по заглавие   по съдържание

Васил Стоилов: "Заключен съм в мисълта по тебе..."

10.06.2014
Снимка 1
Неизвестни писма на Васил Стоилов до Соня Димитрова,
представени от Румяна Пашалийска

 

ПРЕДГОВОР


„Всичко е вятър, само едно несравнимо с нищо чувство към жена може да се нарече върховен смисъл в живота. Моят върховен смисъл си ти...“ Така през 1935 г. художникът Васил Стоилов определя смисъла на живота си и го доверява в писмо до своята любима, убеден, че без нея той не може да съществува нито като човек, нито като творец. Почти шест десетилетия един от най-известните български художници е запленен от дълбокото си любовно чувство към съпругата на писателя Змей Горянин – Соня Димитрова. До края на живота си той остава „заключен“ в мисълта по нея... Където и да се намира, Соня е първият човек, с когото художникът споделя не само фактите от живота си, не само мъките на творчеството, но и най-съкровените си размисли и вълнения. Когато е далече от София, Стоилов  пише ежедневно, понякога – по няколко пъти на ден. Писмата му долитат от Кричим, от Варна, от с. Герман (където рисува най-често), от Велико Търново (където е „заточен“ от 1964 до 1970 г.), от Рим, Париж, Ереван, Тарквиния, Асизи...

Писмовната връзка на Васил Стоилов и Соня Димитрова датира от годината на тяхното запознанство – 1933, когато Соня е на 26 години, а 29-годишният Стоилов наскоро се е завърнал от четиригодишна специализация в Париж. Там младият художник участва със самочувствие в художествения живот на френската столица и без да страда от „балкански комплекси“, изпълва редица престижни салони със своите „изконно български“ картини. През 1931 г., след като открива с голям успех своя самостоятелна изложба в галерията на Анри Манюел на Монмартър, Стоилов е забелязан и оценен от критиката. Тя му присъжда съюзната награда на френските художници и го обявява за „забележителен и оригинален художник, който носи България във всичките си фибри...“. Обогатил своя живописен и културен мироглед, създал ценни контакти, през лятото на 1932 г. Васил Стоилов се завръща в родината. Тук го очакват сиромашия, и чисто по нашенски – злоба и завист за парижките му успехи, които му спечелват доста врагове.

Още при първата си среща със Соня Васил Стоилов усеща с нея духовна близост. Предчувствайки, че тя ще стане скъпа на сърцето му, бързо прави първата рисунка с молив, която подарява „за спомен“. През годините той ще нарисува и още няколко забележителни живописни и графични портрети на Соня и нейния съпруг Змей Горянин, които излъчват духовна красота и „ренесансова“ хармония... С богат пластичен език и изтънчен психологизъм художникът прониква отвъд видимата реалност и осъществява „най-важния“ си художествен принцип – да извади „вътрешния човек“ у портретувания.

По нагласа Васил Стоилов е тих, нежен и сдържан човек. Ранната загуба на майка му оставя в детската му психика един постоянен отпечатък на тъга и меланхолия. Самотен мислител, той не дава лесен израз на сложния си вътрешен живот, на вълненията, които раздират душата му и често стигат до екзалтация. От юношеските си години проявява интерес към литературата, пише стихове, привличат го източните религиозни учения и практики. Овладял до съвършенство френски език, Стоилов си служи с него като с матерен. Познава особено добре Бодлер, обича Вийон, знае наизуст Волтер, когото превежда на младини. Стотици страници от дневниците му са изписани на френски, маргиналните полета на почти всичките му книги и на подготвителните му рисунки също са изпълнени с бележки на френски език. Когато художникът рисува, той е погълнат изцяло от работата си и светът не съществува за него. „Аз ще гледам само чрез изкуството си да стана известен: това е най-трудният път, но затова най-честен и ценен“, пише Васил Стоилов от Париж до един от братята си. За него само изкуството е оная висша територия на идеалното, на която си струва да посвети живота си...

И изведнъж един човек с толкова „автономен“ дух изпада в пълна зависимост от младата Соня, която изцяло покорява съзнанието му. Тя е жизнерадостна и естествена, притежава забележително чувство за хумор и по нищо не прилича на обичайните празноглави „красавици“, които разхождат модните си тоалети по „Цар Освободител“. Висока и слаба, с огромни бадемови очи, Соня излъчва интелект, финес, човешка топлота. В нея художникът открива търсеното хармонично единство на плът и духовност, тя му дава и сила, и възторг, зарежда го с желание за живот и за работа. Той гледа на нея като на божество, горд е, че е неин избраник, готов е цял живот да служи с рицарска преданост на своята прекрасна Дама, която „подчинява“ дори изкуството му. Могъщото чувство към любимата го държи високо над всичко дребнаво, над злобата и отровата на света: „Ти си по-хубав свят от тоя, който е около мене – пише  Васил Стоилов през 1936 г. – Ти си по-велика и от света, и от изкуството, защото си сама живот и изкуство...“

За да осъществи своята „невъзможна“ любов, Васил Стоилов минава през големи препятствия и велики страдания. Когато се срещат, Соня от шест години е щастливо омъжена за писателя Светлозар Димитров, широко популярен с литературния псевдоним Змей Горянин. По това време той набира все по-голяма известност като автор на исторически разкази, повести и романи, както и на многобройни книжки за деца. Разностранните му интереси и познания го въвеждат в средата на видни наши писатели и художници, скулптори, артисти, музиканти. Ерудиран и добросърдечен, сред тях младият белетрист е признат за „подвижна енциклопедия“.

Змея и Змеицата – както са ги наричали приятелите – разполагат с твърде малък апартамент: само стая, кухничка и тесен коридор, където се настаняват уж „временно“, но никога след това не се опитват „да придобият“ по-просторно жилище. Единствената им уютна стая, която служи и за спалня, и за приемна, и за работен кабинет, се превръща в притегателно духовно средище, където „талантливо“ общуват Елин Пелин и Александър Балабанов (които също не са безразлични към Соня), Д. Б. Митов и Калина Малина, Йордан Йовков и Асен Златаров, Фани Попова-Мутафова и Димитър Талев, Мария Грубешлиева и Вера Лукова, Добри Немиров, Трифон Кунев, Йордан Стубел, Кирил Шиваров...

Влязъл в тази елитна интелектуална компания, Васил Стоилов скоро се нарежда между най-близките приятели на семейството. Змей Горянин високо го цени като художник и човек и въпреки че е наясно с чувствата му – мъдро и достойно носи своя кръст и не го лишава от приятелството си. Измъчван от ревност и чувство за вина, Васил Стоилов прекарва много безсънни нощи и дни, изпълнени с тревога. Липсата на контакт между влюбените увеличава трескавата му жажда за близост.

Изгарящият копнеж да бъде постоянно със Соня стига до екзалтация: „Никоя жена не може да се сравни с тебе и магията, що излъчваш... – пише  Васил Стоилов. – За мене не съществува нищо друго, освен тебе: нито изкуство, нито хора, нито природа... Ти ме възроди, сякаш животът ми е даден само за това...“ Когато няколко дни не получава отговор на писмата си, художникът направо се разболява, не е в състояние да докосне четката, не е способен да работи. Обземат го трагични мисли, животът му се струва „глух, сив и скучен“, проявява всички признаци на емоционална нестабилност, която все по-трудно може да контролира...

След време тази „задъхана“ и обсебваща любов като че ли започва да уморява Соня Димитрова. По природа тя е чужда на драматичните и екстремните състояния, стъпила е здраво на земята, твърда е в мислите си, държи на принципите си. Соня приема трудно „одомашняването“ на връзката, която все повече започва да прилича на прочутия френски модел “ménage a trois“...

Измъчва се заради благородството и душевната щедрост на Змей Горянин, който не престава да  дава доказателства, включително – „стихотворни“, за своята обич и преданост. Към всичко това се прибавят „шушуканията“ и подмятанията на приятелите. Натрупаното напрежение отключва спорове и разпри, които сякаш нямат край. Постепенно младата жена започва да се отдалечава и да отхвърля всякаква близост с Васил Стоилов. През пролетта на 1941 г. разумът надделява и тя окончателно се оттегля в „манастира на целомъдрието“...

На 9 май 1944 г. Васил Стоилов свързва живота си с Ганка Найденова-Стоилова, племенница на Пейо Яворов и проникновена изследователка на неговото творчество. Познанството им датира от есента на 1934 г., а по-близката им връзка започва в края на 1943-та, когато художникът є заявява сериозните си намерения и я представя на семейството си. Венчават се при голяма тържественост в църквата „Св. Георги“ в Панагюрище. По това време там е евакуирана голяма част от културния ни елит – Царският симфоничен оркестър на Саша Попов, Българска кинематография, много писатели, артисти и музиканти, които вземат „живо“ участие във сватбеното веселие... На 25 май 1948 г. се ражда дъщеря им Явора.

След време тя ще израсне като даровита певица и интелектуалка, която наследява и таланта, и високата нравственост на своите родители. През всички последвали години Ганка Найденова е неизменен спътник на Васил Стоилов не само в реалния живот, а и равноправен партньор в света на духовното. Споделените с нея близо пет десетилетия са години на драматични житейски перипетии, но и плодотворен творчески период, който утвърждава Васил Стоилов като един от най-изтъкнатите български художници. По това време той вече е усъвършенствал своята уникална и невиждана дотогава акварелна техника.

Удивителен рисувач, художникът изгражда творбите си с чиста линия и светъл въздушен колорит, те са огрени от мистична светлина. Лиричните му пейзажи са изпълнени с движение и „говорещи“ облаци; фигуралните му композиции влизат в скритите пластове на нашия исторически и социален бит. Десетки са изящните и загадъчни „български мадони“, останали вечно млади и чисти като символ на доброто и красотата, която носят всички български майки. Замислените и доверчиви очи на германските девойки и особено прочутата малка „Пала“ внушават и до днес духовното послание на автора. Майстор на психологическия портрет, Васил Стоилов създава богата галерия от образи на видни наши и чужди интелектуалци.

С цялата си европейска култура той си остава един от най-националните ни живописци, един от най-задълбочените художествени тълкуватели на българската душевност. „Картините трябва да пътуват!“, повтаря Васил Стоилов през целия си живот. Чужд на всичко материално, Стоилов раздава като подаръци почти половината си продукция, която наброява повече от 2000 картини. Живописното му творчество отдавна е прехвърлило границите на България. Над 300 негови картини са притежание на държавни и частни колекции в Европа, 120 негови творби съхранява Музеят за източни изкуства в японския град Нигата. Открит и достъпен за обикновените хора, странният и самобитен творец Стоилов работи изолирано от колегите си. За него изкуството представлява върховно тайнство, на което трябва да се посвети изцяло, да бъде жрец в неговия храм.

Особената пластична тъкан, с която „тълкува живота“, е неговата професионална тайна и той ревниво ще я пази до края на дните си. Тежко болен, Васил Стоилов напуска този свят на 13 февруари 1990 година. През целия си дълъг път в живота и изкуството той остава верен на своите творчески истини и на младежката си любов към своята любима Соня. Освен талант, той притежава и характера, за да отстоява себе си и да изживее докрай своята необикновена любов, стигаща до самоотречение, любовта, която за него е всичко...


* * *

Писмата на Васил Стоилов (1904–1990) до Соня Димитрова (1907–2001) са разчетени от оригиналните ръкописни записи на художника. Запазените 101 писма са писани в периода 1933–1979 г. и са по-малка част от техния действителен брой. Публикуваме ги с незначителна редакторска намеса, без да променяме езиковите особености и стила на техния автор. На места правописът е осъвременен. Известна трудност създаде подреждането на документите в тяхната хронологическа последователност. С малки изключения Васил Стоилов обикновено не поставя дата върху писмата си. Там, където имаше запазени пликове, съобразявали сме се с датата на пощенското клеймо. Останалите писма са подредени съобразно известни факти или данни в тяхното съдържание, като датировката е в прави скоби. Всяко време има своите обществени нагласи и своя „емоционална култура“, която слага в „нови рамки“ интимните изживявания на хората и начините на тяхното споделяне. Може би за днешния млад човек, който денонощно ползва Интернет и всяко негово послание стига за секунди до своя адресат, тези епистоларни текстове изглеждат прекалено наситени с драматични емоции, непонятни със своята продължителност във времето и... малко нещо старомодни. Вярваме все пак, че тази напълно неизвестна кореспонденция ще предизвика интереса не само на специалистите, но и на широката читателска публика. Многобройните писма, както и непоказваният досега илюстративен материал (фотографии с посвещения, репродукции на живописни и графични творби) свидетелстват за дълбоката и трайна „невъзможна любов“ на един от най-видните български художници, продължила повече от половин век. Те ни позволяват „да надникнем“ в неговото лично и творческо битие, да научим повече за интензивния му вътрешен живот, хвърлят нова светлина върху публичния му образ на строг и достолепен класик, който – отдаден изключително на изкуството си, саможиво се дистанцира от реалния живот. И не на последно място – обнародването на тези документи ни дава възможност да почувстваме обществената и художествената атмосфера на едни отминали български времена, когато духовните ни първенци от всички творчески гилдии са били свързани с искрено приятелство и са живеели задружно. Въпреки трудностите по своя път, въпреки многобройните изпитания, те устойчиво следват благородната си мисия, за да създадат класическите ценности на нашата художествена култура.


Румяна Пашалийска

 

ПИСМА

1933 г.
1.
Г-жа
Соня Св. Димитрова
Бул. Евлоги Георгиев 61
София

[28.VIII.1933 г.] (1)
Герман, понeд.[елник]


Мила Соня,

Откакто се видяхме последния път – аз съм като в друг свят – дълбок и огнен: а мисълта ми пари сърцето ми, та мира не зная… И дните ми си отиват с възторг, защото зная, че ти мислиш за мен. Всичко, което бих могъл да ти напиша е слабо в сравнение с бликналото чувство, що ме доминира навсякъде.

Мисли повече за мен.

Аз рисувам светкавично по 12 часа на ден. Надвечер, когато ставам да си отдъхна, главата ми натежава и погледът ми е по-мътен. Ала картината напредва бавно, дълбока и лична. Навярно – повече от сигурен съм – тази творба ще е ценна и ти ще я обикнеш. Ала до края  ще минат много още дни: ще я довършвам в София(2). Аз в събота ще се върна ако времето (зарад картината) позволи.

Как прекарваш ти дните в София? Мислиш ли за мен?

Тук е вече много скучно: аз дори не излизам никъде цял ден, а надвечер само една малка разходка за освежаване правя.

До скорошно и щастливо виждане. Всичко най-хубаво на най-хубавата!

Васил


Кариран лист, 1 л., 2 с., молив


 

1.Една седмица по-рано, на 20 август 1933, Васил Стоилов е изпратил „дефинитивно“ писмо на френската си годеница Пуси, с която предната година се е разделил и пред която продължава да се чувства виновен и „недостоен“. Вж.: Ганка Найденова-Стоилова. В часа на синята мъгла. С., Наука и изкуство, 1992, с. 106–109.

2.По това време Васил Стоилов усилено подготвя първата си самостоятелна изложба, която е открита от проф. Богдан Филов на 3 декември 1933 г. в Тръпковата галерия на ул. „Аксаков“ 16. В нея художникът представя серия творби: „Зима в Кричим“, „Старата воденица“, „Зима край Искъра“, „Следобедна почивка“, „Дамски портрет“, „Вела“, „На дарака“ „Интериор“, „Кълцана коприва“, „Баща ми“ и др., както и една реплика на прочутата „Баба с ябълки“. (От същата година датира и един хубав портрет на Змей Горянин, изобразен с верен моливен рисунък) За изложбата се отзовават възторжено много писатели и художествени критици. Вж.: Жанет Митева. Библиография. – Васил Стоилов. 100 години от рождението на художника. НБУ, 2004, с. 93. Една година по-късно, през 1934 г., художественият „законодател“ Сирак Скитник пише остро критични редове по повод участието на В. Стоилов в VIII Обща художествена изложба: С.С. Осма ОХИ – Златорог, г. ХV, 1934, септември, кн. 7, с. 345.



 

1935 г.
2.
9 май 1935


Соня,

Дните ми пак добиха смисъл, аз отново съм пленник на онова едро чувство, което дори спомена за тебе разпалва във вихрени пожари. Как да ти благодаря за тия скъпи редове, които имат за мен магически смисъл! Ако оная вечер аз напуснах пияния апартамент на Стаматов(1) ти знаеш защо. Ако останех, трябваше да свърша приятелството си с бай Митйо и – жена му(2). Макар и дива, постъпката ми бе зарад теб.

И до тая вечер, преди да прочета писмото ти, аз не бях спокоен: душата ми беше удавена в болка. Но – дните ми изново ме радват, защото съм сигурен, че има едно сърце, което знае да тупти по човешки. За мене – това е грандиозен дар, за който всичко: изложба, хора, успехи – пада.

Днес на обяд бяхме заедно със Зарко(3), Агънски(4) беше за малко и Коста(5) – в ресторанта до галерията. Правихме интервю с едно момче от Заря(6).

Изложбата(7), която до днес не ме интересуваше, сега доби живот: тя буди интерес, всички намират прогрес, продажбата е слаба. Днес беше Борис Митов, който много хареса главата на твоя портрет(8). Най-странното е, че Орлин Василев идва и остана възхитен от изложбата ми, беше много любезен и каза, че твоя портрет му особено харесва! Изобщо ако твоя портрет няма успех – то е само пред Митовци и около хората му: но ние с тебе знаем защо!

Аз съм толкова погълнат от мисли по една млада дама с червена баретка и пеперуда, забодена върху нея, че друго ми не остава за мислене: това ме изпълва с най-хубавото, което живота може да даде. И – съм щастлив.

И – чакам да те видя изново, за да потъна завсякога в атмосферата – тъй ведра – на твоята усмивка.

Васил

Кремава луксозна хартия, 1 л., 1 с., лилаво мастило


 

1. По сведение на Соня Димитрова става дума за венчавката на актьора и режисьора Георги Стаматов и актрисата Петя Герганова в църквата „Св.Седмочисленици“ и гощавката след това в семейния им апартамент. За този случай Соня Димитрова си спомня, че посред веселбата „бай Митьо“ подхвърлил някакъв комплимент за нея, а жена му Калина Малина проявила ревност. Вж.: Соня Димитрова. Спомените на една Змеица. Нар. библиотека „Св.св.Кирил и
Методий“, София, 1998, с.141–142.

2. Д. Б. Митов (1898–1962). Виден литературен и театрален критик, дългогодишен редактор на в. „Литературен глас“ (1928–1944), в който сътрудничат изтъкнати представители на нашия литературен, културен и научен живот. Той и съпругата му, известната детска писателка Калина Малина (1898–1979), са в близкия приятелски кръг на Соня и Светлозар Димитрови. През 1932 г. Васил Стоилов създава един много успешен живописен портрет на Калина Малина, с която по онова време го свързва и творческо сътрудничество около издаваните от нея детски вестничета.

3. Писателят Светлозар Димитров – Змей Горянин (1905–1958), съпруг на Соня Димитрова.

4.Никола Агънски (1889–1959) – публицист и драматург, приятел на Змей Горянин.

5. Коста Георгиев – приятел на Васил Стоилов от Париж. Води рубриката „Един час при…“ във в. „Литературен глас“ на Д. Б. Митов, с портретна рисунка от В. Стоилов. Баща на композитора Георги Костов.

6. „Момчето“ е писателят Атанас Душков. Интервюто на Васил Стоилов, взето от него, излиза във в. „Заря“, ХIII, 11 май 1935, бр. 4.

7. На 5 май 1935 г. Васил Стоилов представя втората си самостоятелна изложба, отново в салона на ул. „Аксаков“ 16. Открита от министър Григор Василев, изложбата е широко отразена в печата, редица издания поместват репродукции. Вж.: Жанет Митева. Библиография… с. 94.

8. „През 1935 г. Васил Стоилов откриваше изложба – спомня си Соня Димитрова. – Помоли ме да му позирам за портрет…Стоилов ме нарисува като млада дама с червен жакет.“ Вж.: Соня Димитрова. Спомените... 157 стр.



3.
Кричим, 13 юли [1]935


Здравей Соня,

Най-напред на тебе се обаждам, защото при спомена за София – ти доминираш всички образи. Макар да не съм спокоен и тук (една и съща мисъл навсякъде ме гони) ще направя поне една картина, в която ще дам всичко, което ме прави забъркан и див. Ала да бъдеш див, когато твориш е рядко качество: ако беше художница щеше веднага да схванеш защо.

И така, ако в Кричим има нещо, което да ме интересува, то е безсъмнено Вдовеца(1). Всичко останало тук е познато отдавна на света. Ала това, което което става с мен и с вдовеца – никой не е проумял. Ние си приличаме с него: и двамата сме крайно бедни и несностни! Затова навярно ми е тъй близък. Ако успея да го нарисувам по-добре от миналия път, ще се върна радостен в София. Нищо друго не ще мога да направя до 25 юли: вдовеца ме покори като художник, както ти ме покори като човек и жена.

Навярно се усещаш по-добре сега. Защото няма бай Васил да ти „досажда“.

Нали не е вярно това? 

За София не бих и помислил, ако Соня не беше там.

Останалото ми е чуждо, без съмнение.

Ходихте ли на излет с бай Зарко? И как изкарахте? Гответе се здраво за Проглед(2), защото никъде другаде не е било по-хубаво. Какво правиш ти и как се усещаш? Знам, че и без мене ти си добре и душата ти е сита.

Соня, пиши ми – това ще ме страшно зарадва и ще ми даде повече желание да направя вдовеца по-див и себе си – по-способен за работа! Пожелавам ти най-едрото, което сърцето ти желае. Приеми приветствията ми и до скорошно виждане.

Кремава хартия, 2 л. малък формат, 3 с., черно мастило


 

1. С картината „Вдовецът от Кричим“ Васил Стоилов участва в Салона на френските художници в Париж – 1935, а през есента я показва на Деветата обща художествена изложба в София. Вж.: Ружа Маринска. Васил Стоилов в историята на българското изобразително изкуство. – Васил Стоилов. 100 години от рождението на художника. НБУ, 2004, с. 31.

2. През август 1934 г. Соня Димитрова, съпругът є Змей Горянин и Васил Стоилов летуват за един месец в родопското село Проглед.



4.
Г-жа
Соня Св. Димитрова
Бул. Евлоги Георгиев 61
София

[15.VII. 1935 г.]
Сряда, Кричим


Соня,

Съвсем не разбирам защо е това мълчание от твоя страна: на две мои писма ти съвсем и не благоволи да отговориш, а струва ми се, че тия писма поне малко заслужаваха вниманието ти. Нищо не е по-мъчително от неизвестното, когато го очакваш изяснено, разбулено. Аз живях много дни с бляскави мисли и очаквах отзвук не по-малко великолепен. Уви! Навярно пак някоя външна причина е дошла да помрачи твоето крехко въображение. Сънувах лоши сънища и лоши хора. Ти ми се яви на сън недобра, присмиваща се.

Може би си неразположена – и затова може би не ти е възможно да ми пишеш. Не знам. Не мога и да се сърдя. Ще чакам. В понеделник се връщам и: съвсем неотпочинал, нито по-успокоен, нито пък по-възторжен.

А толкова работа ме чакаше тук и ме очаква в София. Не разбирам… Нито в Асеновград, нито в Пловдив ще ходя. Само в Кричим седя: и изживявам нерадостни часове. Защо да ходя? Ти отново ставаш тайнствена, далечна, а у мене ти си тъй близко, усещам дори топлия ти дъх, който ме пари и ме кара да тръпна. Какво става, Соня, какво става с теб? Значи пак не можем да бъдем в хармония? Да очаквам повече вести от теб – не смея: много очаквах, притесних се. От чакане. Все пак желая всичко това да не е така, да е било сън, лоша помисъл. И дано всъщност, съвсем другояче да е положението. Пак ли страдание ме очаква? Изненада? Не, аз ти вярвам сега твърде много, за да се съмнявам – и все пак съм неспокоен. Желая ти, Соня, всичко най-хубаво, щом тъй трябва да бъде. Бъди завсякога щастлива, дори далеко от мен. Какво ме очаква мене? Щастие? Или вечно очакване на щастието? Да бъде волята Му…

Васил

Кремава хартия, 1 л., 2 с., черно мастило

 

5.
[Кричим, 1935 г.]
Понеделник


Соня, която обичам,

Първата ми грижа тази сутрин е да те приветствам и да ти изразя неизмеримата радост, която ти ми даде: сега съм изново възвърнат към живот, който – чрез теб, – добива смисъл. Колко се радвам, че ти смогна да ме разбереш, да ме видиш – завсякога. Моята радост ме прави още по-нетърпелив и аз се чудя как ще изминат тия дни до твоето идване. Сега съм с лек за всичко, що е пред мен: само едно незабравимо и мило лице виждам – Соня. И всичко в мен се стреми бурно към теб. А като знам, че и ти еднакво се радваш с мен – аз съм още по-щастлив.

Брат ми(1) от Кричим е наредил сестра ми да замине днес на обяд: от Пловдив те ще пътуват с автомобил за Проглед. И аз съм сам. И сега знам само едно: да те чакам. И никаква друга мисъл не може да проникне в мен. Соня, като апокалиптичен блян покрива моя дух и мощно ме държи. И аз съм толкова доволен, тъй съм над всичко, живота ми е празник, дните, що идат – с тебе – ми носят едно светло възкресение.

Защото те обичам и ти знаеш силата на тая обич и страшната едрина.

Желая ти да мислиш само за мене и нека и у теб чувството ти към мен бъде жива плът, да бъде безмерна нужда, да бъде истина. И няма да има предел това, което е само наше.

Целувам те и те желая, и съм с теб.

Васил

Кремава хартия, 1 л., 2 с., черно мастило


 

1. Васил Стоилов години наред рисува в Кричим, като отсяда в квартирата на брат си Никола. Завършил минно инженерство в Германия, в Кричим брат му се лекувал от туберкулоза и работел като поддиректор на електроцентрала „Въча“.

 

 

следва продължение
 

© Румяна Пашалийска, съставител, предговор, послеслов, бележки
© Фотографии: личен архив на Соня Димитрова
© Дамян Дамянов, дизайн
София • 2013
© Сиела Норма АД
ISBN 978-954-28-1421-4

 

публикува се с любезното съдействие на Румяна Пашалийска и издателство Сиела.

 

автопортрет на художника Васил Стоилов

на снимката: Соня Димитрова и Румяна Пашалийска, 1986 г. Разговори, в продължение на повече от 20 години...

 


 

редактор: Христина Мирчева