по заглавие   по съдържание

Кристин Юрукова: "Мара Белчева - Отражения"

24.06.2014
Снимка 1

Мара Белчева е внучка на Хаджи Ангел, който пръв е превеждал от гръцки старите псалтики за църковно пеене, и дъщеря на Параскева и Иван хаджи Ангелови от Севлиево. Завършила пети клас - тогавашната гимназия в Търново през 1881 година, тя заминава за Виена, където завършва Das Höhere Mädcheninstitut на Бети Фрьолих.

След завръщането си от Виена учителства първо в Русе, после в София. Милосърдна сестра в Сръбско-българската война.

През 1886  се омъжва за Христо Белчев, който през 1891 е убит като министър на финансите.

Две години по-късно Мара Белчева е почетна дама на княгиня Клементина, но скоро напуска бляскавия светски живот в София и заминава за Женева, за да следва "модерна" филология. През 1903 година, вече в България, тя се среща с Пенчо Славейков и помежду им започва сърдечно и възвишено приятелство, което завършва със смъртта на поета.

Но всъщност познанството между Мара Белчева и Пенчо Славейков датира още от времето на тяхното детство. Пенчо е гостувал заедно с баща си в дома на Хаджи Ангелови. Дядо Славейков е бил близък приятел с Хаджи Ангел, както и с бащата на Мара - Иван хаджи Ангелов.

©Диаскоп

 

Когато го среща, всичко е вече приключено за нея. Изречена е фразата: “Светлината...” Светлината, която тя не може да пусне. И Пенчо е угаснал.

Тишината е настъпила, пълна и окончателна като захлопната врата, вратата не може да се помръдне. На дъното на океана на тази тишина е, под натиска на тонове вода. Една тъжна русалка със зелени коси.

Когато той се появи, тя не помнеше от кога не бе чувала гласа си, замлъкналия. Среща го нейде, почти не го вижда него самия, но забелязва, че Алпите започват да плуват като лилии, които можеш да обереш. Беше като нея съвсем сам, достъпен и разсеян. Очите му бяха така прозрачни навярно от съзерцателност. Не натрапваше нищо, дори разговор, сякаш я канеше просто заедно да помълчат и погледат - гледки бол. Като че ли се бяха събрали да медитират заедно, да стапят материалните форми и съзнанието им, успокоено, да се простира като заскрежен блясък до хоризонта.

Чувствата се плъзгат усмирени и укротени - нищо не може да се направи. Каквото Бог е отредил, това ще е.

Искрящите му меланхолно очи я отнасят някъде надалеч по тези блестящи изчистени пространства без точно да знае къде. Едни искрящи очи на един северен човек. Тя вярва, че душата ѝ е така мирна, защото няма какво да очаква. Любовите са уронен в нозете ѝ пролетен цвят - първата любов, семейната, любовта на вдовицата към този, когото няма как да върне, голямата любов, любовта - откуп за всички земни нещастия. Сякаш няма неизживяна от нея любов. Пърхат пред очите ѝ фреските на живота ѝ, вече недостижими, взели течните форми на спомени. А спомените толкова напомнят на илюзии - никак не можеш да си сигурен, че нещата са били точно така. И те като илюзиите са нещо несъществуващо, нещо дето не може да се докосне - бяла пяна, разтворила се в маранята на небето. Тя се движи в халюцинациите им като лунатик. Остава ги да минават през главата ѝ, без да посяга към тях, без да ги оформя според желанията си.

Досега реалните хора за нея бяха далече по-бледи от спомените ѝ, той е първият, чийто силует се напълва с кръв и плът. Роден му е езикът, който я допусна така близо до себе си, че тя започна да твори чрез него. Един чужд език, който я осинови, показа ѝ замъците си и скъпоценните си градини, а сетне я заведе, той, чуждият език до родния, за да се опита да изрази при превода себе си. Пророк нарича тя българския език. Пророк на свещени тайни. Един пророк може да изрази всичко. Може би този чужденец е извикан в живота ѝ от самия Пенчо, от неговите немски Пантеони, за да намери думи за метафизиката на самотата. Самота, която с него не е самотна. Разбъбрила се самота. Както човек, който внезапно проговаря гладко на чуждия език.

И изведнъж изскачат нейде от дълбокото в нея Малвида фон Майсенбург, Лу Саломе, та дори и храбрата принцеса Каролине фон Липпе. Силуетите им са застинали сред дърветата, между които двамата бродят. “Няма унижение в любовта” - заявява Малвида и хуква да преследва нищо неподозиращия млад поет. И някак същата тази неосъществена любов се трансформира в майчинска към повереното ѝ като икономка и детегледачка дете, така стръвна и страстна, та предизвиква бурна ревност у бащата, самия Херцен. Нежността ѝ към революционерката Малвида идва от нейните собствени интимни бунтове за независимост. А тези отвратителни, подли писания за грозотата ѝ, как може една възвишена душа да се приема за грозна, какъв капан е външното оперение, крилцата и перцата определят личната ти битка за щастие. А щастието не е празна дума, то казва кой ще държи ръката ти, когато призовеш светлината в падащия вечен мрак. За Лу Саломе щастието е постоянно състояние, към Ницше изпитва само възхищение, докато неговото е страст. И все пак - доколко са обвързани възхищението и страстта и толкова ли е ясна границата помежду им, и не минават ли въртеливите движения на чувствата едно в друго? И имат ли хората понятие откъде струи всичко и дали те не са само отглас от предишни съществувания?

Говори ѝ се, за пръв път от толкова време ѝ се говори. А той я подкрепя в стъпките ѝ сякаш е прохождащо дете.

Тъй рече Заратустра, да видим какво рече Заратустра. Заратустра, зора, заря, Зороастър. Четат заедно текста на Ницше и нейния превод, той повтаря окръглени българските думи, без нищичко от тях да знае. “Аз май се влюбвам - казва, - в езика.” И ето, че тя се е засмяла. Успял е по незнаен начин да освободи усмивката ѝ, усмивката, която така дълго бе арестувана от чувството за безнадеждност. Едно чувство може да е ключар не по-малко надежден от затворнически надзирател. Успял е да я улови в мрежите си и да я извади като златна рибка. Разбира ли той що е сторил? Под пластовете чернотия, така твърда и непрогледна, че можеше да се реже, извади една ненужна сякаш никому усмивка. Опипват мускулите на фразата, така че да се отръска от ненужното и да се разпредели енергията ѝ равномерно по цялото ѝ тяло. Всяка фраза е повод за някакъв разговор, без капка патетика, някакво налучкване не само на думи, но на взаимно разбиране. Не само траките и Платон са вярвали в това, но и някои от ранните християни, утеха намира в тази мисъл, ако и да е само илюзорна утеха. И изведнъж пак се намесва полско-руската муза на Ницше и смесицата от Фройд и Ницше в нейните възгледи. Произнесена е думата “муза” и няма връщане назад. Дума донесла ѝ толкова огорчения, изречена от тълпата. Музата, която се е вмъкнала не само в живота на Пенчо, но и в творчеството му, за да си осигурява, “присламчвайки се”, безсмъртие. Но не, ние ще я разобличим придворната дамичка, за да не си найде място у дома. Все старата история с Венета Ботева.

Двамата са попаднали на Острова на блажените и блаженстват, обитатели на любими текстове. “Damit das Gespräch in die Tiefe sinkt”, тя трябва да проведе първо разговора със самата себе си, нежно и деликатно той неусетно я води през това, което е сънувала, измисляла, изживявала, а над тези нейни джунгли плува окуражително луна, така че и дивите животни са с цвят на луна, а цветята раснат по дърветата, а ябълките се разтапят в устите на змии, забравили да съскат. С него могат да си измислят нови биографии, да избират днес да са един, друг път - друг обитател на Острова на блажените. Тя бе “тълмачът” на думите, произнесени на чуждия език, и унесена в тази занесия не забелязваше как мъката ѝ отстъпваше крачка встрани, за да даде място на протегнатите към нея шии на камбанките и на маковете по пътя ѝ, да ги съзре или просто да усети аромата им.

Лутаха се из горите, които можеха и да са техните гори с Пенчо, горите край Лугано. Разхождаха се заедно, мълчаха заедно и пустотата се стопяваше под стъпките им, ведростта обемаше цялото пространство и те не можеха да ѝ се противопоставят. Из алеите се залутваше образът на Пенчо, но бързорекият Пенчо от щастливите им дни, не грохналият изведнъж старец, уязвен до най-дълбоката си същност от последния си престой в България. И радост проблясва за няколко мига, че си е спомнила нещо скъпо. Сънищата на живота ѝ ги следваха и тя беше благодарна, че ги е опазила и след като светът ѝ се беше разрушил. Те пускаха хайвера си и от тях се излюпваха нови сънища. И тя отново се усеща закриляна от балдахина на слънцето, от стражите на дърветата. Нещата, които бяха зад хоризонта на тъмата, сега ставаха видими. С нещата прииждаха и думи, които сега сякаш бяха най-сладостни, когато осъзнаваше, че не ги е изгубила. Камбанка, жълтурче, дива циклама, прецъфтял люляк. Плавно танцуваха цветята около топката на земята, за да ѝ припомнят каква нужда имаше от това, което виждаше и да разбереше, че бе във вечно движение заедно с тази топка под краката ѝ. Заслушваше се и ѝ ставаше ясно, че тя сама бе пърхането на цветята и на птиците и че езикът ѝ, и той бе от тях. За да бъде внимателна към него като към едно цвете. Пълнеше се с лъчи и се сгряваше, изменчива като играта на светлината и сенките. Сякаш крилете на птиците бяха отворили спуснатите ѝ за осезаемото клепачи. И уплахата, че никой не е като нея, край него изчезваше. И с охота се впускаше в новооткритото си убежище на думите, прекосяваше реките му с полюляващите се тръстики, упоени от нега, умиваше съзнание в буйните им води и вече нямаше нужда от деленето на “преди” и “сега”, всичко бе само сега до следващия миг със следващото сега, поело теготата, импулса, вибрациите на цялото ѝ минало, което бе самата нейна оголена кожа. С нея човек и да поискаше, не можеше да се раздели. И зората на Заратустра грееше из българските пространства.

Сутрините обикновено бяха слънчеви и ги използваха за разходки. От гърдите на земята бликаха копнежи и сила, пространството ставаше интимно и неповторимо, от еленови зовове дърветата се полюляваха като еленови рога. Те самите звънтяха от светлината, небето излъчваше нежни отблясъци и партитурите на светлината, светлината на Пенчо изписваха хармониите си в душите им. Галена и оглаждана от светлината, тя усещаше тиха наслада, сетивата ѝ я възнаграждаваха за това, че беше жива. Гледаха да не нарушават мълчанието си, да не остават драскотина върху гладкостта и прозрачността на светлината.

Думите идваха следобед, когато обикновено валеше. Светлината първо ставаше матова, а после изтъняваше до сиви воали, под които шуртеше дъждът и носеше възбудените миризми на бучиниш, пелин, на лишеи и животински бърлоги в стаята ѝ. Към плискането на дъжда се прибавяше музиката на Бетовен и Бах, която напираше зад челата им, оркестърът беше вътре в тях, дирижираше думите на Заратустра. Зороастър. Ор - злато, астра - звезда, златна звезда от астрала. В текста беше цялата им неувереност и уязвимост, страховете им се засрещаха и те забиваха още по-упорито очи в буквите сякаш изписваха някакви свещени мантри. Беше му определила ролята на суров цензор за превода си. А руменината, внезапно изникнала на бледото му лице, го издаваше, че никак не му е лесно в тази му вменена роля. “Та той е по-крехък и от мене - отбелязваше изненадано съзнанието ѝ. И едно дълбоко съчувствие към него, към нея, към всичкото минало, към всичкото бъдеще я оставяше без дъх. “Ще се чудиш, че и това го има. И това.” Текстът беше подбрал паметта им и тайните им. И си споделяха без глас мислите, които при четенето се избистряха като вода в менче, а те не смееха да се погледнат. “Само не фойерверки” - отмятаха неприложимите изрази. И знаеха, че истинското напрежение помежду им ще насити с творчество и превода. “Не толкова експресивност, той само привидно презира човешките страсти. Знаеш ли, че твоят Зороастър е живял в Балх, в Бактрия, населена с българи. И ето че изваждаш с този превод от кладенеца на времето българската памет от Бактрия.” Споделянето на текста се превръща в споделяне на спомени. Срещаха спомените си, както се организира среща на живи хора. Малката Мара изчезваше из уличките на Севлиево и никой нямаше власт над нея, катереше се по жужащи от пчели овошки и отгоре наблюдаваше неговите походи из зеленясалите от влага северни гори, в които навярно някъде се ветрееха спасителните плитки на Рапунцел.

Заратустра, Зороастър, Бактрия, саките, Буда, санскритът в българския у Раковски, настанили са се в зорите на една древност, в нея олтарите на Зороастър са и олтари на трако-българите. “Учителят на Ницше - Роде, пръв се занимава с езика на траките. И Хегел прави признание, че духовното им царство е омагьосващо.”

И текстът ставаше все по-безценен за тях двамата, понеже го пишеха с душите си. Чрез него ставаха все по-достъпни един за друг. Понякога самият той сякаш пречеше да бъде записан на другия език, докато не беше достигната дълбинна точност. “Никога не съм мислил, че “Тъй рече Заратустра” може да звучи така съвършено на чужд език.” Възторзите му предвид пълната му “Аhnungslösigkeit” от чуждия език можеше да предизвика единствено смеха ѝ. Така целта му беше достигната. Върху олтарите на Зороастър гореше вечната la bellezza.

Понякога със смесени чувства на страх и неумелост оставаха текста с дни на мира. Тогава се впускаха в дирения на други проявления на la bellezza, тъканта на la bellezza бе по-чувствителна от която и да е друга тъкан и трябваше да бъдеш настроен да застанеш лице с лице с нея, за да преодолееш булото, хвърлено отгоре ѝ, да пуснеш мислите си да странстват из нея. Преравяха пространствата, чието предназначение беше, да я излагат на показ. И ето - Густав Моро! “Пенчо го ценеше много, той сякаш бе рисувал неговия Остров на блажените. Казваше - “Понякога картините му са като зрителна измама, не знаеш има ли ги или не, нарисуваното не остава в рамката, то се рее из въздуха. Както “Тайната вечеря”, тя пък и заради избледняващите цветове. Един ден Леонардо ще си вземе обратно цветовете и ще остави човечеството без нея, за да я търси в спомените и представите си.”

И скоро “Тъй рече Заратустра” вече сякаш не принадлежи на Ницше, а на тяхната странна, крехка, отдадена на красотата вселена.

“Навярно и той долавя мислите ми, както аз неговите” - Мара тръпнеше от картината, която се появяваше като кошмар пред взора ѝ. Виждаше го да облича шлифера си, да вдига яката му срещу вятъра и дъжда и да се сбогува вежливо, много вежливо, стиснал томчето на Ницше в ръка. Което не биваше да се случи, щеше непременно да се случи, защото от двамата - Ницше и той, Георг Адам - по-верният ѝ беше Ницше. “Много са ми жарки тези зороастрийски и тракийски олтари - чуваше го да казва на сбогуване, - трябва да помисля”, улавяше и равномерния ритъм на отминаващите му стъпки, една по една, една по една, все по-далечни, все по-недостижими. А тя ще остане на прозореца, вкаменена като разтерзана фигура на Роден.

Но все още времето не се е преместило толкова далече, тя все още може игриво да разгръща томчето и да търси нещата, които биха били важни за него, поредната главоблъсканица, поредната игрословица. Томчето бе увито в плат и бе приятно да го докосваш. На лавиците бяха малките томчета със златните букви от първите издания на Гьоте и Шилер, които бяха купували с Пенчо. А настроението им сякаш зависеше от текста, той бе съвършен диригент, той вдигаше и сваляше палката и сякаш той ръководеше моментните им чувства. И самото томче се превръщаше в олтар, в който клокочеха пламъци към небето, а те двамата бяха пленени от гледката. На бюрото бяха струпани томчета с литературна критика за него. Едни се задавяха от възторг, други го наричаха вулгарно чудовище. “Не, само не този привиден хаос на вечните противоположности” - той се опитваше да се държи като провинциален учител, само и само за да я спре по пътя към неправилна стъпка, опитваше се да обуздае някоя нейна суета, която можеше да измести истинския смисъл. Макар че истинският смисъл беше понякога тъкмо в неяснотата, която не биваше да се разбулва.

Вън някой развърза торбата със стоте вятъра и те хукнаха да чистят небето. “Виж, виж в кой момент превеждаш тази фраза, тъкмо когато слънцето пак се търколи над главите ни и изпи набързо мъглите, появили се от дъжда. Чуваш ли кълвача как дълбае тази фраза?” Изведнъж вятърът се усилва, а дъждът се превръща в ледени искри, под ледените искри много скоро гората се заскрежава и се превръща в ледена гора, която звъни. “Ницше отстъпи място на Айхендорф. Някъде между кристалните дървета се провиждат коледните светлини на Fachwerkhäuser.”

Преди да си тръгне и да се стопи в светлината вън той произнесе неясната фраза, че ако зависело от него, никога нямало да си тръгне. Но тъй като не зависело нито от него, нито от нея трябвало да се сбогуват.

Миговете на доближаването на духа им си останаха да висят в стаята като ледени висулки и стаята се превърна на приказна пещера с фосфорициращи сталагмити и сталактити. Нямаше вече нужда да излиза от нея. Те продължаваха да искрят и да издават мелодичен звън като доказателство, че миговете на близост са само мигове в една пустота, която е непреодолима. Тя остана да чака светлината.

Ако се перифразираше Ницше, най-важното в едно приятелство отначало не забелязваш, сетне пък сетивата го изкривяват, най-сетне може би го забравяш, както целия свят, който се отдалечава от тебе.

 

снимки: Архив ©Диаскоп

 


 

редактор: Христина Мирчева