Иглика Дионисиева: "Пук"

25.11.2014
Снимка 1
   - Иванее! Иване!
 
- Какво си са развикала ма! Цялата къща събуди! – Събо се обърна на другата страна и се зави презглава.
 
Жената се надигна, повъртя очи някое време и пак легна. Брадичката ѝ се затресе; тя побърза да се извърти гърбом към мъжа си, да захапе ръкава на нощницата си. Сутринта пак щеше да проветрява мокра възглавница.
 
   12 деца бе родила Санда. Братята ѝ, свекъра, мъжът ѝ бяха живи. Никой от родата ѝ не се казваше Иван.
Навремето, още съвсем малко, едно от децата умря в ръцете ѝ. 40 дни тя не можа да заплаче. Нито да го сънува. Спеше мъртвешки – като се събудеше, гърдите и очите ѝ пламваха, до вечерта изгаряше в огън. В ъгълчетата на устата ѝ, страшно изпръхнали, постоянно се процеждаха струйки кръв. На четирсетия ден нещо в сърцето ѝ каза “пук”. Кръвта от устните ѝ спря, засъхна. Огънят изчезна, а с него и способността да произнася името на детето си. Всеки път, когато се наканеше да каже Радке, ченето ѝ се схващаше, звук не излизаше от гърлото ѝ.
 
Другите деца се задържаха и израснаха. Санда пазеше на всичките пъпните върви при себе си, пък само един остана при нея. Дали и той остана? Христо пътуваше целогодишно по далечни пътища, разкарваше тирове по Европа.
 
Колкото повече наближаваше шейсетте, толкова по-често Санда сънуваше еднакви сънища: едно плахо момче се връща към нея. Съученик ли ѝ беше? Отдавна не го сънуваше ученик.
 
Жената стана призори и тръгна да нахрани кокошките. Странна лекота я обземаше на моменти – едно бяло и безгрижно, безтегловно. После, като премине тръпката – някоя вещ от покъщнината изчезнала. Или кокошките пуснати да ровят из градината. Ето и сега, нахрани ги и изгуби саханчето от храната.
Събо, мъжът ѝ, щом я видя пак такава отнесена, викна:
   - Айде, че водата за прането завря, старо, къде пак се заблея!?
 
   Старецът чувстваше, че скоро прането и другите ѝ привилегии ще станат негови задължения.
 
След тоя ден Санда малко се поуспокои. Пак сънуваше мъжа от чина (сънища за възрастни, с големи хора,  никога ученици), но не бълнуваше.
 
Последната нощ спа като умряла. Без да сънува, без да помръдне. Стана, а сърцето ѝ бе като в калъп. Към 10 часа ѝ съобщиха, че Христо се блъснал с тира и умрял на място. Пак ченето ѝ се схвана, очите ѝ пресъхнаха. Щом си кажеше наум името му – дъхът ѝ секваше. Възглавниците ѝ нощем бяха горещи и сухи, а кожата на гърдите – червена и изопната. 40 дни минаха, а нямаше кой да поплаче за умрелия като хората.
 
Накрая Санда се прекръсти и отиде в градината. При дънера на старата ренглота. Напъна се да извика – дъхът ѝ спря. Втори път се напъна и извика: Иванее! – чак тогава диафрагмата ѝ се замята неистово, сълзите рукнаха, аха – да я удавят. Така тя плачеше за умрелия си син и се кръстеше в прегрешението.
После комшиите често я виждаха, хваната за някоя овошка, да вика Иванее, Иване и да се вглежда между листата с часове.
 
След година-две Санда казваше на мъжа си Събо:
- Иване, подай ми гребена!
На сина си Георги:
- Иване, доде ли си, как си?
На сина си Борис:
- Иване, ми ти сега какво работиш?
На сина си Никола:
- Иване, нема ли да го свършваш, учението?
На сина си Слави:
- Иване, донесе ли ми очилата от поправка?
На сина си Тихомир:
- Иване, дай да ти сипа още!
На сина си Добрин:
- Иване, ти не беше ли черноочък?
На сина си Павел:
- Иване, кажи на брат ти Иван да си доде!
А синовете и хапеха устни и се споглеждаха.
 
След още някоя година старецът пое прането, кокошките и другите женски глупости. Санда викаше         нощем. Денем ходеше на двора и викаше при кокошките. Ходеше между овошките и викаше. Заставаше на пътната врата и викаше, ходеше по улиците и викаше. Иванее, Иване... Връщаха я случайни хора в къщи.
 
Старецът видя, че тя започна да става нощем и да излиза в градината. Усети се, започна да заключва вратите. За малко се поуспокои, човекът.
 
Тази нощ Санда се събуди и се изсули от леглото. Беше видяла къде слага Събо ключовете от вратите. Взе ги, отключи си и излезе. Бързо опипом стигна до старата ренглота и викна:
 
   - Иванее!
 
 В тишината гласът ѝ прозвуча стряскащо силно. Тя самата малко се поуплаши.
 
- Иванее, Иване... – започна по-тихо, но все така настойчиво. – Иване...
- Тук съм! – каза той и я прегърна. Сърцето ѝ каза “пук” за последно.
 

 

редактор: Христина Мирчева