по заглавие   по съдържание

Ма Дзиен: Изплези си езика - "Посвещаване"

22.07.2014
Снимка 1

Ма Дзиен и "Изплези си езика" в превод от китайски на Стефан Русинов

 

БУДИСТКОТО ЦАРСТВО ТИБЕТ

През май 1986 г. пристигнах в Лхаса и заварих голямото честване по случай тридесет и пет години от "освобождението" на Тибет. За затворения Китай Тибет представляваше възможно най-далечното Будистко царство. С такива очаквания стъпих в тази земя, пълна с дула на оръжия. Всички китайци и тибетци, получили разрешителни за влизане, носеха чисто нови дрехи, пееха "Комунистическата партия дойде – горчивото ще стане сладко" и танцуваха пред военните камиони с картечниците: чиста проба военно-политическо представление, толкова разочароващо.

Набелязах си два маршрута и през следващите два месеца бродих из У-Цанг[1]. Най-незабравимите ми впечатления освен небесното погребение бяха от това, че в Земята на Буда не бе останал никакъв Буда – над шест хиляди манастира и храма бяха превърнати в руини, а от случайно оцелелите седем-осем нямаше нито един изцяло непокътнат... Когато се върнах в Пекин, в главата ми беше все така пусто. Взех да търся вътрешен баланс чрез писане. Исках да вникна в любовта и морала на Будисткото царство от позицията на търсещия свобода пътешественик, да опиша усещанията си от платата на Тибет.

Ма Дзиен, Лондон, 13 ноември 2013 г.

из Предговор от автора за българските читатели

///

[1] Кхам, Амдо и У-Цанг са трите исторически области, на които се дели Тибет, като последната е най-отдалечената от Китай. Б. пр.

 

 

ПРОСВЕЩАВАНЕ

Намериха я на деветия ден след смъртта на тулку Тензин Уангду. Беше се родила точно девет дни по-рано, кокореше се и оглеждаше хората и нещата наоколо. Къщата беше от кирпичени тухли. Едно кандило осветяваше няколкото шарени дрипи върху майката. Беден дом. Жената чу, че навън се шуми, и пъхна малката в един кожух. Хората внезапно задръстиха входа, приличаха на черно стадо. Майката се изправи, приближи се и покани гостите – все височайши, до един лами в манастира Тенпа, начело с ритуалмайстора Сонам Сунгма.

Той каза:

- Разправят, че детето ти е родено преди девет дни.

Майката отвърна:

- Така е.

Ламите веднага събраха ръце и замълвиха сутри. Сонам Сунгма изпрати човек да съобщи, че тулкуто се е преродил тук. Попита: момче или момиче? Как се казва?

- Сангсанг Дролма.

- Отсега нататък ще е Сангсанг Таши – заяви Сонам Сунгма.

Сетне проведоха тържествен ритуал по случай прераждането на тулкуто и Сангсанг Таши, заедно с цялото си семейство, се премести в манастира Тенпа.

На петнайсет години Сангсанг вече беше прочела Петте велики писания и посещаваше медицинското училище. Преди няколко месеца излезе от манастира за първи път в живота си, за да отиде пеш дотам, отне й около час. Не позволи да я придружат, защото предположи, че по пътя ще има възможност да си премисли разни неща. През последните месеци често я тревожеше някакво неизразимо усещане. Целият й живот досега се състоеше в ограмотяване, наизустяване на свещени текстове и занимания с йога. Всъщност тя редовно бе изминавала половината от пътя до медицинското училище – той понякога дори я стряскаше насън. От вратата на стаята й за медитация надолу по хълма водеше лъкатушна каменна пътечка, от двете страни на която бяха другите монашески училища; след завоя се стигаше до висока червена стена – оттатък се намираше сърцевината на манастира, където се извършваха приношенията за Шакямуни и шестнайсетте бодхисатви. Току под червената стена минаваше пътят, по който поклонниците обикаляха и повтаряха сутри – една старица с молитвен барабан[1] в ръка ситнеше по него от над двайсет години и се молеше да се прероди в мъж. Видеше ли Сангсанг Таши, се просваше и почваше да удря чело в земята.

Срещу червената стена беше масивната врата към дома на гекото, пред която често се гонеха и чифтосваха кучета. Още малко по-нататък, отдясно, се виждаше шосето, което водеше към главния вход на Тенпа. При изнасянето на тханката с Буда[2], то се изпълваше с тълпи от поклонници; идваха и търговци, които разпъваха палатки навсякъде. Между тях и малките тухлени къщи зидари и просяци струпваха от камънака временни заслони. Сангсанг Таши често дохождаше да си купува гривни и обеци от индийските търговци.

За медицинското училище се свиваше вляво, след манастирската порта. До него водеше пътека сред нивите с елда и грах. Между ниските върби от двете страни растяха туфи горуха; в ранните утрини се носеше дъх на плюскавичета. Тя често спираше тук и се обръщаше да погледне Тенпа в цялостта му. Терасата за разпъване на големия портрет на Буда беше на най-високото място в манастира, навръх хълма, на издигнато и чисто, където не прелиташе и прашинка. Като задухаше вятър, се чуваше плющенето на молитвените знамена по покривите – звук на раздиращ се плат. По продължението на планината бяха наредени стотици скални постници. По-нататък пътеката минаваше през ручей, който се спускаше по склона и се вливаше в пробляскващата отдалече река Нянг. Отвъд него беше медицинското училище.

Всеки път щом стъпеше на тази пътека, Сангсанг Таши забравяше, че е тулку, че е прероденият Тензин Уангду и че не е мъж. Въздухът в полето я замайваше. Обичаше да застава на дървения мост и да гледа как водата люшка водораслите. Зад Нянг стърчаха пусти бърда.

 

Откъс от разказа "Посвещаване"
Ма Дзиен и "Изплези си езика"
ИК "Жанет 45", 2014
превод от китайски: Стефан Русинов
оформление и илюстрации: Люба Халева
от поредицата "Кратки разкази завинаги"
 
 
илюстрация: Люба Халева

 

 


[1] Цилиндър с дръжка, върху който обикновено е изписана мантрата Ом мани падме хум – смята се, че при всяко негово завъртане се постига същият ефект като от устното й изричане. Б. пр.

[2] Тханка (от тиб. “свитък”) е рисувано върху плат изображение на будистко божество или на самия Буда. На определени празници от манастирите се изнасят гигантски тханки и се разпъват на открито. Б. р.

 


 

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

 

ЗА АВТОРА

Ма Дзиен (1953) е роден в Циндао, Източен Китай.

Започва артистичния си път като художник. До края на 70-те години на ХХ в. учи за художник, рисува пропагандни плакати, чиракува при часовникар, работи като фотограф (първо към един завод, после за списание в Пекин), пише поезия, става член на Пекинския съюз на будистите и на нелегална арт група.

"През 1983-а - разказва Ма Дзиен - Китайската комунистическа партия започна кампания срещу "духовното замърсяване" и с над милион ареста и 24000 екзекуции се постара да смаже експерименталното изкуство. Полицията обискира дома ми, иззе картините ми и ме задържа... След тази история изгубих интерес към рисуването – то твърде лесно може да бъде тълкувано превратно."

Същата година Ма Дзиен се отправя на безпосочно пътешествие, което в крайна сметка го отвежда в Тибет.

Преживяванията му в свeщената земя на будизма го изпълват с дискомфорта на пациент, изплезил език пред доктора. Затова именно Изплези си езика става заглавие на неговия “пътепис” от пет разказа, който авторът показва на своя приятел, бъдещия Нобелов лауреат Гао Синдзиен, когато се връща в Пекин. Двамата предлагат ръкописа на сп. Народна литература, чийто главен редактор Лиу Сину е толкова въодушевен от него, че събира втори и трети брой за 1987 г. в една книжка, за да може да публикува дебютния сборник на Ма Дзиен в цялост. Не след дълго обаче Лиу Сину е уволнен и отлъчен от ККП, двойният брой на Народна литература е изтеглен от пазара, а Изплези си езика е заклеймен като буржоазен, петнящ малцинствените обичаи и рушащ междуетническите отношения.

Ма Дзиен заживява в Хонг Конг, основава няколко списания и едно издателство, пише прочутия си роман Майсторът на фиде (благодарение на който през 2004 г. е обявен за един от най-значимите 50 автори на света от френското списание Lire). В самия край на 90-те се премества в Лондон, където живее и до днес. Сред книгите му – никоя от които не е излизала в Китай – са още Червена прах (за китайската част на същото пътешествие, от което е Изплези си езика) и преведената на повече от 20 езика Пекинска кома.

Изплези си езика е първата и последната книга на Ма Дзиен, издадена в родния му Китай. В нея – сред величавите пейзажи и разредения въздух на Тибет – хората изглеждат дребни, странни и изгубени, но това не пречи на автора да говори за тях с разбиране. Разказите на Ма Дзиен се фокусират върху няколко покъртителни женски съдби, едно "небесно погребение", едно завръщане от големия град, планински преходи, пасища с якове, сънища, срещи, истории в историите.

Сборникът излиза със специален предговор за българските читатели от автора и илюстрации на Люба Халева.

 

ЗА ПРЕВОДАЧА

Стефан Русинов (1984) е самодеен преводач, любител художник и неосъществен безделник, завършил две магистратури: Преводач-редактор в Софийския университет и Модерна и съвременна китайска литература в Централнокитайския педагогически университет в Ухан.

Засега има две преведени книги, които поради различни причини са далеч извън китайския литературен канон – Един ден на У Цин и Изплези си езика на Ма Дзиен.

В момента работи върху следващата – три повести от съвременния класик А Чън. Преподава китайска литература в Пловдивския университет и списва два блога – chetohkniga.blogspot.com и raznitakiva.wordpress.com.

 


 

редактор: Христина Мирчева