Енрико Мичели: "Closer. Последната останала Diva"

Отброявам две капки. Една. Две. После ги наблюдавам как се смесват с водата, докато се разсейват в кафеникави венички подобни на корените на някое дърво. Изчаквам няколко секунди. Изпивам на един дъх.

Веднага след това въздишам облекчено и всяка тревога изчезва. Ето ме, отново съм аз.

Аз съм една closer и не ме интересува нищо друго, защото да си closer означава да си diva. А дивите не са обикновени хора. Обикновените хора имат нужда от диви, за да се хранят. От една Diva с главно Д те очакват всичко и истинската Diva трябва напълно да се посвети на това, ако не иска да стане като тях. Правило номер 12: „За всеки клиент трябва да се усмихне поне един път, гледайки в уебкамерата“.

Намирам се в хола си, в компанията на малките рибки, затворени в един аквариум, осветен от бял като лед неон. Ставам и оставям договора, в който са регламентирани правилата, правата и задълженията ни на closer. Железни правила, които трябва да се спазват. Никой не може да се отметне. А за да бъдеш най-добрият, е необходимо да знаеш добре всяко правило.

Вече четири години, девет месеца и девет дни не излизам от апартамента ми. Аз съм closer. И при това доста добра closer. Да, най-добрата съм и скоро всички ще го разберат.

Четири години, девет месеца и девет дена. От четири години, девет месеца и девет дни отдавам частица след частица от тялото и душата си на моите зажаднели клиенти.

Пускам да падне малко храна от дозатора и рибките излизат на повърхността, за да се нахранят.

Гледам ги как ядат. После им обръщам гръб и решавам да вляза в джакузито, обичам джакузито си.

Вече четири месеца, девет месеца и девет дни съм затворена тук вътре. Но това не е рекорд. Томазо, един италианец, който живее в Лондон, стои затворен в апартамента си от повече време. За да бъдем точни – четири години. Девет месеца. И десет дни. Да. Така показва брояча, който виждам на монитора,  точно до неговата снимка. А снимката му стои точно над моята. Става въпрос за официалната класация на сайта на housebound.tv – първо Том, след това аз, после всички останали. И до неговия хронометър се поява надписа record. И фондовете, предоставени на негово разположение, от фирмата, са безгранични. Той се радва на най-луксозното жилище. На най-добрата храна. За него само най-доброто от най-доброто. Том е първият в класацията и следователно има неограничен бюджет.

Такъв е регламентът.

Правило номер 18: „Колективният икономически фонд е разделен между всичките участници според времето, което са прекарали постоянно в определеното за тях жилище. Участникът с най-голямо време на престой без прекъсване е изключен от това разделение на колективния фонд и разполага с неограничен фонд лична каса“.

Той, Том, всъщност Томазо, е най-добрият closer. Така мислят шефовете. И хората. Но нещата не стоят така, обикновените хора не могат да разберат същността на тези неща. Може би дори не могат да разберат и най-повърхностната страна на нещата. На този свят аз съм най-добрият closer и скоро ще им го покажа.

Струите в джакузито отпускат мускулите ми като мелба на слънце. Парата разпуска нервите ми като ангелски коси над водата.

Всеки ден, плащайки малка такса, мога да наблюдавам Том от моя лаптоп, директно, по 24 часа, уловен от уебкамерите, разположени във всеки ъгъл на жилището му. Мога да го наблюдавам, докато прави упражненията си: лицеви опори, коремни преси, тежести. Безпогрешен е. Винаги усмихнат, с поглед насочен към точната камера. Мога да наблюдавам лицето му. Очите му. Устните му. Изваяното му тяло. Всеки ден. И го наблюдавам, докато готви, докато спи, докато се протяга на събуждане. Понякога дори успявам да видя отегченото лице на момчето с доставките, което му носи покупките, докато той, с една безразлична, но не без известна грация усмивка, затворя вратата, без да обели и дума.

Апартаментът е предоставен от продукцията, заедно с консумативите. Всичко влиза в бюджета на мое разположение. Джакузито. Гардеробната стая. Стените от стъкло и гледката към целия смайващ град. Храната също е предоставена от фирмата. Покупките се носят по домовете от специален доставчик.

Правило 24: „На всеки участник изрично е забранено да говори с хора или животни“.

Не, Том не е на висота.

Четири години. Девет месеца. И девет дни, за мен.

Четири години. Девет месеца. И десет дни, за Том.

За хората аз и Том сме колеги. В действителност хората не си дават сметка колко далеч са очите ни. Колко далечни са всъщност душите ни. Какво е различието между  умовете ни. Хората си нямат и идея какво реално означава да си closer.

Ние, така наречените closer-и, живеем в лукс и луксът е това, което най-много обичаме. Но мнозина бъркат лукса с удобството. Аз съм Diva и една Diva може да си позволи всякакви луксове. И затова ми харесва да съм closer.

Нанасям по тялото си хидратиращ лосион. После попивам гладката си и мека кожа.

Луксът бил въпрос на пари. Не. Луксът е философия. Избор на живот. И да бъдеш closer не е нещо лесно. Така наречените closer са храна за риби и това хората не успяват да го разберат. В това се състои ограничеността и на Том.

Изглежда аз съм последната останала Diva.

За да се наблюдават дните ми, е нужно човек да се регистрира на сайта www.housebound.tv, мисля, че  собственикът е един телевизионен магнат или шеф на голяма издателска групировка, вече не помня. Директно streaming no stop. Вестниците и телевизиите са луди по нас.

Ние, така наречените closer-и, сме вечни, недостижими, над всичко и всички останали, и хората искат да знаят всичко за нас. Ангели. Божества. Да. И хората искат всичко от нас. Желаят славата ни, богатството ни, тялото ни, душата ни, живота ни. И ние, за да не станем като тях, им отдаваме всичко. Понеже съм Diva, това е в природата ми.

От стъклените стени на моя апартамент на последния етаж наблюдавам забързания живот на града, потънал в смог и пот.

Животът ми като closer може да бъде видян единствено онлайн.

www.housebound.tv.

След като човек се регистрира, може да избере и своя любим closer. Целият свят вече знае за нас.

Аз съм на върха, също като Том съм closer с пет звезди. Аз съм Анна, жена, средиземноморски тип, стройна, италианка, луксозна мансарда.

Том яде праскова. Гол до кръста.

За живота му ще бъде заснет филм, миналия месец неговият агент продаде правата на един известен кинопродуцент.

Четири години. Девет месеца. И няколко дни.

Шардонето, което отпивам е, добре изстудено.

По регламент изпълнителят не трябва да говори с никой за нищо и в никакъв случай. Следователно и с доставчика, в противен случай може да бъде оттеглен или, в някои случаи за кратко, изваден от играта. Момчето с доставките идва, носи поръчаните храни и продукти, после си отива. Всичко се извършва в мълчание. Без излишни фрази и любезности. Без конвенционални изречения. Без каквато и да е словесна учтивост. Без говорене, без произнасяне на думи.

Аз обичам лукса.

Суша косата си. Допивам виното си. После слагам парфюм на китките си.

Всяка минута, прекарана в наблюдение на живота ми, има цена с ДДС от десет евроцента.

Нося секси бельо и обувки с висок ток.

Регламентът ме задължава да гарантирам присъствието си в чата 24 часа от денонощието, седем дни в седмицата. Но това не ми тежи, не е важно. Това е работата ми. Моят живот. Моята задача е да изпълнявам подписания от мен договор. Да изпълнявам исканията на клиентите.

По време на чат клиентът може да поиска да направя, каквото пожелае. Всичко. И моето задължение е той да остане удоволетворен. Това е основната идея на www.housebound.tv. Не става дума за порнография. Или поне не е само това. Това е само една витрина без цензура, това е всичко.

Истинският проблем е, че мъжете нямат голяма фантазия.

При всички случаи на клиента никога не трябва да се възразява, в това регламентът е категоричен. Клиентите го знаят и това е написано ясно на сайта.

Правило номер 36: „Изпълнителят е длъжен да задоволява всички желания, изразени в чата, от потребителите.  В случай че изпълнителят откаже да се подчини на тези желания, Управителният съвет, по свое усмотрение, ще санкционира изпълнителя, както намери за добре“.

Никога не се възразява на клиент. Аз съм професионалистка. Closer.

Това, което не трябва да се забравя е, че клиентът ни подарява лукса, в който живеем, следователно клиентът е свещен. Клиентът е пророк на бога на богатството, на който всички ние сме предани. И благодарение на клиента нашия свят може да съществува. Никога не бива да се възразява на някой клиент.

Уебкамерите са сложени във всеки  ъгъл на апартамента. В банята – пред огледалото. Срещу тоалетната чиния. В душ кабината. Навсякъде.

После иззвънява сирената.

"Здравей, Анна. Искаш ли да си побъбрим малко?"

Всеки път, когато някой влиза в чата, за да общува с мен, металният звук на една сирена се разнася в цялото жилище. Моето задължение е да прекъсна всяка друга дейност и да започна да чатя с клиента.

"Ето ме. Цялата съм твоя." Гледам към уебкамерата. Усмихвам се.

Броячът показва хиляда сто и двама посетители. Зяпачи. Скучаещи момчета. Обичайните любопитни. Не е важно. Това не ме касае. Става въпрос за клиенти. А клиентът е бог. Отец, син и светият дух. Клиентът е онзи, комуто служим всички ние от www.housebound.tv.

Никога не се възразява на клиент.

Хиляда двеста и двама клиента онлайн на моята витрина. Малко повече от средното. Може би и за мен един ден ще направят филм.

„Скучаеш ли?“, пише ми.

„Не, скъпи, аз никога не скучая. Защо ме попита това? Такова впечатление ли оставям?“

„Лежеше на леглото.“

„Исках само малко да се отпусна. Беше много мило да ме потърсиш.“

„Помислих си, че ще ти се отрази добре малко компания, сега като излезе от банята.“

„Добре си преценил.“

 

Часовникът на лаптопа ми показва 00:01.

Четири години. Девет месеца и десет дни.

Но и за Том, в Лондон, след един час ще започне един нов ден.

Четири години. Девет месеца и единайсет дни. За него. И рекордът ще си е негов.

„Свали си бельото“, пише ми клиентът.

А клиентът е божеството, на което се подчиняваме всички ние от www.housebound.tv.

Поглеждам пак към уебкамерата. Усмихвам се още веднъж. Бавно свалям бельото си.

Никога не се възразява на клиент.

 

Правило номер 25: „Забранено е на всички участници да говорят помежду си.“

На сутринта двайсет минути на велометъра. Голяма чаша вода. Обилна закуска с мюсли и мляко. Накрая отмервам няколко капки и изпивам чашата на един дъх. Тревогата ми изчезва, сърцето ми забавя своя ритъм и в мен се възцарява спокойствието. Усмихвам се.

После, ето я сирената.

„Сутрин си много красива.“

„Мерси.“

Броячът показва, че онлайн са повече от хиляда и сто посетители.

„Днес се облечи като мъж.“

„Риза, панталон и вратовръзка?“

„Идеално.“

Един бърз душ и после си слагам исканите дрехи. Разхождам се из къщи, като гледам в уебкамерите. И клиентът, знам го, ме наблюдава доволен. Изпращам му въздушна целувка.

Том току-що е приключил с тежестите и седи на лежанката. Бърше челото си. Изправя се. Отива в кухнята и яде нещо. После сяда пред  компютъра.

Отвън градът, като витрина пред мен, изглежда като див звяр, затворен в клетка. Прилича на аквариум. Наблюдавам цветните автобуси с американски туристи, сините светкавици,  проблясващи от автобусите с японски туристи. Тъмните и с метален блясък коли в трафика. Оранжевите трамваи. Наблюдавам самолетите, които се снижават, за да се приземят на близкото летище.

Отново сирената.

„Здравей, любов моя.“

„Здравей, скъпи, какво искаш да направя за теб?“

„Искам да те видя как пишкаш.“

Често се случва. Намигам.

Отивам в банята.

Смъквам си гащичките. Гледам уебкамерата. Усмихвам се.

После слушам как струята урина пада във водата. После се загащвам.

Наблюдавам рибите в огромния аквариум, поставен в центъра на хола. Чистниците направо облизват стъклата, поглъщат изхвърлените там  екскременти. Други, по-срамежливи, стоят, скрити в скривалищата си.

При нас в www.housebound.tv много не издържат. Нормално е, не от всички става closer. Някои след една година полудяват, други възразяват на клиентите, отказват да изпълняват исканията, не могат да изпълняват желанията на клиентите и биват незабавно изхвърляни, изкарвани от играта.

Това не е мой проблем, аз обичам да съм closer.

Closer no loser е фирменото мото. И аз съм съгласна. Напълно.

Отброявам няколко капки в чаша вода. После гълтам преди горчивия вкус да експлодира върху езика ми. Ето. Така. Сърцето ми изпуска една въздишка на облекчение.

Очите на целия свят са вперени в мен. Аз не трябва да правя друго освен да гледам към тях. И да се усмихвам.

Изтягам се. Регулирам климатика и наклона на дивана. Паля си една ментолова цигара и поставям лаптопа на коленете си.

Да, харесва ми да съм closer. Обичам всичко това, в което се състои моята професия.

И сега аз съм тази, която пише в чата.

„Здравей.“

Целият свят гледа това, което пиша.

„Здрасти“ е отговорът на Том. Усмихва ми се със сарказъм. „Какво искаш да направя за теб?“

Правило номер 25: „Изпълнителите нямат право да говорят помежду си.“

Да говориш: да се изразяваш с глас като артикулираш звуци в сложен порядък. Технически, аз и Том не говорим, пишем си. Правилата са важни. Истинският closer уважава правилата, винаги.

„Значи?“ – няма търпение той.

Това, което искам, ми идва инстинктивно.

„Искам да те видя да ядеш екскрементите си.“

Клиентът е свещен. Никога не възразявай на клиента.

„Съжалявам, преял съм. И после, ние не можем дори да си говорим, знаеш“ – ми пише и усещам пластмасата, от която е съставен.

„Технически не говорим, пишем.“

„Същото е.“

„Не. Въобще не е същото. Правилата са важни и се съблюдават.“

Уебкамерата, позиционирана на неговия компютър, показва един едър план, в който блести неизменната му усмивка.

„Нямам намерение да губя повече време с теб“, усмивката му става истерична.

„Длъжен си да изпълниш искането ми. Искам да те видя как ядеш екскрементите си. Сега!“

Повече не получавам отговор. Обаче го наблюдавам, докато се подготвя да пие, да си почива, преглъща, разглежда списание. Накратко, игнорира ме.

Никога не се възразява на клиента.

Не. Един истински closer не работи по този начин.

В аквариума всичко е както винаги. За рибите целия живот се свежда до един безкраен ден, прекаран в реене между прозрачните стени, в танцуване от единия до другия края на пространството, в поглъщане на пусната храна, в ровене в пясъка в търсене на убежище, в което ще премине страха. Това е всичко. В такъв случай най-доброто, което може да се случи, е да се счупи стъклото.

И Том върви натам.

Новината обикаля мрежата и аз съм доволна. Така е справедливо, заслужих си го. Хората не одобряват отказа на Том и шефовете не одобряват протестите във форумите, статиите във вестниците и репортажите по телевизиите.

„Един closer не може да пренебрегне искане.”

Или: “Плащаме, за да правят онова, което им кажем.”

Дори: “И това ми било closer?”

Стотици коментари и подобни заглавия. По всички медии, радиа, блогове, вестници, телевизии. Бездна от думи, отворила се във въздуха, за да посипе с прах неопетненото лице на

Housebound.tv.

Цялата планета днес изглежда вече не говори за друго.

И Том за малко бе изкаран от играта, после пуснат отново, вече е с четири звезди, и това е резонно.

Официалната класация показва record точно до моя хронометър. Четири години. Девет месеца. И единадесет дни. Най-добрата closer. Съвсем в скоро време бюджетът ми ще бъде неограничен, няма да има вече таван и ще мога да избера в кой град да се преместя и в какъв тип дом да живея. Ще мога да си взема масажист. Да си построя басейн вкъщи. Да имам по-голям аквариум.

От това, което идва на служебния ми имейл, изглежда, че шефовете възнамеряват да променят правило номер 25. Утре, казват, ще получим инструкциите, ще бъдем информирани за някои промени. Във времето, което остава, оставям фантазията ми да препуска, поне за малко. Може би ще отида в Шотландия, може да си избера някой замък. Доволна съм. Щастлива. Направо съм в екстаз. Чувствам се опиянена и жива както никога досега. И оставям радостта от този момент да обземе цялото ми тяло, да го зареди като батерия.

Слагам перлените си обици. Гледам се в огледалото.

После сирената се разнася в цялото жилище.

„Здравей, мръсницо!“

Том.

„Здравей, съкровище. Какво искаш да направя за теб?“ , гледам в уебкамерата и се усмихвам.

„Защо го направи?“

„Какво съм направила?“

„Защо ми поиска нещо толкова…“

„Какво?“

„Такова, мръсницо.“

„Исках да видя как ще го направиш, това е всичко“.

„Ти щеше ли да го направиш?“

„Никога не се възразява на клиента, Том. Такъв е регламентът, знаеш го.“

„Както искаш, Анна. Всъщност имаш право. Такива са правилата…“

„Тогава, какво искаш да направя за теб, Том? Да не губим повече време.“

„Нищо, Анна. Искам да се убиеш.“

Сърцето ми за миг прескача. После се овладявам. Притварям очи. Изправям се.

Сипвам в една чаша няколко капки с намерението да успокоя малко това мое сърце. Смесвам с вода. Изпивам на един дъх.

Биенето стана по-равномерно и нервите ми се отпускат.

Това е самата истина: мъжете нямат въображение.

Усмихвам се. Кимам. И след няколко минути съм в моето любимо джакузи.

Бръснарското ножче е извадено с един съвсем прост жест. Без да си придавам тежест, забивам острието във вените на китките си. Срязването слиза надолу по веритикала, уебкамерите го улавят, светът наблюдава.

Когото започват да капят първите капки, наблюдавам как се смесват с водата, която изведнъж става червена като кампари. Джакузито прави така, че да се появяват малки балончета от кръв и пяна.

Сърцето ми се забавя все повече. Още малко, докато се отнеса и стана напълно спокойна.

Том ме наблюдава, знам го.

Представям си неговата усмивката и му намигам.

Студът в последните минути ме обгръща като мантия от черна коприна. Съжалявам, Том, но ме можеше да става и дума за сравнение, никога не си могъл да се мериш с мен. Знаеше го добре и самия ти.

Ето какво е да си истински Closer.

Ето как умира една истинска Diva.

Не можеше и да става дума за състезание, Том, аз съм последната. Аз съм последната останала истинска Diva.

И със сигурност ще направят за това филм.

Така, докато студът разкъсва тялото ми, навлажнявам устните си с език.

Никога не се възразява на клиент. Така е по регламент. Клиентът е бог.

После поглеждам към камерата. Вдигам очи. Уморена съм.

И накрая, преди да заспя, се усмихвам.

 

Разказ от книгата с разкази на Енрико Мичели "Всеки за себе си"

Превод от италиански: Емилия Миразчийска

 

Очаквайте! Интервю на Емилия Миразчийска с Енрико Мичели

специално за "Диаскоп"!

 

илюстрация: Георги Чепилев

 

---

 

редактор: Христина Мирчева