по заглавие   по съдържание

Йосип Ости: "КНИГИ – АНГЕЛИ, ДОМАШНИ БОЖЕСТВА"

17.06.2014
Снимка 1
Йосип Ости в превод от словенски на Людмила Миндова
 
 
КНИГИ – АНГЕЛИ, ДОМАШНИ БОЖЕСТВА
 
Книги – ангели, домашни божества – пълно беше с вас
моето сараевско жилище. Пълни лавиците – олтарът,
пред който толкова пъти съкрушено клечах.
Докато се питах към коя да посегна. Чия тайна да се опитам
да разгадая. В коя да оставя следи от четене.
Следи от възхита и възторг. Въпроси и възклицания,
безсъници и кошмари. Тайни йероглифи от какви ли не
черти, резки и най-различни други знаци с мастило.
Нежни и груби драскотини върху хартията. В полето и
между редовете изписани с нечетлив ръкопис впечатления –
с любов и гняв. А знаех, че ако чета така,
непрочетеното ще става все повече. Че
в книгите ще остане неоткрито съкровището, което
цял живот съм търсил. Утешаваше ме обаче
мисълта, че по-голямо съкровище от самото търсене няма. 
Книги – ангели, домашни божества – пълно беше с вас
бюрото ми, моята изповедалня. Където с вас
оставах сам и разговарях. По-искрено,
отколкото с всеки друг. Дори с най-близките, най-скъпите.
Искрено, като със себе си самия. Пред вашите отворени сърца
разтварях своето. Пред вашите разгърнати души полагах
своята. Пред вас признавах греховете си. Своите желания.
Намерения… Пред вас бях като от майка роден. Гол.
Свалях маска след маска. Събличах кожата си… Лежахте
навсякъде край мен. Бяхте върху нощните шкафчета
до възглавницата ми. И когато с онази, която си избирах
вечерта, потъвах в сън, вас продължаваше да ви грее
светлината на нощната лампа. А нея я галех, както
в съня си галех тялото на жената до мен. А после посред нощ
или в зори ме будеха острите ръбове на кориците й.
Ръбове от кошмарни сънища, така сурово истински. Книги –
ангели, домашни божества – в моите ръце и пред
очите ми разпервахте крила. Сякаш под пръстите на търговци
и мющерии нетърпеливо шумолеше коприната, жадувайки
мига, когато ще обгърне голото женско тяло досущ като
морските вълни, по които току-що е доплавала
от далечни земи. Сякаш в разтворените ми
длани кацаха и отлитаха гълъби.
Сякаш заедно с вас и на мен ми поникваха крила.
Крила на ангелите, които от дете ме пазеха
от безбройните човешки злини. Крила на божествата, в които
вярвах и пред които се кълнях. Крила, с които
и днес прелитам над родния си град. Град, потънал
в мрак. Който, книги – ангели, домашни божества –
като вас буден лежи в непрогледния мрак. Тъй, както
толкова пъти в мрака съм лежал и аз. Буден.
Влюбен. Ала и аз, като града си, наказан без вина.
 
БЕДНОСТТА МЕ НАПРАВИ БОГАТ
 
Бедността ме направи богат. Всяка трохичка
за мен днес е цял хляб. Дъхав.
Мек. Топъл. Капката вода – езеро, море.
Синя коприна, която обгръща тялото на моята
гола любима. Усмивката – дар, от който се
разведрява и най-сивият, дъждовен ден. Сякаш
някой е избол очите ми, с които допреди малко
съм гледал. И накрая прогледнах. Като Омир сега
виждам земния, виждам небесния свят.
Живея с моите мъртъвци. Успокоява ме
тяхната ведрост. И моята рана е само знак,
по който се познават онези, които от живота
са избрани. Да не виждат онова, което другите
си мислят, че разбират.
 
 
И ТИ ЛИ ТАЗИ НОЩ, КАКТО И АЗ
 
И ти ли тази нощ, както и аз
стана от топлото легло? И
гола и с боси крака тръгна в нощта?
Стоиш ли като мен под звездния
свод? Гледаш ли премигващия блясък
на онази звезда? И твоите ли ходила като моите
мръзнат до глезените в пухкавия сняг?
И на теб ли пърхащите криле на прилепите
ти развяха кичура на челото? Застана ли
по средата на пътя от теб към мен, както и аз
застанах на половината път от мен към теб?
И ти ли поднасяш към устните си чаша, пълна
с млечна месечина? И ти ли,
без да знаеш как, ще се върнеш в изстиналите
чаршафи? И ще сънуваш като мен това, което
в тези стихове беше описано? Потрепва ли
черното кадифе, подпалено от звездите,
от туптенето на сърцата ни, които будуват и тази нощ,
както и всяка друга?
 
 
ОТНОВО СТРОЯ КЪЩА
 
Отново строя къща. От непроизнесени звуци.
От вериги гъсеници. От снопове цъфтяща коприва…
От отрязани нокти, остригани коси, изсъхнала
сперма, превърната в бял прах. От виковете насън,
от които няма никога да се събудя. Строя я на
подивялата, обрасла с плевели ливада, на която лежеше гола
жена със златни облаци в очите и божури
на гърдите. Майка на всички майки и любима на всички
любовници. Обраснала с бръшлян. С мравуняци под
мишниците. С крехка трева на срамното място.
И с калинка върху стръкчето трева, люляна от невидим вятър
и от студа от гроба на поета. По който вали кравешка
урина и се смесва с едри капки топло мляко.
С мирис на жасмин, който узрява от угасналата й
памет и отмества кичура на челото й. Строя къща.
Църква и бордей едновременно. Къща, която със
заселването ми в нея ще стане още по-пуста и тъжна, отколкото
беше преди да си помисля за кътчето, в което да
завърша стихотворението си тъй, както приключва животът,
изтичащ от вените, прерязани с ръждив бръснач.
Кътче, в което без родилни болки ще родя майка си
така, както и тя ме е родила. И до смъртта си, за която
вест до мен все още не е достигнала, ще пази в платнена
торбичка – в дъното на ореховия скрин – пъпната ми
връв и кичура от някогашните ми дълги руси коси.
Отново строя къща. От нищото. За никого.
Къща от език.
 
стихотворения от книгата на Йосип Ости "Къща от език"
изд. "Алтера" 2009
 
илюстрация: Георги Чепилев
 

 
редактор: Христина Мирчева