Нели Лишковска: "Автобус 280"

Когато се качих в него, те вече спореха.Тя се сърдеше за някаква дреболия, а той се опитваше да я убеди, че не си струва. Седнах на двойната седалка зад тях и наострих уши.

Обожавам да подслушвам. Звуков воайор съм, не крия.

- Вече ти се извиних.

- Да, но още ми е криво – продължаваше да се цупи момичето.

- Нали те нарисувах?

- Не си.

- Нарисувах те.

- Не си.

- Погледни в папката си...

Тя се наведе над огромната черна папка в краката си и след малко измъкна от нея една рисунка.

- Ама...кога успя?Така бързо...

- Докато беше в тоалетната.

Момичето изучаваше рисунката. Търсеше за какво да се заяде.

- Носът ми е крив.

- Не, не е.Носът ти е съвършен.

- Веско никога не ме е рисувал с крив нос.

Аз дотолкова се бях увлякла в етюда, който се разиграваше на седалката пред мен, че без да усетя се бях навела силно напред. В стремежа си да видя по-добре въпросния портрет, си бях навряла главата между тях.

Изведнъж двамата млъкнаха и ме изгледаха продължително.

- Скицата е супер. Много ми харесва. Искам да я купя.

Казах и дръпнах ципа на чантата си с намерение да извадя парите.

Момчето се усмихна широко. Мислеше си, че се шегувам. Момичето сви устни и бързо върна листа хартия обратно в папката.

- Не се продава – рече то почти през зъби.

- Това ще реши художникът – вече държах банкнота от 50 лева и се обърнах към него. – Колко искаш?

Усмивката му замръзна. То погледна парите, после мен, после момичето. После – отново парите.

Момичето.

- Колко? – повторих по-твърдо аз.

То отговори тихо, но много отчетливо:

- Не се продава.

Аз вдигнах рамене и станах. Автобусът беше спрял на моята спирка. Вече от вратата обърнах глава. Момичето се беше навело и шепнеше нещо в ухото на момчето. То се усмихваше.

Стана ми съвсем ясно, че тя вече му беше простила. А аз...

Аз бях доволна от себе си.

илюстрация: Кристин Юрукова

редактор: Христина Мирчева