Георги Райчевски: "Гранд кафе Кристал" II

 

Дневникови записки

продължение от Първа Част тук

Млечният бар дишаше с „различна” атмосфера – там рано сутрин се събираха на чашка кафе и сладки приказки неколцина приятели художници, преди да се затворят след това в ателиетата си. В спомена ми все още се мярка меланхоличният образ на живописеца Атанас Згалевски (по-късно той замина за Америка; там и почина)... В разговорите над всички се извисяваше гласът на скулптора Виктор Тодоров...

Тук идваше и Васил Урумов – принудително безработен, известен с чудатостите си и детинските си хрумвания журналист, поет и театровед.

Ковчегът на легендарния филмов комик Чарли Чаплин изчезна от гроба. Пресата не обясняваше мотивите за тази необяснима кражба.

Приведен над масата, Веско ми шепнеше почти поверително:

„Това е последният му, задгробен, трик... Сънувах цяла пиеса... Той сам, след смъртта си, е режисирал всичко...”

Часове преди да почине, Васил Урумов беше написал съвсем кратичък текст (донесе го, заедно с трагичната новина, дъщеря му) за седмичния справочник „Пловдив”, на който тогава бях редактор.

ВАСИЛ УРУМОВ имаше деликатна душа – затова понякога съм си представял, че е сред „избраните”, попаднали в онзи град, който (според Данте) се нарича Лим; нали в „Божествена комедия” великият италианец твърди, че поетите не са нито в ада, нито в чистилището, нито в рая – те са „никъде”...

В папките ми още от 1981 година стои едно непубликувано стихотворение:

В ПАМЕТ

Помня погребението на Васил Урумов – сред множеството приятели и колеги, стърчащ с цяла глава над всички, художникът Здравко Захариев плачеше като дете...

СЛЕД СМЪРТТА на Златю Бояджиев – новината дойде като гръм от ясно небе: както всяка сутрин, художникът тръгнал към Млечния бар, насред път му прилошало – един друг негов колега, Димитър Павлов (Точката), се опита да остави поне някакъв белег in memoriam в заведението. Той изкова малка медна плочка*, която повече от десет години стоя на стената, до ъгловата маса – постоянното място на бай Златю, когато там се събираше колоритната художническа и приятелска компания. След реституцията Млечният бар (а заедно с него и споменът за именития художник) стана „излишен”; и Точката виновно си прибра металопластиката...

* Всъщност възпоменателната плочка по проект на Димитър Павлов бе изкована от майстора на металопластиката Завен Папазян

..............................

НЯКЪДЕ встрани – за мен, – и отдавна на Гроздовия пазар се е приютила (в разкази на приятели) и кръчмата „Тихият кът”. Но аз само се опитвам да си представя компанията, над която се е извисявал гласът на баса Алексей Милковски, безспорния фаворит на Пловдивската опера през онези години.

Съжалявам, че ме е нямало там...

ВСЕ ОЩЕ чувам и мелодията от цимбала на циганина музикант Милан Айвазов в „Златният елен” на Главната улица. По-късно той се премести в „Байкал”, мярна се след това в Археологическия подлез; накрая съвсем изчезна – но мелодията му и сега продължава да звучи отнякъде...

ЩЕ БЪДЕ съвсем непочтено, ако някой твърди, че „Кристал” е бил единственото средище на пловдивските интелектуалци – предпочитаха го по-скоро хората на перото, но и никой от останалите (художници, артисти, музиканти) при подходящ случай и възможност не го е отминавал...

МНОГО по-късно, когато „Кристал” вече го нямаше, а след него изчезнаха и останалите предпочитани „заведения капанчета” (превърнати кое в офис, кое в магазин), може би единствено кръчмата „Пловдив” се мъчеше да запази дългогодишната си бохемска слава.

Съвсем наскоро, вървейки по тротоара, по навик погледнах натам:

Зад стъклото – насядали като за снимка пред бутилка вино на масата, – в „рамката витрина” на квадратния прозорец се бяха наредили един до друг Димитър Киров, Георги Божилов (Слона), Ангел Василев и с-ие художници и приятели – живи „картинки”; бяха вторачили очи към градинката с детската люлка колело и към „Джумаята”...

Тогава си спомних за оная Патарана (от едноименния разказ на Йордан Радичков) с плитки като миши опашчици, пристегнати на бърза ръка с ластици, която а-ха да каже: „Пу! Да не са ви уроки, я к’ви сте хубави и дебели!”

ПРЕДИ „Кристал” в паметта ми е останала сладкарницата на ДНА (сега Гарнизонен военен клуб). Всички – с шеговита мъжка нецензурност – я наричахме „Мачу Пичу”, но никога не разбрах защо. Доста по-късно, в някакъв вестник, ми се мярна това странно название – Мачу Пикчу* или нещо подобно, планински връх в Мексико ли, в Перу ли, но може и да греша. Някъде в главата ми се върти и един „гедерейски” филм за последната крепост на инките.

* Мачу Пикчу – в превод „стара планина” или „стар връх”; град-светилище на древните инки в Андите (Перу), преоткрит през 1911 година от американския историк и археолог професор Хайрам Бингхам от университета в Йейл.

............................

Кой ли беше кръстникът?

Сладкарницата събираше все още младите поети и белетристи на Пловдив, някои не съм срещал с години, но точно техните имена ме връщат понякога в онова време – главно „домакините с униформа”, летците Владимир Фесенко и Михаил Зиновиев, единият пишеше проза, другият – стихове.

Редовни посетители бяха студентите медици Рашко Сугарев и Руденко Йорданов – двамата по-късно изцяло се посветиха на литературата. Обещаващ белетрист беше и студентът от ВИХВП (след години известен спортен журналист) Николай Галов, но с времето у него надделя репортерската страст; не написа роман, но затова пък в „Мачу Пичу” започна любовният му роман с Виолета, неговата бъдеща съпруга.

Особен колорит внасяше присъствието на актьорите Никола Маринов, Ружа и Васил Тоневи, Петър Славов, Петър Петров.

Но над всички безспорно се открояваше Янко Чернев (Яшата) – наред с другото и „вечен скандалджия”. Когато го изгониха от тукашния театър, отиде в Русе, но често се връщаше в Пловдив, в „Мачу Пичу”; самостоятелно готвеше ролята си за „Дон Карлос” по Фридрих Шилер с надеждата, че ще го включат в някое представление – всъщност постановката на режисьора Кръстьо Дойнов не беше особено сполучлива, но Яшата изглежда живееше с амбицията „да им покаже”...

Сигурно пропускам мнозина: Искра Несторова например... или Вера и Петър Манолови, които винаги бяха в една компания с Илия Зайков (тогава Йорданов)... или поета Христо Ганов и белетриста Георги Стоянов, редактори в издателство „Хр. Г. Данов”...

Николай Казанджиев и Александър Бандеров, и двамата вече автори на книги, идваха тук от редакцията на вестник „Отечествен глас” в края на деня, след работа...

И – разбира се – Киркор Папазян...

Близо до „Мачу Пичу” – в една старинна къща точно срещу входа на представителния хотел „Тримонциум”, на мястото на днешния паркинг – беше издателство „Хр. Г. Данов”, с което свързвахме всичките си литературни надежди...

През 1968 година излезе първата стихосбирка на Кико със заглавие „Отговор”. Още преди да получи сигналните бройки, той ни изненада с неочакваното си хрумване – донесе направо от печатницата една сгъната на коли неподвързана книга и (вместо сам да раздава автографи) накара всичките си приятели да напишат или да нарисуват нещо, на която и да е страница...

ЧУДАТОСТИТЕ на Киркор Папазян не бяха рядкост. С маниера на обигран литератор, той можеше да съчини съвсем правдоподобна житейска фабула, предварително отреждайки си в нея ролята на главно действащо лице.

Неописуем е неговият двудневен туристически поход „до Рожен”:

Вкъщи всички се включват в подготовката – вадят от гардероба подходящи дрехи, зареждат с храна раницата му. Изпращат го, когато – добре екипиран – тръгва в късния летен следобед...

Може ли някой да подозира, че толкова грижливо подготвеното пътуване ще завърши само на неколкостотин крачки от дома му – в кварталната кръчма „Рожен”, където го чака за „разпивка с домашно мезе” приятелска компания?

Късно след полунощ – останал сам на скамейката пред вече заключената отвън врата на заведението, – Кико подлага под главата си празната вече раница, за да осъмне под весело примигващите луминисцентни „роженски” звезди...

ДВАДЕСЕТ години по-късно Киркор Папазян, сломен от жестока болест, се отбиваше в „Кристал” за кратко – това още повече ме връщаше в „доброто старо време”, когато на масичката пред него стоеше неизменната чаша ром, а гласът му изпълваше залата с поетични хиперболи.

Поне пред нас Кико – безмълвен сега, – понасяше страданието стоически. В разговорите участваше с кратки бележки върху листчета, откъснати от хартиено „кубче”, което носеше в чантата си.

Живееше с надеждата, че ще дочака третата си стихосбирка – предварително я беше озаглавил „Там”. Дописваше я до последния си ден в болницата.

Не я дочака...

СТИХОСБИРКАТА „Там” излезе post mortem – едва през 1994 година. Въпреки че ме считаха за неин издател, нямам особена заслуга за този жест.

Идеята да се сложи началото на малка поетична библиотека „Уникат” беше на поета Тодор Чонов, тогава председател на Дружеството на пловдивските писатели. Той предлагаше книжките, с джобен формат, да се отпечатват в тираж само 100 броя – а на титулната страница да има оригинален подпис на автора.

Изобщо Тодор се отличаваше с интересни хрумвания; говореше за тях в „Кристал” – те се превръщаха в постоянна клубна тема. Но реализацията им непрекъснато се отлагаше.

Така и стихосбирката на Киркор Папазян (попаднала в ръцете на Тодор Чонов, за да я редактира) „потъна” някъде, превърна се само в словесен спомен; както „потъна” някъде и лептата, която младата тогава Божана Апостолова – с широки пръсти – бе дала за бъдещото издание...

Изпитах огромно неудобство, когато собственикът на някогашната печатница „Тимкомпакт” Иван Попов – човек, далече от литературата, – ме спря на улицата с уж приятелския укор: „Абе, дайте ми най-после книгата на Кико! Не искам никакви пари... нито за хартия, нито за работа...”

Хукнах към библиотеката. Юлиян, синът на Киркор Папазян, за седмица събра отново в тъничка папка непечатани приживе стихотворения на баща си.

„МАЧУ ПИЧУ” не беше от постоянните спирки на фоторепортера Михаил Ангелов, но и той се отбиваше тук попътно.

Вероятно пак го гонеше някаква непредвидена задача. До него стоеше все още малката му дъщеричка. Съвсем като у дома си бат’ Мильо бързаше да обясни на сервитьорката, че „ей сега” ще направи снимката („най-много един час”) и ще се върне да си вземе детето... Хукваше навън...

Момиченцето се чувстваше добре в сладкарницата – дори с удоволствие „помагаше” на непознатата леличка...

Часовете в „Мачу Пичу” се изнизваха неусетно. А точно тогава в редакцията всичко „вреше и кипеше” – почти до полунощ, когато поредният брой на вестника се подписваше за печат.

Доволен от работния ден, Михаил Ангелов най-после можеше да заключи малката лаборатория и да се върне вкъщи – сред домашния уют, където отдавна го чакаше... „Господи! – детето...”

А дъщеричката му – вече в дома на сервитьорката, – навярно безгрижно се смееше в съня си на своя разсеян баща...

Като фоторепортер на вестник „Отечествен глас”, Михаил Ангелов успя да направи знаменитата снимка – обиколила света – на първия космонавт Юрий Гагарин с гълъба, кацнал на рамото му...

ОЩЕ ПРЕДИ да е навършил четиридесет години, Владимир Фесенко вече беше  пенсионер (очевидно някаква социална привилегия за летците от реактивната авиация), но се държеше като петнадесетгодишен хлапак. Понякога сладкарницата му омръзваше, той ненадейно ставаше от мястото си: „Тръгваме към Храбрино!” – специалитетът на летния ресторант там бяха „татарските” кюфтета.

По онова време хубавите книги (на съвсем достъпни цени) бяха изключително дефицитни. За да не се лишим от най-търсените заглавия, приятелствата ни с книжарките бяха едва ли не задължителни. Нашата „снабдителка” беше младо момиче. „Ще минем да вземем и нея!” – казваше Владо, палейки новата си синя „Лада”, зад чието стъкло подаваше нос едно миниатюрно кученце Диана.

Момичето живееше почти в края на града. Излезе по пеньоар и домашни пантофи, убеждаваше ни, че точно тази вечер не може да дойде – вече е късно, трябва да домакинства, родителите й ще се сърдят. Стоеше на тротоара пред пътната врата, обяснявайки какви нови книги очакват; както винаги, разговорът се проточи. „Влез в колата поне докато приказваме!” – с изискан жест на кавалер предложи Владо. Момичето се настани удобно на предната седалка. В този момент той включи стартера.

Докато книжарката викаше срещу него и се смееше едновременно, колата вече се носеше по асфалтираното шосе към Храбрино...

Владимир Фесенко написа книгата дневник „През девет години в десета” (1970), в която малки белетристични късове се редуваха с кратки интимни откровения под формата на писма. Наред със случки от живота си в небето, летецът изповядваше и своята истинска (колкото тайна, толкова и явна), непозволена поради други обстоятелства любов. Писмата бяха написани великолепно.

КНИЖАРКИТЕ бяха на особена почит през онези години. Когато се появяваха нови заглавия, вече нашумели от вестникарските рубрики, стълпотворението пред все още затворените врати и витрините започваше още от сутринта. Понякога се налагаше милицията да въвежда ред.

Чужденците гости на града се учудваха на това уникално българско явление – „опашките” пред книжарниците.

Отрупвани с внимание, постоянно ухажвани, продавачките знаеха цената си. („Който иска да има хубави книги – шегуваше се една от тях, посетителка по-късно и на „Кристал”, – трябва да спи или в книжарницата, или с книжарката.”)

Почти винаги успявах да намеря някакво разрешение на този проблем:

Веднъж на Главната улица се оплаквах на професор Юлий Якубов, медик, но изкушен от литературата. „Коя книга искаш?” – попита. Казах му заглавието. „Почакай малко!” Влезе в най-близката книжарница. След няколко минути отново се появи – със скъпоценния пакет в ръка. Погледнах го с изненада: „Абе как...”

„Ами все някоя е идвала при мене... – разкри секрета на успеха си бай Юлий. – Нали съм гинеколог. Пък те... млади булки...”

ВИНАГИ злободневна тема в „Мачу Пичу” беше театърът...

Все още се питам какъв Бай Ганьо на сцената е бил покойният Цвятко Николов, за да го помня толкова внушителен. („Най-добрият в Пловдив...” – казах веднъж. „В България...” – поправи ме някой от компанията.) Може и да идеализирам представите си от по-млади години, но едва ли – като знам, че зад постановката стоеше режисьорът Христо Христов.

А Цвятко Николов вече беше неизлечимо болен – тази роля наистина се превърна в неговата „лебедова песен”...

След Христо Христов дойде Крикор Азарян – и двамата бяха еталон за театрално новаторство. На експерименталната „Младежка сцена” оживя „Уестсайдска история” по Лорънс и Леман – хвалеха я... оспорваха я...

А какво артистично „съцветие” избуя тогава: Цветана Манева, Антон Горчев, Руси Чанев, Соня Маркова, Елена Райнова, Стефан Мавродиев... В театъра шестваха и Северина Тенева, Милен Пенев (току-що дипломирали се студенти от ВИТИЗ)... Тодор Колев, Стоян Бъчваров... После дойдоха Марин Янев, Илка Зафирова, Мая Драгоманска, Катя Паскалева...

Откъде да намеря думите, които ми трябват за всички тях? Жалко, че мнозина си отидоха от Пловдив огорчени...

Тъжно ми е за Стоян Бъчваров (Бъч) – с високи черни боти играеше „горския” Марин от „Лодка в гората” на Николай Хайтов; а после – когато се разболя, – сам тънък като пръчка, едва пристъпваше, подпирайки се с бастун. Смени сцената с литературния микрофон на Радио Пловдив.

Бях написал едно доста маниерно, но ефектно стихотворение „Ребуси”.

„Непременно го лушай в неделя!” – предупреди ме Бъч.

Засмях се недоверчиво:

„Опитваш се да ме изненадаш ли?”

„Ще те изненадам” – каза.

„Ребуси” по принцип беше написано в драматична тоналност. Но още от първите стихове гласът на Бъч зазвуча с неочаквани иронични интонации – мисля, че го е водила философията на човек, който вече се вглежда в смъртта, спокоен...

С ПЛОВДИВСКИЯ театър тогава свърза името си и изключителният Любен Гройс – с постановките на „Ромео и Жулиета”, „Комедия от грешки” и „Двамата веронци” от Шекспир, с „Нора” от Ибсен, с „Мизантроп” от Молиер...

Лансиран от Христо Христов, дойде стажант-режисьорът Пантелей Пантелеев – неговата „звезда” заблестя още с дебютния му спектакъл „А утрините тук са тихи” от Борис Василиев...

Първите си опити в сценографията направиха художниците Христо Стефанов, Йоан Левиев, Енчо Пиронков; в музикалното оформление на пиеси – композиторът Иван Спасов...

ПАК ТАМ някъде, в същото време, в спомените ми се мярка и образът на Петър Кольовски – театрален критик; с него (в редакцията на „Отечествен глас”) работехме заедно, в една стая, с Николай Казанджиев и Георги Яков. Стените бяха налепени с изрезки от вестници и снимки – безобидна на пръв поглед (но и недвусмислена – често ни подсещаха да махнем „тая украса”) ирония на тогавашната журналистика; и самоирония, разбира се – сътрудниците ни се разтапяха от удоволствие, застанали пред обновените или допълнени табла...

Надвесен над стария „Континентал”, Петър непрекъснато навиваше на показалеца си кичура коса, стърчащ над челото му. Всички му се карахме за всичко (за спрени или съкратени текстове, за отхвърлени идеи – от кого ли?), той все мълчеше, макар че беше шеф на отдела; после – без вина „виновен” – тръгваше да говори с главния редактор, но резултатът почти винаги беше нулев...

С интелигентско неудобство „сверяваше часовника си”:

„Пазя едно писмо от Димитър Димов. Мислиш ли, че мога да го публикувам?”

Подготвяхме някаква юбилейна страница за театъра.

„Защо изобщо питаш? – гледах го с изумление. – За какво друго го пазиш?”

(„Винаги ми е било приятно да си спомням за Пловдив, защото в този прекрасен, слънчев и стар като историята град е останала частица от младостта ми – в него преди двадесет години започнах кариерата си на професор, в него написах романа си „Тютюн” и в него видях хубави постановки на мои пиеси” – беше споделил с непознатия си кореспондент именитият писател.)

Петър Кольовски ни напусна много рано и изненадващо...

Години след неговата смърт излезе от печат единственият му роман „Кино за правостоящи” (1995); заглавието се оказа своеобразен синоним на живота, според представите му на изкуствовед – беше завършил Института за театър, музика и кинематография в Ленинград, днешния Санкт Петербург...

КАКТО често се случваше, разговорите в „Мачу Пичу” ни препратиха към кино „Христо Ботев” – прожектираха българския филм „Кит”; свалиха го от екран по средата на програмната седмица...

Запомнил съм този късен следобед – в стаята на редакционния отдел „Култура” влезе заместник-главният редактор. Иначе винаги приятелски настроен, сега той безапелационно уточни: „Сутринта в броя трябва да има отрицателна рецензия за филма!”

В художествено отношение „Кит” едва ли имаше за какво да се хвали. Беше една не толкова оригинална комедия за масовия зрител. С огромна рибарска мрежа улавят „един брой” цаца, „от горе” искат отчет – за да не се изложат, докладват за доста по-едър улов. После преувеличеният „успех” набъбва още веднъж... още веднъж... А когато отчетът стига до министерството, цацата вече се е превърнала в кит... Играеха Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Григор Вачков, Стоянка Мутафова... Димитър Панов (бай Пано)...

Публиката харесваше хиперболата, киносалонът преливаше от смях; но в „комитета” (това беше най-употребяваното обобщено понятие, когато трябваше да се придаде авторитет на нечие анонимно обаждане) не бяха я харесали. Заместник-главният редактор сам разбираше колко нелепо е всичко, но и той едва ли е имал друг избор: „Ако утре в броя няма рецензия, и вас може да ви няма...” – цитираше чужди думи. Междувпрочем, този път в сянката на „комитета” личаха силуетите на две известни пловдивски ръководни „дами”.

Николай Казанджиев, който по това време вече завеждаше отдела, не беше толкова смел (имаше отдавнашни сериозни основания за това), но все пак се опита да обясни, че „не е гледал” филма; разбира се, оказа се лесно да повторим аргумента му – „не бяхме гледали филма” нито аз, нито другият редактор Георги Яков. Четвъртият – Иван гледали филма” нито аз, нито другият редактор Георги Яков. Четвъртият – Иван Балабанов, отскоро назначен в отдела, още не беше се появил...

Когато останахме сами, и тримата мълчаливо решихме, че е най-благоразумно да се „покрием” някъде. „Мачу Пичу” и този път се оказа не само добро „убежище” – след час алкохолът дори ни развесели. Но накрая се разделихме доста пооклюмани...

Сутринта все отлагах да тръгна към редакцията...

Около обед попътно си купих от уличен павилион вестник „Отечествен глас”. На първа страница – о, Боже! – набрано с едър шрифт заглавие обявяваше „разгрома” на нещастния „Кит” – публикацията продължаваше и на четвърта...

В отдела всички, сякаш нищо не се е случило, се заехме с всекидневната си работа. Единствен Иван Балабанов, чийто подпис се мъдреше под рецензията, се усмихваше самодоволно...

Година или две по-късно, по друг повод, все пак трябваше „да си взема шапката” и да напусна редакцията – ведно с цяла „конфликтна” компания...

На поредния ми рожден ден една колежка, с която след това редактирахме седмичния информационен справочник „Пловдив”, ми подари заек от плат на карета в синьо и бяло... и с големи уши... Кръстих го – навярно като израз на закъсняла благодарност – „Иван Балабанов”. Заекът и досега (кърпен и шит, минавал неведнъж през пералнята) се подвизава вкъщи...

В сладкарницата на „Тримонциум” безцеремонният в такива случаи Йоан Левиев буквално издевателстваше над автора на рецензията – а и не само над него може би:

„Какъв е тоя Иван Балабанов, бе? Опитва се да направи скоропостижна кариера ли? Защо не му обясниш, че „скоропостижна” приляга само на една друга дума, но тя не е „кариера”?”

следва продължение

откъс от книгата на Георги Райчевски "Гранд кафе Кристал", ИК "Хермес" 2012

 

---

 

редактор: Христина Мирчева