Яна Букова: "Обичам двойната оптика, защото предпазва от лесно и буквално четене"

21.10.2014

Разговор на Ина Мирчева с писателката и преводачката Яна Букова

След близо пет години на книжния пазар отново се появява книгата на Яна Букова "Пътуване по посока на сянката" като второ преработено издание. Преглеждайки различните отзиви за романа, се срещам и с различни мнения за него - нещо като да пътуваш по света и след това да разказваш какво е било. Не е ли най-добре всеки сам за себе си да осъществи околосветското пътешествие?

Така е и с книгите. Всяка книга е пътешествие, през което всеки сам трябва да премине и да разчете себе си в нея. В книгата. Още повече, когато книгата заявява присъствие, чиято следа не може да бъде подмината. Какъвто е и романът на Яна Букова, събрал в себе си различни съдби.

"Работих върху романа седем години."

Яна Букова

Постмодерен исторически роман – това ли е "Пътуване по посока на сянката"?

Ако някой настоява да използва определението “исторически” към този роман, не е лошо да прибави и “постмодерен”. В противен случай биха се получили доста обърквания и погрешни очаквания. Бих предпочела обаче и двете определения да ми бъдат спестени. Тази книга съдържа много от чертите на онези романи на ХХ в., който обичам и от които съм се учила: нарушаване на конвенцията на линейното разказване, отказ от всевиждащата и всезнаеща позиция на автора, завишено изискване към съучастието на читателя и пр. Ако под това се разбира “постмодернизъм”, не бих имала нищо против. Но много често този термин назовава неща, които изобщо не са ми интересни.

През юни т.г. вестник "Култура" публикува твой обстоен текст за постмодернизма "Още нещо малко пак за думичката с П." Не е ли трудно да се следят литературните процеси в България, когато си извън нея вече близо двадесет години?

Намирам се не извън българския литературен живот, а извън българското литературно ежедневие. Това е нещо, което определено ми помага. Струва ми се много по-трудно е да следиш процеси при постоянния звуков фон, който ежедневието създава.

Но да се върнем на романа. Какво наложи неговото преиздаване?

Тиражът се изчерпа, издателство "Стигмати" спря да съществува след смъртта на Малина Томова. Много хора ме питаха откъде биха могли да намерят книгата, продължаваше да съществува интерес. Имах ясни податки, че романът има още потенциал за контакт с публиката и подкрепата на издателство "Жанет 45" дойде във възможно най-точния момент. Същевременно преиздаването ми даде възможността да нанеса някои промени в текста. Не радикални и преобразуващи, но важни за мен.

На мен романът ми звучи притчовидно – от една страна богат метафоричен език, от друга – разказ за човешки съдби. Колко житейско време ти отне намирането на точно този вид творческо пресъздаване?

Това, което ме интересуваше, беше да разкажа хубави истории. Красотата на историята и на разказването беше водещото за мен. Колкото до притчовостта - към нея имам доста игрова нагласа. Често пъти притчовото послание се самоиронизира и самопародира. И същевременно продължава да казва нещо сериозно, нещо, което смятам за важно да бъде казано. Обичам тази двойна оптика, защото предпазва от лесно и буквално четене.

Работих върху романа около седем години. С големи прекъсвания поради външни обстоятелства.

В този смисъл кой от писателите е бил през годините твой вдъхновител?

Много внимателно избягвам думи като “вдъхновение” и “вдъхновител”. Съществуват автори, който отвориха хоризонта на самата ми представа за литература, показаха ми възможности и гледни точки, които бяха откритие за мен. Такива са Маркес, Борхес, Калвино, Жорж Перек, Павич. Особено важни за мен винаги са били фигурите на Маргьогрит Юрсенар и Вирджиния Улф.

Пишейки проза, връщаш ли се отново към поезията – не преводната, а твоя собствена?

Никога не съм напускала поезията. Всичко, което съм написала в проза, произхожда от опита ми и знанията ми като поет.

Наскоро се оформи в "Диаскоп" поредица от интервюта с преводачи. Една част от преводачите пишат и авторски текстове, които остават в чекмеджетата, други са се отдали единствено на преводаческата дейност, считайки, че това е тяхното призвание. А ти съчетаваш и двете? От самото начало ли е било така?

Превеждам инцидентно, текстове, които съм обикнала дотолкова, че да искам да ги споделя или представляват някакво особено важно предизвикателство за мен. Като автор работя текстове с особено висока степен на концентрация, което означава, че се нуждая от доста дълги интервали на натрупване и преработка на материал, идеи и дразнения между отделните ми книги. Запълвам тези периоди от време с преводи, защото преводът ме поддържа във форма и ми дава радостта от работа с литературата, от която се нуждая. В този смисъл не бих казала, че съчетавам двете. Преводът винаги идва на второ място. Но когато превеждам, влагам цялата енергия, отдаденост и страст, които това занимание изисква.

Ти си емигрант, но не и литературен емигрант. В няколко изречения твоят поглед към литературния живот в настоящия момент в България – за бързата литература, за избуяващите млади таланти, за по-предишното поколение писатели…

Струва ми се, че за първи път от много време насам има български автори, които са спечелили уважението на публиката. Като че ли доверието към българската литература най-после започва да се възвръща. Имам предвид доверието на онази литературно образована, взискателна и качествено четяща публика, която определя съществуването на литературния живот в една страна. Смятам това за изключително важно и се надявам да се запази.

Кои от гръцките писатели са оказали върху теб най-силно влияние? Има ли някой, доминиращ над останалите?

Трудно бих могла да говоря за някакво пряко влияние. Имам много силен контакт, истинска химия бих казала, с гръцката поезия - цяла поредица автори от 30-те години на ХХ в. до днес. Повечето от тях съм превеждала или смятам да преведа. Сред тях голямата ми любов е Милтос Сахтурис.

Да си призная, от твоята творческа биография силно ме впечатли преводът на Св. Максим Изповедник "Диспут с Пир". Тук вече не става въпрос само за добро познаване и на двата езика, но и за дълбоки познания на езика и естеството на ортодоксалното християнство. Колко време ти отне този превод? Разкажи ни малко повече за това.

Както всеки път, когато работя върху несъвременен автор, самата подготовка за превода приличаше на университетски курс. Направих много проучвания, четох много литература около монофизитските и монотелитските спорове. Научих много неща. И както всеки път се случва, отне ми двойно повече време, отколкото предполагах. Мислех че ще го направя за два-три месеца, но ми трябваше повече от половин година.

Беше преводът с най-голяма степен на отговорност, който съм предприемала. Поне аз така го преживях.

Как съжителстват двама писатели в едно семейство? Знаем, че твоят съпруг Димитрис Аллос, чиито стихотворения си превеждала, е един от основателите на списание "Ах, Мария". Има ли творческо съревнование, завист, съперничество...

Странно, но наистина често ми задават този въпрос. Предполагам, че това е известен остатък от романтичната представа за писателя (и изобщо твореца) като някакво извънмерно и свръхегоистично същество. Правилата са едни и същи за всички хора. Ако една двойка тръгне да се съревновава и да си съперничи, надали ще изтрае дълго, независимо дали става дума за писатели, магазинери или зъболекари.

Яна Букова и Яна Левиева – творчески тандем с блестящи резултати – Сафо, Катул, твоят роман... Заедно ли вървите в процеса на работа до крайния резултат?

Почти никога не обсъждаме с Яна Левиева, тя работи самостоятелно. Резултатът всеки път е изненада - корицата, която винаги съм искала, но не съм могла дори да си представя. Начинът, по който Яна визуализира един текст, напомня повече на литературен анализ – пълно улавяне на замисъла, фините механизми и конвенциите на книгата. Жалко, че повече литературни критици не четат в такава дълбочина. Радостта да бъда разчетена толкова добре се е превърнала в част от радостта да издам книга и това важи за всичките случаи, в които сме работили заедно.

Какво можеш да ни разкажеш за медиите в Гърция по отношения на културата – TV-предавания, вестници, списания... Отделя ли се достатъчно място на литературата? На представянето на книги.

Липсват телевизионни предавания за актуални културни събития като "Денят започва с култура". Няколкото предавания за книги, които имаше по телевизията, бяха скучни и не ставаха за гледане. Вестниците обаче са много по-качествено списвани от българските и с несравнимо по-културен език. Имаха изключително добри притурки за книги, които за съжаление сега са или съкратени по обем, или изцяло спрени поради кризата. Книги продължават да се отразяват, но все по-малко. Същевременно съществуват учудващо голям брой литературни списания – над 30 в цялата страна. Половината от тях са само за поезия. Там се представят нови книги и се публикува оперативна критика.

Като цяло в мейнстриймните медии не съществува особен интерес към литературата. Но ми се струва, че пренебрегването на литературата в сравнение с визуалните изкуства, музиката или киното е световна медийна тенденция и не касае единствено Гърция или България.

Твоето творческо кредо.

Бъди винаги начинаещ.

Твоето послание към читателите на "Диаскоп".

Четете книги!

КОЯ Е?

Яна Букова

Яна Букова е родена през 1968 г. в София. Завършила е класическа филология в Софийския университет.

Автор е на стихосбирките:

"Дворците на Диоклециан" (1995), "Лодка в окото" (2000) и "Минималната градина" (2006, Атина)

На сборника разкази:

"К като всичко" (2006)

И на романа: