Дино Будзати: "Горкото дете"

Както обикновено госпожа Клара заведе своето петгодишно момченце в парка край реката. Часът беше към три следобед, сезонът – нито хубав, нито лош, слънцето ту се показваше, ту се скриваше, и от време на време подухваше вятър, довлечен от водите.

То и момченцето не е като да беше някое мило дете – тъкмо напротив, изглеждаше по-скоро окаяно, гърчаво, недорасло, безлично и ужасно бледо. Да не кажем направо презеленяло – нещо, заради което другарчетата му в игрите го наричаха подигравателно “Марулчо”. Бледостта у децата най-често се компенсира от чифт огромни черни очи, които се открояват на безкръвното лице и му придават драматично изражение. Да, но очетата на невръстния Долфи всъщност бяха дребни и незабележими, и шареха насам-натам без помен от характер.

Въпросният ден момчето по прякор Марулчо носеше нова пушкалка, която стреляше с малки безобидни топченца (и все пак си беше оръжие). Но не отиде при другите деца, защото другите деца бяха свикнали да го дразнят и то предпочиташе да си стои само, ако ще и без да играе. Защото животните, неподвластни на тази зла участ, самотата, са способни да си играят без компания, но човекът не може и ако се опита да го направи, скоро се натъжава дори повече от преди.

Въпреки всичко, когато другите деца минаваха пред него, Долфи надигаше пушкалката и се преструваше, че стреля, но не враждебно, а по-скоро като покана, все едно им казваше: ето, и аз имам пушка, и аз съм войник, защо не ме повикате да си играя с вас?

Другите деца, разпръснати по алеята, наистина забелязаха пушкалцето на Долфи. Играчката беше евтиния, но пък нова и различна от техните, което бе достатъчно, за да предизвика любопитството и завистта им. Едно хлапе се обади:

- Видяхте ли, че Марулчо има пушка?

Друго каза:

- Марулчо си е донесъл пушка само за да се изфука и да ни стане гадно, но не си играе с нас, даже и сам не си играе. Марулчо е дришльо. И пушката му не струва.

- Не играе, защото го е страх от нас – каза трето. А предното отговори:

- Може и така да е, но все едно е дришльо.

Госпожа Клара седеше на една пейка, погълната от плетивото си, а слънцето лекичко я напичаше. Малкият Долфи седеше глупаво залепен за нея, не се осмеляваше да се пусне по алеята със своята пушкалка и безцелно я въртеше из ръцете си. Беше към три следобеда и по клоните на дърветата множество незнайни птици вдигаха лудешка врява, знак навярно, че скоро щеше да се мръкне.

- Хайде, Долфи, иди да си поиграеш – подкани сина си госпожа Клара, без да вдига очи от своето ръкоделие.

- С кого да си играя?

- Ами с другите деца де. Нали сте приятелчета?

- Въобще не сме приятели – отвърна Долфи. – Те само се заяждат с мене.

- Защо така смяташ, защото ти викат Марулчо ли?

- Не искам да ми викат Марулчо.

- На мен пък ми се струва много сладък прякор. Аз на твое място не бих се засягала.

Но той настоя:

- Не искам да ми викат Марулчо.

Другите деца обикновено играеха на война; този ден – също. Долфи веднъж се опита да се присъедини, но хлапетата веднага го нарекоха Марулчо и си умряха от смях. Другите почти всички бяха руси, а той беше тъмнокос, с перчемче, което се спускаше върху челото му на запетайка. Другите имаха ей такива яки прасци, а неговите крачета бяха клечести и немощни. Другите припкаха и скачаха като зайци, а той, колкото и да се мъчеше, не успяваше да ги догони. Другите имаха пушки, мечове, прашки, лъкове, тръби за фунийки, шлемове, да не говорим, че синът на инженера Вайс носеше лъскави доспехи като на истински рицар. Другите, при все че бяха горе-долу на неговата възраст, знаеха куп цветисти ругатни, а той не смееше да ги повтори. Другите бяха силни, а той – слаб.

Но този път и той беше дошъл с пушка.

И така, след като пошушукаха настрани, децата се приближиха до него.

- Каква хубава пушка – каза Макс, синът на инженера Вайс. – Я да я видя.

Долфи, без да я пуска, позволи на момчето да я огледа.

- Не е зле – важно отсъди Макс, който носеше през рамо малка въздушна пушка, която струваше поне двайсет пъти повече. Долфи много се поласка.

- С нея и ти ще можеш да участваш във войната – каза Валтер със снизходителен поглед изпод полуспуснати клепки.

- Ами да, с тази пушка можеш да бъдеш капитан – рече трето дете.

Долфи ги гледаше смаян. Още не го бяха нарекли Марулчо. Почувства, че набира кураж.

Тогава му обясниха как ще воюват този ден. От една страна, армията на генерал Макс се беше разположила в планината, от друга, армията на генерал Валтер щеше да се опита да форсира прохода. Планината всъщност се състоеше от два тревясали насипа, тук-там осеяни с храсти, а проходът беше една пътечка надолу. Долфи бе разпределен към войската на Валтер с чин капитан. После двете групи се разделиха – отидоха тайно да подготвят плановете си за действие.

За първи път Долфи видя другите деца да го вземат на сериозно. Валтер му повери високоотговорно дело: да командва авангарда. Дори му зачисли две момченца с лукави физиономии, въоръжени с прашки, и го изпратиха в челото на Валтеровите части със задачата да разузнае прохода. Както Валтер, така и останалите му се усмихваха добронамерено. Даже твърде.

И така, Долфи се показа в началото на пътечката, която се спускаше в стръмно надолнище. От двете й страни се издигаха тревясалите насипи. Неприятелите, оглавявани от Макс, най-вероятно чакаха в засада зад редките храсти. Но нищо не се виждаше.

- Хайде, капитан Долфи, напред, врага още го няма – свойски го насърчи Валтер. – Веднага щом стигнеш долу, ще дойдем и ние да заемем отбранителни позиции. Но ти тичай, тичай с всички сили, че не се знае.

Долфи се обърна да го погледне. И забеляза, че както Валтер, така и другарите им по оръжие, го наблюдават със странни усмивчици. За миг се поколеба.

- Какво има? – попита.

- Напред, капитане, в атака! – заповяда генералът.

Междувременно оттатък реката, невидим, мина малък военен оркестър. Възхитителните пориви на тромпета се вляха като живителен поток в сърцето на Долфи, който гордо стисна смешната си пушкалка и се почувства призван за подвизи.

- На щурм, момчета! – извика както никога не би дръзнал при нормални обстоятелства. И се впусна в главоломен бяг надолу по стръмната пътечка.

В същия момент зад гърба му избухна необуздан смях. Но той не успя да се обърне. Вече се беше засилил, когато почувства нещо да спира единия му крак. На десет сантиметра от земята бе опънат канап.

Стовари се по лице и лошо удари носа си. Пушкалката изхвръкна от ръката му. Възторжените ноти на духовата музика се смесиха с гюрултия от викове и тропот. Понечи да се изправи, но от храстите изхвръкнаха неприятелите и го обстреляха с подгизнали от вода топки пръст. Всички се целеха в него. Едно от калните гюлета го улучи в ухото и го събори отново. После наскачаха отгоре му и взеха да го млатят. Включително и Валтер, неговият генерал, и собствената му войска.

- Нà ти! Получи ли си го, капитан Марулчо!

Най-накрая чу, че другите се разбягват, а героичният звук на оркестъра заглъхва оттатък реката. Разтърсван от отчаяни ридания, той се озърна за пушкалката си. Вдигна я. Приличаше на чуканче. Някой беше скършил цевта, за нищо не ставаше вече.

С тази печална останка в ръката, с разкървавен нос и ожулени колене, омазан в кал от глава до пети, детето се върна при майка си на алеята.

- Божичко, Долфи, какво си направил?

Не го попита какво са му направили, а какво е направил той. Инстинктивното негодувание на домакинята: дрешките му изглеждаха съсипани. Но и срама на майката: що за клет човечец щеше да стане от това нефелно дете? Каква ли жалка съдба го очакваше? Защо не й се беше родило и на нея едно от тези руси здравенячета, от които бъкаше паркът? Защо Долфи растеше такъв кекав? Защо бе вечно блед? Защо у никого не извикваше симпатия? Защо не му стигаше мъжество и постоянно позволяваше да го тъпчат? Напрегна въображението си, за да види своя син след петнайсет-двайсет години. Щеше й се да си го представи в униформа, начело на кавалерийски ескадрон, или прегърнал чаровна девойка, като проспериращ търговец или морски капитан. Но не можеше. Виждаше го седнал с писалка в ръка и огромни купчини от книжа пред себе си – превит над училищния чин, превит над писалището вкъщи, превит над маса в прашна кантора. Бюрократ, сив чиновник. Завинаги неудачник, смачкан от живота.

- О, горкото дете! – съжали го една елегантна млада дама, която разговаряше с госпожа Клара. Поклати глава и погали разстроеното личице на Долфи.

Момчето вдигна признателно очи и се опита да се усмихне. И за миг бледата му физиономия сякаш просветна. По нея се четеше цялата горчива самота на едно уязвимо, невинно, унизено и беззащитно създание, неистовото желание за малко утеха, някакво чисто, болезнено и прекрасно чувство, което просто не можеше да се опише. За секунда – и за последен път – той бе едно кротко, нежно и изстрадало дете, което не разбираше защо и просеше от света наоколо мъничко доброта.

Но това беше за секунда.

- Хайде, Долфи, да вървим да те преоблека! – ядосано каза майка му и енергично го помъкна към къщи. Тогава малкият захлипа невъздържано, лицето му рязко погрозня, напрегната гримаса изкриви устата му.

- Ех, тези деца, не е лесно! – възкликна младата дама на сбогуване. – Всичко хубаво, госпожо Хитлер!

КОЙ Е?

Дино Будзати/Dino Buzzati

*Дино Будзати  е италиански публицист, дългогодишен сътрудник и главен редактор в Corriere della sera, есеист, писател и художник,  известен със сюрреалистичната си проза.

Сред неговите произведения са романите "Татарската пустиня" и "Големият портрет", и сборникът "Шейсет разказа", превеждани и на български, няколко пиеси, оперно либрето, комикси и много други.*

Дино Будзати за себе си в съставения от автобиографични цитати "речник" Будзати от А до Я:

А. Автопортрет
"Грозен съм. Сух, с масивен нос, ръждив глас, самовглъбен, никакъв дар за общуване, слаб успех при жените..."
 

* * *
"Заклет песимист съм. Този песимизъм у мен не е следствие от тъжни преживелици – просто винаги имам усещането, че предстои нещо печално и лошо. Особено ако съм в спокойно и тихо място, на село да речем, ме наляга чувството, че всеки момент ще се случи бедствие, знам ли, че например метеорит ще се стовари върху Земята и ще я разбие..."

З. Занаят
"Рисуването за мен не е хоби, а занаят – хоби е писането. Макар че да рисувам и да пиша за мен по същество е еднакво. И при двете преследвам една и съща цел – разказването на истории."
 

К. Кафка
"Откакто започнах да пиша, Кафка е моето наказание. Не е имало разказ, роман или комедия, в които някой да не види сходства, следствия, подражания или направо безсрамни кражби от чешкия писател. Намирали са се и критици да изобличат неслучайните аналогии между нас дори когато съм пращал телеграма или съм си попълвал данъчната декларация."

П. Писането
"Днес вече никой не умее да пише измислени истории. Всички са се хванали за детските си спомени и не дават да ги помръднеш от там."

С. Смърт
"Няма живот без кошмара на смъртта, единствена реалност в лъскавото шапито на живота. Живеем в ужас от смъртта и с остаряването страхът става все по-свиреп. Но без него животът би бил пълна глупост."

Т. Театърът
“Когато слушам да изпълняват написаното от мен, ако ще да става дума за превъзходни актьори, чувството е все едно ме разсъбличат посред улицата – почти срам. Има автори, които си умират от удоволствие от такова нещо. Мен обаче то ме дразни, тормози ме.”

Ф. Фантастичното
"Смятам, че причината за склонността ми към фантастичното, както всички склонности, се корени в детския опит... Най-ярките ми спомени са летните – когато от Милано ходех в Белуно, един доста северен край, където планините оказваха изключително въздействие върху мен. Естествено, допринесоха и възпитанието ми, и прочетените книги. Освен това вкъщи имаше една млада германка, която ни разказваше северни приказки, слабо познати в Италия. Като добавим и Хофман, и По...”

Повече за Дино Будзати в блога на Нева Мичева в Goodreads тук

На снимките: Писателят и художник Дино Будзати и кадър от негов комикс

редактор: Христина Мирчева