по заглавие   по съдържание

Кръстьо Раленков: "Портрет на художника като поет"

03.06.2014
Снимка 1

Кръстьо Раленков представя поетичния сборник на Радослав Коцев - Даро

"Изваяна от скреж любов", 2013

 

Държа в ръце дебютната стихосбирка "Изваяна от скреж любов" на Радослав Коцев, по-известен в пишещите среди под псевдонима си Даро. Особени текстове. Особено, красиво, парадоксално и, според мен, доста точно заглавие.

Свикнали сме да мислим за любовта предимно откъм жарката й страна. Откъм лумванията на страстта или откъм конкретния уют, свързан с конкретния любим човек. Това е, така да се каже, свръхблизкият план на камерата, обхождащ влюбено всеки детайл. Това е, така да се каже, според една широко разпространена метафора, нашето пребиваване "в гората", където можем да се възхитим на конкретно дърво, да се вгледаме в набраздената му кора, да усетим почти физически някоя смолисто изплакана негова рана. Или да полегнем сред дъхавите треви на някоя поляна, сливайки се с пеперуденото й безгрижие. Ала пожелаем ли да видим не "гората", а планината в цялост, неизбежно ще трябва да се отдръпнем, да се дистанцираме от конкретиката. И в това отдалечаване "температурата", също така неизбежно, "пада". Значи ли това, че обичаме гората по-малко? Едва ли. Обичаме я някак "по-студено" наистина, не толкова въвлечени и ангажирани в детайлите, но затова пък по-цялостно – т.е. - обичаме я по р а з л и ч е н начин. Начин, напомнящ донейде любовта към хората на отшелник или на будистки монах. Тя е малко без-участна тази любов (разбирано и в смисъла на участие, и в смисъла на участ), но съгласете се, че тъкмо такава любов носи в себе си далеч по-голяма "чистоплътност", носи нещо от изяществото и неповторимостта на фигурите, изписани по заскрежения прозорец, носи една ведра успокоеност, неприсъща за драматичните амплитуди на страстта. Има нещо платонично в този тип любов...

Ще сгрешим обаче, ако подведени донякъде от заглавието, допуснем, че книгата се състои предимно от интимно любовна лирика. Не че няма и такива стихотворения, но не те са определящи. Когато твърдя, че заглавието е изключително точно, имам предвид, че същинският лирически герой в тази книга е именно любовта - любовта, за която говорих дотук. Тя присъства ненатрапчиво, но неизменно в интимния жест, но и в природното съзерцание или пък в почти гротесковите контрапункти, с които авторът понякога внезапно сякаш иронизира лирическото напластяване.

Когато преди около две години се запознахме "на живо", се запитах как съжителстват в него художникът (защото Коцев е художник, а визуалните изкуства са принципно екстровертни) и словотворецът (доколкото пък словесността е принципно интровертна). Запитах се, без да стигна до отговор. За сметка на това чух едно почти изпуснато между другото признание: "опитвам се да живея поетично". Би могло да е поза, претенциозност, маниакалност. Само че не е. Повече не сме говорили по тази тема, но имах възможност да се убедя, че той наистина го прави - без фанфари, без приказки. И докато го прави, дълбае с упоритостта, непретенциозността и анонимността на каменоделец, своите текстове. Нагледал съм се на поети, включително и даровити, чийто виталитет и поетичност свършват до границите на текста. В бита силите им да бъдат поети и човеци не достигат. В този случай е точно обратното. Понякога имам чувството, че поетичните текстове на Даро са просто отхвръкнали искри от едно по-голямо горене.

Неговата книга обаче, в своята цялост, ме размисля и за друго, за нещо отиващо отвъд самата нея, за един металитературен и дори философски проблем. Ето какво имам предвид. По принцип думите, тяхното значение, техният смисъл, тяхната образност дори, представляват въпрос на споразумение, на конвенция. От друга страна, изкуството изобщо и словесното в частност, бива изкуство само и единствено, когато съдържа в себе си елемента на уникалност. Няма ли го този елемент, направеното може да бъде много сръчно, но все пак си остава само халтура. То е копие на изкуство, негова симулация, обаче не е изкуство. Или, казано с други думи, един от базисните и трудно решими проблеми пред всеки творчески акт е в това: как с конвенционални средства да постигнем неконвенционална идея, неконвенционална образност, неконвенционална изразност, при това без тя да е насилена, маниерна и в този смисъл да е симулация на себеизразяване? И още: коя е границата на субектнивната авторова неконвенционалност в изкуството, отвъд която понякога без да се напуска художествената мяра, се напуска смисловата мяра на разбираемост?

Признавам, една част от текстовете сериозно ме затрудняват като читател в този аспект. Понякога далеч не съм убеден, че вървя именно в следите, оставени от автора, че разчитам правилно посоката на неговото движение. Ако беше въпрос на маниерничене (а то се усеща), да махне човек снизходително с ръка. Но не е. Автентичността, вътрешно избликналото, ясно се долавят дори сред смисловата непрогледност на някои метафори или обрати. Не с тона имам проблем в качеството си на реципиент. Тонът е верен и не страда от фалш. Но имам проблем със субективните видения на автора. Имам проблем с превода им. Това може би означава, че авторът пише от най-дълбинното на своята екзистенция, а стара истина е, че във всяка екзистенция винаги остава едно ядро, което по никакъв начин не може да бъде напълно изразено и споделено от друга екзистенция. И някак си, четейки книгата на Даро, неусетно се подсетих за трудната разбираемост на Джойсовия "Одисей" и почти пълната неразбираемост на "Бдението над Финеган". За една от възможните участи на изкуството - да изминава пътя от априорна комуникативност до пълен отказ от комуникация. И съответно - за пътя на авторите му, тръгващи от наивната вяра в добронамерена диалогичност със света и достигащи до своеобразната аскеза на самоговоренето.

Вярно, при Даро засега това са само импулси, но бих казал - доста характерни за неговата оформяща се словесна физиономичност импулси. Дали те ще се превърнат в тенденция за добро или зло, дали ще бъдат удържани чисто художествено, е въпрос на следващите години и следващите текстове. Стихосбирката на Радослав Коцев, както впрочем и всяка книга по света, е само видимото проявление от даден етап от развитието (или деградацията) на един автор. "Узаконяването" на този етап. Във всеки случай, от тази книга ще запомня поне четири текста - "Детето на деня", "Завръщане", "На баща ми" и особено "Размяна". А това съвсем не е малко за един дебют.

На добър час, приятелю, в света на словото, който рядко е обещание за утеха, но почти винаги е обещание за приключение.

 

на снимките: Радослав Коцев - Даро, премиерата на книгата "Изваяна от скреж любов" в Стария Град и Кафе-книжаница "Сиела", Пловдив

 


 

редактор: Христина Мирчева