиото, тогава дочухме първите пристъпи на силен вятър. През малкото прозорче видях, че вали сняг.

            - Знаех си, че днес ще се върне истинската зима – каза Михал. – Ще ти разкажа всичко от игла до конец, защото работата е мътна и сигурно ще искаш да я чуеш докрай.

Трябваше да полегна на дивана, защото гърбът още ме наболяваше. В спомена ми нахлуха картини, които ще трябва да нарисувам, засега бяха само в главата ми, цветовете още не се бяха избистрили. Топлината се разливаше в стаичката. Всъщност брои се само изгубеният в света човек. Тези, които са намерили себе си и смятат собственото си битие в света за нещо напълно естествено, се заблуждават. Хората намират себе си в света, намират място за собствената си особа само благодарение на парите. Благодарение на Бога нищо не намират, губят се и живеят донякъде истински, а донякъде изобщо не могат да започнат да живеят.

Михал извади от найлонова торбичка една тетрадка и ме погледна. Взех от масата парченце колбас, отхапах малко. Беше топло, с чудесен вкус. Михал отвори тетрадката и зачете:

„Този ден не можех да хапна нищо. Каквото вземех в уста, ми се повдигаше. Излязох на терасата да подишам чист въздух. Мразовитата зимна вечер ме ободри. Не знаех какво да направя, за да ми олекне поне малко. Не можех да се освободя от мисълта, че Адам е изнасилил онова момиче на спирката. Той е идиот и въобще не мисли.

От известно време не мога да се сетя за нищо приятно. И нищо не е чисто. Но хората като мен винаги се радват на хубавите дни. В дома ми бе топло и с удоволствие съзерцавах градината, покрита със скреж.

Всъщност трябва да разкажа цялата истина за себе си, така че да бъде предупреждение за хората, подобни на мен. В мен винаги е имало грижа, която съсипваше живота ми – грижата на другите да им бъде добре. Това е голям порок, който руши живота на човека, не му позволява да постигне твърде много. Винаги съм мечтал да бъда освободен от част от живота си, но това щеше да е възможно само ако бях станал свещеник. Имам жена и деца. Погледнато отстрани, всичко си е на мястото. Тази част от живота обаче може и да не ме вълнува, но трябва да участвам в нея. Да правя нещо, което изисква усилие, но не и мислене. Човек може да премества нещо от едно място на друго, но копнежите му да не му позволяват да се радва на това. Максималното използване на възможностите на таланта е за по-слабите и по-малките, а тук става въпрос за нещо повече, за нещо по-истинско, за възторга, бездействен, Божествен. Тогава можеш да дадеш на хората наистина нещо велико. Използвайки всичките си таланти, можеш най-многото да станеш голям артист, но това са само средства, които, много пъти без никакво съжаление, можеш да пренебрегнеш или отхвърлиш.

Все още имам някакви пари. Кучето ми остаря, но все още е силно. Жена ми е все още млада, а тялото й е красиво. Мога да седна пред къщата и да си мечтая и в това няма нищо лошо. Кучето неотстъпно ме следва.

Не слушах вътрешния глас, който ми казваше да направя това, което трябва, да постигна умъртвяване като личност, да се отдам изцяло на Бога, така че вече да ме няма. Струва ми се, че Бог ме изгладнява и ще ме принуди да направя това, което е предначертал. Колкото по-малко вярвам в Него, колкото по намаляват силите ми, толкова по-болезнено Той ми говори. И не става въпрос да ме спасява, а за това – повече никога да не се почувствам добре. Така както не се чувстват добре много хора в света. Става въпрос за тях, става въпрос за другите, не за мен. Аз трябва да се почувствам най-зле, без награда, без обещание, изоставен в пустотата, отхвърлен. И това знание получавам от Бога. Тоест, не става въпрос за любов към мен, а за това колко любов може да премине през мен към другите.

Малко са тия, които като мен съзнават, че талантът не струва кой знае какво. Ценно е само това, което наистина можем да направим: например да спасим друг човек. Не можем да използваме таланта по по-достоен начин, освен като възможност някой да получи любов. Дори геният е празен и лишен от значение, ако човекът не оказва любов на човека.

Вечерта почувствах тъга. Потискаше ме студът, тъмнината, безпаричието. Не струвах твърде много. Изпих една бира и седях в полумрака на кухнята. Извън това, че бих могъл да разкажа някому своя живот, той няма никакъв смисъл. Бог страда и скърби по повод малките неща, които стават по земята, затова не съм в състояние да се радвам на много работи.

Когато нощта приближаваше, при мен дойде Регула с жена си. Живеят наблизо с двете си деца. Жена ми не ги обичаше и въпреки че чу, че са дошли, не излезе от стаята си да ги посрещне. Влязоха с мен в кухнята.

- Видях светлината от пътя – каза Регула.

- Хубаво е, че се отбихте – казах им.

В очите на жената на Регула имаше сълзи. Мъжът й се опитваше да се усмихне. Носът му беше счупен, затова не говореше съвсем ясно. Това изглеждаше комично.

- Виж – започна Регула, - ние не знаехме, че Павелчо има тази болест.

- Какво се е случило? – запитах.

- Ами умря, знаеш ли. Беше изпотен. Тичаше и вършеше лудории. Аз му креснах. Падна и нещо започна да клокочи в него. Не можеше да диша. И умря. Другият ни син е при майка ми. Взех жена ми и дойдохме тук, защото тя непрекъснато плаче и се боя, че и на нея може нещо да й стане.

Направих им чай и поседях с тях няколко часа. Нямахме за какво да говорим. После се облякох и отидохме в тяхната къща. Момчето лежеше в костюмче на леглото. Регула ми каза, че погребението ще бъде след два дни, а на сутринта ще вземат детето. Седях до момчето два часа, молих се. Чувствах се празен и усещах, че молбата ми е изслушана. Чух и гласа на момчето. Вече всичко беше наред. По-късно се върнах в къщи, в кухнята изпих една бира и за първи път от много години почувствах удовлетворение.”

Михал спря да чете. Гледаше ме.

- Никой не вярва – каза, - че хора като теб изобщо съществуват. По същия начин е мислил за себе си и човекът, който е писал това. Даде ми го, за да го прочета на някого. А нямаше на кого. Ти си такъв, че на теб мога да го прочета. Няма да се смееш, че изпълнявам такива молби на хората.

- Кой е бил този човек? – запитах.

- Ами човек, който можеш да срещнеш навсякъде. Такъв някакъв, без значение. Вече никой не го помни. Умря преди петнайсетина години. Беше пазач.

- Онзи ли, дето живееше до пощата?

- Да. Същият. Може би всеки има в себе си такъв човек, на когото Бог говори и който трябва да направи нещо. Срещахме се понякога, пийвахме по нещо, хапвахме, а после година или две не се случваше да се засечем. Децата му пораснаха умни. Направиха състояние, знаеш. А той все слугуваше на жена си. Общо погледнато, беше порядъчен и почтен, но можеше и да падне на дъното. Струва си да го помним. Казвам ти. И ето това не ми дава мира след неговото погребение - че трябва да го помним, макар че паметта може нищо да не означава. Може да се окаже и така. Виждаш ли, някои казват, че паметта има силата да оживява след години, в следващите поколения, и не се знае как се е запазила. Такъв си е нашият народ, в който всичко се таи с векове, дори и когато никой вече не говори за него. Всеки смяташе, че пазачът е нищо и никакъв, че жена му го командва, а децата му го крадат, колкото могат, защото е отстъпчив и все гледа да се труди. Изглеждаше, че лесно можеш да му се качиш на главата, а той, виждаш ли, е живял другояче и не мога да се начудя на това. Не можах да го разгадая. Веднъж се напи у нас и ми даде тази тетрадка. Каза, че след три месеца ще умре. И почти така стана. Умря след около четири. Тогава се уплаших от него, защото беше агресивен. Разкопча ризата си и седна на дивана. Там, дето сега седиш ти. Каза, че трябва да живее така, както живее, че човек трябва да живее този живот, който има, дори и да има сто такива. Когато срещнеш подобни хора, после ти е трудно да съществуваш без тях, знаеш ли? Тогава не можеш да направиш нещо кой знае какво, освен ако не се промениш изоснови, така, че да започнеш да живееш по свой начин. Благодарение на пазача видях себе си в друга светлина и затова ти чета това. Не заспивай, човеко, защото това, което ти казвам, е важно. Пазачът идваше понякога вечер в барчето зад магазина. Сядаше на масата до прозореца. Купуваше четвърт водка, колбас и горчица. Гледаше всички спокойно. Бояха му се, знаеха, че всичко можеше да се очаква от него. Веднъж бях там и видях какво направи. Приближи се до един млад тип, който седеше с двама негови приятели. Застана до него и го хвана за ухото. Издърпа му ухото като на голямо дете, а онзи изобщо не реагира. Накрая пазачът така го дръпна, че онзи си удари главата в тезгяха. Остана петно кръв. Никой нищо не направи. Така беше, пазачът правеше там, каквото поиска. А знаеш ли какво смяташе свещеникът? Че пазачът е почти светец. Беше в състояние да се моли с часове пред фигурата на Исус. Това като че ли беше любимото му занимание. Може би много хора правят така от време на време, но когато дойде тук при мен, почувствах, сякаш от него зависеха много важни работи на света, сякаш зависеше животът на много хора. Спиш ли? Защо спиш? Щом ще ми спиш, отивай си в къщи.

Сепнах се. Бях чул всичко, което той ми говореше. Михал беше открил в пазача човека, който сигурно е искал да има в себе си. Не съм напълно наясно за какво точно става въпрос, защото моят живот е по-простичък и е важно само това кога Старата ще се изправи на крака, защото тогава светлината отново ще засвети. Помолих го да чете от тетрадката по-нататък. И зачете:

„Въпросът е в това, че Бог съществува. И в това, че трябва да живеем с тази истина на всяка крачка. Тази принуда – това е нашата най-голяма радост и възторг. Вероятно ще умра след три-четири месеца, затова трябва вече да приключа с всичко. Останаха няколко неща. За да не пропусна нищо важно, нищо да не пропусна, защото ми е жал. За всичко ми е жал, макар че нищо не е мое, понеже всичко може да ми бъде отнето. Единствено това, което обичам и което мисля, е мое, затова ми се струва, че мога всичко. Но всъщност няма нужда да се прави каквото и да било.

Майка ми вървяла по пътя, където се вдигал голям прахоляк. Била бременна. Искала да стигне до дома си. Бях вкъщи с баща ми, който лежеше, отпочивайки от тежката работа по изкопаването на ров за водата към нивите. А аз не знаех какво да правя със себе си. Нещо тупкаше в главата ми. После болката премина във въртене на свредел в една точка, като при мигрена. Не можех да дойда на себе си от няколко дни, а да бях казал на някого, едва ли щеше да ми донесе облекчение. И до днес се повтаря тази болка, която някога смятах за смъртоносна. В стаята си имах удобен стар фотьойл, купен от родителите ми още по времето, когато не съм бил роден. А зад прозореца – прекрасна гледка. Акациите образуваха тунел, в чийто край се виждаше полето и къщата на съседите. През този тунел можеше да се премине на другата страна на живота – така си помислих, така ми подсказваше нещо в главата ми. Може би не успях толкова години да се потопя в този земен живот, защото видях този тунел, защото този тунел съществуваше. Майка ми влезе в къщата, седна на стол в кухнята. Дишаше тежко. Баща ми спеше и не чуваше нищо. Сестра ми се роди три седмици по-късно. Притиснах се към мама. Това продължи миг. Знаех, че никога повече няма да дойда на себе си, ще си остана такъв. Тогава почувствах, че родителите ми ще трябва да ме отхвърлят, защото други им деца ще се родят нормални и ще сбъднат техните очаквания. Разбрах също, че човек може да докаже всичко на човека с помощта на парите. Не помня вече кога пораснах. Исках да имам някакво място, в което да открия живот за себе си. В продължение на няколко години ходех в барчето при замъка, който по време на войната е бил превърнат в концентрационен лагер. В парка, върху клади, са изгаряли труповете на евреите, докарани от близкото градче. Имало е заповед, че когато някой минава покрай зданието и парка, трябва да държи главата си обърната на другата страна. Иначе го е заплашвало смъртно наказание. Така хората се научили да не гледат нататък. Човек не трябва да гледа много неща, защото благодарение на това запазва живота си или жалките пари за всекидневните нужди. Мудността, с която Божията благодат и дарове се изливат, кара хората да чакат и да не гледат. За гледането се плаща скъпо.

Барчето бе разположено в старите гаражи на голямото имение. Там имаше пет или седем помещения. До днес не мога да кажа дали видях всичките. Започнах да работя на това място като пазач. След работа, сутрин или вечер, отивах в барчето. Първото помещение, след като преминеш през входния портал, не беше голямо. В края му имаше тезгях и автомат за бира. Зад тезгяха стоеше жена, по рафтовете зад нея бяха наредени бутилки с разни видове алкохол. Това беше единственото място, където изчезваше онзи свят. Онзи, в който живеех и работех. В това първо помещение винаги беше празно, макар че имаше няколко масички. Поръчах си бира и тръгнах към залата от дясната страна. Сепна ме синият цвят на стените и червените масички. Там беше приятно топло. Седнах до малка масичка и пийвах. След няколко минути надойдоха хора. Стана шумно. Познаваха ме, но не ми кимваха за поздрав. Не ме признаваха или се страхуваха, а може и да са чули, че сея страх в барчето в Бленна. Имаше само един човек, който сядаше при мен и разговаряхме. Живееше в голямата къща на автобусната спирка. В неговата градина имало паметник, увековечаващ погребението на повече от хиляда войници от Първата световна война. Години наред той се опитвал да се освободи от тези тленни останки, но те не били потребни никому. Всеки път ми разказваше нова история. Веднъж ми разказа за майка си. Не знаех, че майка му е още жива. Но явно беше много по-млад, отколкото изглеждаше, защото майка му беше само на шейсет години. Той изпи няколко глътки бира и каза, че е трябвало да я остави сама в дома, защото не можел да я гледа в очите. Запитах – защо?

- Не мога да направя нищо с това, човече – каза. – Сега трябва по-малко да я гледам, до момента, когато повече изобщо няма да я виждам. Рано или късно всеки умира по свой начин, няма защо да мътим главите на хората, защото тогава те се размекват и започват да си мислят, че животът е прекрасен. Трябва да се избягва това. Разбираш ли? Докарах я от болницата с линейка, после седнахме на терасата с лекаря. Запалихме по цигара. Димът се смесваше с пролетния въздух. Лекарят беше слабоват, весел. Обясни ми, че дробът на майка ми се слепва със сърцето, което означава скорошна смърт. Това може да трае дълго, дори година или две, но може да настъпи и след няколко дни. Различно е, у всеки е различно. Седях с него до късния следобед. Каза ми още, че до времето, когато майка ми умре, ще ни посещава. Виждахме се още много пъти, но повече не отвори дума за майка ми. Първия път беше казал всичко. Говореше, че сега вече е мой ред. Представяш ли си, каза, че сега вече иде моят ред.

Скоро след това престанах да се виждам със сина на онази майка, чийто дроб се беше слепнал със сърцето. Дойде апатията. С нея се върнаха страшните ми главоболия. Престанах да смятам себе си за човек. Ядях като куче, спях върху парцали в пруста и забравих за какво трябва да говоря на хората. Бях сигурен, че съм намерил себе си. И тази увереност никога не ме напусна.”

Михал прибра тетрадката в найлоновата торбичка. Седнах на леглото и отново видях колко малък съм. Краката ми висяха над пода. Никога преди това не бях мислил, че съм чак толкова мъничък.

- Хареса ли ти? – запита Михал.

- Хареса ми – казах.

- На мен винаги ми харесва. Когато вече нищо в света не ми харесва, тогава си чета тези истории.

Трябваше да мисля отново за Старата, но нещо ми пречеше. Беше петното в дясното ми око. Когато закриех лявото, с дясното виждах петънцето. Човек може да не вижда света – помислих, – по същия начин, както може и да го види. Понякога не трябва да узнаваш хубавите неща. Това е достатъчно човек да постигне мир, спокойствие, че може без жал да умре. Тук или някъде другаде, където се случи или където на човек му се прииска. В крайна сметка пазачът е станал куче, а после е трябвало да умре и хората са го забравили.

Михал ме остави в стаичката. Завих се с одеялото. Преспах спокойно времето до сутринта. Събудих се и видях сняг на полето. Нямаше вятър. Грееше ярко слънце. Едва успях да се раздвижа и заприиждаха облаци. Тръгнах към дома на Михал, почуках на стъклото. Нямаше никого. Беше отишъл някъде със семейството си, а мен ме беше оставил. Усетих, че не желае да ме вижда известно време. Беше студено и пусто. Когато хората ме изоставят, винаги ми се струва, че съм се оставил да ме изиграят. Хората обаче правят с мен каквото си искат. И им е позволено да го правят в името на Бога и в името на мъдростта, която притежават.

Този ден видях много неща, които ще трябва да нарисувам. Никога още не бях виждал толкова много в продължение на няколко часа. Работа за няколко седмици. Бог ми откри това.

Домът беше студен и празен. Проверих в стаята на Старата. Нямаше я. В кухнята намерих малко хляб на масата. Това означаваше, че е започнала да се храни. Намазах си филийка с мас и седнах на стол до прозореца. Скрежът бе залепил мръсотията към стъклото. Затова всичко, което беше зад прозореца, изглеждаше сиво. Тази сивота много пасваше на това, че съм жив. Изпитах голяма радост. А радостта означаваше, че съм прекрасен, че съм фактически господар на света. Отидох до кочината, после до курника. Свинете и кокошките бяха нахранени. Само на кутрето трябваше да дам нещо за ядене. Гледах как яде от паничката размекнатия хляб с пръжки. Будеше жал. Нямаше изгледи да поживее още дълго. Усетих това така, сякаш и моят живот беше застрашен. Едва по-късно помислих, че трябва спокойно да си легна и да чакам Старата. През това време можех да поразмишлявам за нещата, които ми показват, че светът е най-важният, въпреки пустотата, която носим заради него в себе си. Това, че светът съществува по такъв начин, ни дава усещането за глупост и безсмислие. И това е добре. Защото ако беше другояче, щяхме да вирим нос и да смятаме, че смирението е измишльотина и отрова, която не ни позволява да станем богати и велики.

Най-напред си помислих за дъщерите ми, които престанаха да ме уважават едва навършили единайсет години. Тогава в сънищата ми започна да идва при мен смъртта. Трябва да е била вече при мен всеки ден. И тогава спрях да се боя от пропадането, защото и то е нещо несъществено, както и въздигането. Разбрах, че моята никаквост и липсата на каквато и да било значимост са връзката на Бога със света. Така Той се промъква тук – не за да говори на хората, а само за да бъде тук. Оттогава трябваше да ставам все по-малък и така да губя това, което все още придава някакъв смисъл на човечеството. Изгубих го съвсем. И това със сигурност беше момент на освобождение. Когато човек започне да живее от другата страна на света, вече не му се иска да се връща, защото всъщност няма за какво. Усетих смъртта и отдалечаването от предметите. Чувах думи, виждах неща, които не ми позволяваха да предприемам нищо друго в живота, освен да ги рисувам.

За известно време ми се струваше, че Старата вече я няма. Рисувах главата й с ореол на светица на фона на нашата църква или пред красивото здание на полицейския участък. Рисувах я и на фона на учителския дом и училището.

Падна нощта. Старата още не се връщаше. Не знаех трябва ли да продължавам да живея. Студът в къщата, сивата осветеност ме пренасяха в един по-добър свят, където нямаше да е нужно да рисувам. Защото краят и смисълът се заключават в това, че в един друг свят вече не би имало нужда да се рисува. Истината ще се състои в това, че талантът вече ще е непотребен, а великолепието да си жив вече няма да има значение. Само не знам как ще бъде там. Бог не ми го казва. Освен това Той никога не повтаря два пъти едно и също нещо, затова трябва да запаметявам всичко. Макар че се случват дни, когато напълно губя паметта си. Тогава изпитвам потребност нещо отново да бъде нарисувано. Рисувам, когато усетя празнота, когато животът ми престава да се брои, когато Бог престава да съществува. И Бог сам позволява това – да не съществува. Прави го.

 

откъс от новелата на Рафал Вояшински "Старата"

изд. Ерго, 2014
Превод: Вера Деянова
Редактор: Мартин Христов
Художник: Иво Рафаилов
 

Изданието е осъществено с любезното съдействие на Полския институт в София.

За корицата е използван фрагмент от миниатюра, съдържаща се в ръкописа Tacuinum Sanitatis (XIV в.).

снимки от представянето на книгата на 15 май 2014 в Полски институт, София:  Иво Чупетловски

 


 

редактор: Христина Мирчева