по заглавие   по съдържание

Джорджо Манганели: "Центурия"

08.07.2014
Снимка 1

Джорджо Манганели и "Центурия" в превод от италиански на Нева Мичева

 

Това са три от стоте "романа-река" в сборника на италианския писател Джорджо Манганели "Центурия" (поредица "Кратки разкази завинаги" на издателство "Жанет 45"), която, заедно със "Стихотворенията на Сидни Уест" спечели тазгодишната Национална награда "Христо Г. Данов" в раздела "Художествен превод".

 

ТРИНАЙСЕТ

Господинът, който пресича площад “Независимост” и държи в ръце току-що отрязаната си глава, е Мъченик на Вярата. Господинът е облечен неугледно, няма сако, а ризата му е опръскана с кръв. Смущава се така, с главата в ръце: никога не би допуснал, че е тъй тежка и неудобна за носене. Ако някой успее – а мнозина се опитват – да зърне изражението на отсечената глава, би открил по лицето й отпечатъка на дълбок смут. Истината е, че господинът, който по всяка вероятност отива към спирката на 36, е изключително объркан – не толкова заради травмата от обезглавяването, колкото защото не смята, че му се полага титлата Мъченик на Вярата.

В детството му е преобладавала религията, в чието лоно е отгледан и той: тя е почитала един основен Бог, както и някои второстепенни специализирани божества и невидими създания – добри и лоши. Предвиждала е и грехове: не убивай, не навиквай котките, не мами сирачетата, не лепи пощенските марки наобратно, не оставяй дясната ти ръка да се полюшва, не човекоядствай. Бидейки стара, тя е познавала и по-добри времена, но с течение на столетията е станала толерантна и е започнала всичко да намира за простимо. Мъченикът е израснал с тази религия разсеяно, с глава в облаците, и когато от своите землянки са изпълзели Другите, единствената му реакция е била умерен дискомфорт. Ала за Другите се е оказало от изключителна важност да уточнят, че основният Бог е жълт, че второстепенните божества са хермафродити, а създанията са невидими само за покварените, достойните за порицание. Настояли са и на някои, меко казано, чудати грехове: не гали кучетата, не сечи фалшиви монети, не лъжи за нищо, с изключение на секса (за който лъгането е задължително). Да не би пък да е казал нещо за секс? Нищо подобно. Или e галил кучета? В този момент господинът, който междувременно стига до автобусната спирка, си дава сметка за следното: знае, че е Мъченик на Вярата, но не му е ясно на коя. Истината е, че откакто са натирени в землянките, характерът на едноверците му също е загрубял. За миг се поколебава, а после схваща, че в несигурността е неговият авторитет, а силата му – във факта, че не е нито горещ, нито студен. И тъкмо да се ориентира към ново поприще, когато, както се качва на автобуса, неволно изтървава отрязаната си глава.

 

ПЕТДЕСЕТ И ТРИ

Мястото не е точно човешко, в смисъл че обитателите му не са човешки същества и имат само бегла представа за хората, предавана от поколение на поколение от стари бардове и разкрасявана от търговци, географи, фалшификатори на фотографии. Мнозина от по-културните не вярват в съществуването на хората и ги смятат за отколешно, доста наивно суеверие. И действително: убеждението, че човеците съществуват, се шири предимно из ниските прослойки. Децата също вярват в тях, поради което жанрът на приказките за хора процъфтява. В приказките хората правят смешни, но по своему зловещи неща; плетат хем безразсъдни, хем разсъдливи козни. Но най-своеобразната и плодовита индустрия, възникнала покрай преданията за човеци, е тази на маските и марионетките. Те се ценят високо и се произвеждат и продават не само за разтуха на децата, но и за украса на домовете и дворците дори на онези, които поради нивото на своята образованост отхвърлят съществуването на хората. Тези маски и марионетки, разбира се, няма как да възпроизведат чертите на никога невижданите и може би несъществуващи човешки създания, та за направата им се черпи материал от легендите и от абсурдните стари книги с картинки, с две думи – от фантазията. И така, по лицата на човеците винаги има дупки за гледане, обикновено две, но сложени наслуки – една отгоре и една в дъното или по средата, приблизително където е коремът. Връхната част на хората е кръгла или квадратна – като понякога има и допълнителен елемент, закачен за нея, – а най-отдолу са им крайниците, които служат за хващане и ходене. Отнякъде издават звуци, с които общуват, и тук въображението на артистите се развихря: едни ги изтипосват с тръби, щръкнали на снопове от най-високата им точка, други – с отверстия, разпределени като по флейтите или по окарините. За чуване разполагат с нещо като хрущялна фуния, която се туря където дойде. Особено харесвани са марионетките, изобразяващи “болни” човешки същества, колкото и да е трудно да си представим болести по въображаемото. Някои са покрити с циреи, язви, струпеи от жизнени секреции. Имат отвори, през които не гледат; строшени флейти, които не свирят; крайници, с които не докосват, не хващат и не се придвижват. При все това се намират индивиди, които смятат човеците за безсмъртни и от уважение към маските, ако преценят, че са несъвършени или непочтителни, благоговейно ги изгарят.

 

СЕДЕМДЕСЕТ И ЧЕТИРИ

Спокойният, добре образован господин вървеше по тихия, обточен с дървета булевард, когато чу внезапно трополене, като от нещо, което се търкаля току до него – обърна се да погледне, и видя в земята да зее фуниевидна бездна. Бездната се вихреше и не престана да се разширява, докато не достигна диаметър от почти два метра, след което продължи да се вихри. Господинът, нелош наблюдател, забеляза, че бездната не стои на едно място, а колкото и невероятно да изглеждаше това, се движи. По-точно, придвижва се успоредно с него. Направи няколко крачки и бездната го придружи, обърнала към него левицата си, така да се каже, от което спокойният господин заключи, че вероятно става дума за женска бездна. По-нататък обаче тя се шмугна пред него, сякаш за да предизвика падането му в дълбините си, та се наложи господинът да спре. В действителност той не беше сигурен, че бездната има намерение да го глътне и унищожи, но нямаше съмнение, че й е драго му вдъхва чувство на неувереност и надвиснала опасност. Добре образованият господин бе чувал да се разправя за Бездни хранителки, които в древни времена съпътствали отшелниците пустинници и ги изпълвали с двоякото усещане, че са под закрила и под обсада. Нямаше представа дали Бездните хранителки още съществуват. Тази може да беше пример за наличието им, но не ставаше ясно дали е закъсняла тяхна проява, или предвестен знак за възраждането им. Продължи по пътя си внимателно, отначало без боязън. Започна да се безпокои, когато Бездната мина от лявата му страна, после докосна петите му, отдалечи се рязко, върна се стремително и спря на сантиметър от краката му. Господинът вече не беше толкова спокоен, но сега пък го загложди любопитство. Затуй именно се обърна към Бездната и вежливо се поинтересува дали е пратена от Бог. Бездната сякаш се изненада, че я заговарят, и на господина му се стори, че поруменява. “Може би – рече си – подходих неправилно... ала смея да твърдя, че вината е изцяло на Бездната.” И си помисли, че Бездната е несериозна. Попита я, не без известна рязкост, дали се познават отнякъде и има ли причини да смятат за приемливо фамилиарното отношение помежду си. След кратко колебание Бездната направи отрицателен знак, нелишен от изящество. Тогава господинът пое право към нея, а тя се дръпна, отдалечи се и замислено се втренчи в него от разстояние. Господинът се върна към своята разходка. Не след дълго забеляза, че Бездната се е отказала да го следва, и усети някакво остро, сенилно униние.

 

Блог на Нева Мичева в "Goodreads" тук

На снимката: Нева Мичева, фотография от Светла Стоянова, май 2014

 

Джорджо Манганели
"Центурия", ИК "Жанет 45", декември 2013
Превод от италиански: Нева Мичева
Оформление: Люба Халева
Редактор: Кети Иванова, Георги Мичев
Поредица: Кратки разкази завинаги
Брой страници: 232
Цена: 12.00 лв.

 


 

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

За автора

Джорджо Манганели (1922–1990) е писател, журналист, преподавател, преводач от английски (Едгар А. По, Т. С. Елиът, Хенри Джеймс, О. Хенри) и автор на пътеписи от Китай, Индия, Исландия, Дания, Ирак, Пакистан, Аржентина.

Активно се включва в неоавангардната Група 63 от самото й основаване, заедно с Едоардо Сангуинети, Умберто Еко, Луиджи Малерба. Спечелва си славата на един от най-безстрашните експериментатори в италианската литература. За близо 30 години публикува над 20 произведения.

Първата книга на Манганели, "Хиларотрагедия", излиза през 1964-та. Сред последвалите я са есеистичната "Литературата като лъжа" (1967), сборниците със статии "Алманах на самнитското сираче" (1973) и "Импровизации за пишеща машина" (1989), “кавърверсията” по Карло Колоди "Пинокио: една паралелна книга" (1977), романът от романи "Възхвала на тиранина" (1990) и др., включително няколко издадени посмъртно, като романа "Окончателното блато" (1991) или есето "Тихият шум на прозата" (1994).

Според автора, всички текстове в "Центурия" са написани от септември до ноември 1978-а и се публикуват по реда на своето възникване: “...защото заедно очертават ако не общ сюжет, то със сигурност определен ритъм – ритъма на душевните ми състояния, които се редуваха абсолютно несъвместими помежду си, като хипотези за света, разказвани една след друга”.

Неговият приятел Итало Калвино, който по същото време пише "Ако пътник в зимна нощ", откликва с ентусиазъм на черновата на Манганели: “Прекрасна книга, изключителен литературен жанр!... – и се оплаква: – Притеснявам се обаче: когато излезе и моята, която съдържа едва 10 романа и ще е на приблизително същата цена, как ще издържи на конкуренцията?”

"Центурия" печели едно от най-високите отличия за белетристика в Италия – наградата Виареджо – и досега е преведена на 18 езика, сред които английски, френски, немски, португалски, китайски. Стоте сюжета са близки по дух до етюдите на Реймон Кьоно; чисто структурно родство ги свързва със съдържащия сто новели "Декамерон" на Бокачо, както и с центуриите на Нострадамус (съвкупностите от по сто четиристишни куплета, в които са организирани предсказанията му).

Що се отнася до жанра “роман река” от подзаглавието, за който е типично мащабното обрисуване на цели родове или епохи – към него спадат съвършено различните по стил, обем и подход към реалността "Човешка комедия" на Балзак, "Буденброкови" на Томас Ман или "Сто години самота" на Гарсия Маркес. Тъй като схващането на Манганели за романа е “40 реда плюс два кубика въздух”, извършената в "Центурия" операция е именно по отстраняване на “въздуха” и оставяне на същественото.

 

За преводача

Нева Мичева (1973) превежда проза от италиански и испански и драма от каталонски. Има магистърска степен по италианска филология от СУ Св. Климент Охридски и втора, по журналистика, от в. El Mundo и университета Сан Пабло в Мадрид.

Нейни са преводите на български на Твърди Перейра и Изгубената глава на Дамашсену Монтейру на Антонио Табуки, Шейсет разказа на Дино Будзати, Ако пътник в зимна нощАмерикански лекции и Разполовеният виконт на Итало Калвино, Целувката на жената-паяк на Мануел Пуиг, За мен спомни си в утрешната битка на Хавиер Мариас, Александрийска роза на Мануел Васкес Монталбан, Телефонни обаждания на Роберто Боланьо, пиесите на Жорди Галсеран, някои на Серджи Белбел и Хуан Майорга и други.

Пише в пресата по най-разнообразни въпроси като филмови фестивали, баска или латвийска кулинария, футуристични манифести или изложби в европейски музеи. Води поредицата на Жанет 45  Кратки разкази завинаги.

За работата си по "Телефонни обаждания" (Роберто Боланьо) и "Шейсет разказа" (Дино Будзати) е отличена от Съюза на преводачите в България.

За "Центурия" (Джорджо Манганели) и "Стихотворенията на Сидни Уест" (Хуан Хелман) получава наградата "Христо Г. Данов" 2014 в категорията "Художествен превод".

Следващата спирка от сътрудничеството й с издателство Жанет 45 е "Периодичната система" на Примо Леви.

 

 


 

редактор: Христина Мирчева