Людмила Ламбовска-Мила: "Дълги композиции от белези"

Людмила Ламбовска - Мила за книгата на Светлозар Стоянов

 "Гравюра от белези", изд. "Ентусиаст", 2014 г.

Видях корицата най-напред. Стори ми се едра, груба, категорична. Реших, че е роман.  Отворих на текста и се зачетох. Бях пропуснала съдържанието, което е отпред, и не знаех, че чета разказ. Втората ми мисъл: „Гледай ти. Човекът добре разказва.“ Третата, след прочита на първия разказ: „Хубав разказ.“ Веднага минах на следващия. Прочетох го с живо внимание. („Бай народе“ – чудно заглавие!) Хайде след това „Мръсни малки старчета“. Много хубави заглавия, експресивни. Сякаш имах нужда от някакъв щрих, който да ми обясни защо човечецът се казва Саймън. Но пък ми стана някак много мило и светло, топло, като видях какво се случва, когато „мръсният малък Саймън“ у всеки от нас си покаже рогата.

„Прошката като отмъщение“. Много хубав разказ. Историята е проста, взета от ежедневното вдишване и издишване. Мислех си до този момент, че героят на тези разкази (разказвачът) е доста чукундурест, нечувствителен, твърд и непропусклив млад пияница. И хоп – тук нещо прозвънна. Няма да го нарека лирична струна, защото в тези разкази такава няма, но си пусна гласецът. Жена съм. И ми е важно да чуя лирата. Щото малко множко ми идва да го гледам живота – все така дибидюс гол.

„Око за нищо“ – пà за човеко, пà за селото, пà за книгата (като за жена!) – „Добре, че се сетих! Сега, като си идем у село, веднага, че си я приберем!“, пà ти стане малко сумрачно...

И току стигнеш... до „Опасен запой“. Измъчих се с този разказ. Първо, малко дългичък за моя вкус, твърде дългичък. Обичам краткия разказ. Като откос. Но ми домиля заради автора. Сладка му е приказката. И е истинен. Така си е, както го е описал, в българското училище. И битието на живия човек сред девиантната му атмосфера (на училището) никак не е леко. Впечатлиха ме в този разказ оголените ръждиви зъби на запоя. Мразя алкохола и лесно се погнусявам от пияните. С кожата си почувствах, че описаното е преживяно, изстрадано, избистрено и затова така успешно е „щракнато“ без излишни сантименти и остроумия. Натуралистично и безпощадно, и безнадеждно, като фотография от българско гето.

Така. Спрях и се замислих. С какво все пак ме привлякоха тези разкази? Та аз не обичам „нормални“ разкази. Ако сте чели Етгар Керет, ще ме разберете защо с толкова жар търся в България такова писане. Кратко. Ясно. Човешко. Брутално. Свежо. Но разказите на Светлозар Стоянов ме усукаха във водовъртежа си.

Жесток в буквалния и жаргонния му смисъл е безпощадния и откровен разказ на живота ни такъв, какъвто е – ръбат, чепат, шантав, смачкан, беден, в който отвратени и отвратителни понякога, си крачим ние – и получаваме подаръци, неочаквани подаръци за добро дело, което сме извършили пътем и насила, разкъсвани от желанието да побегнем и гадното чувство, че трябва. И подаръкът, представете си, е миличък и трогателен. И се чудим какво да го правим, разбира се. Което задълбочава драмата. Добър финал на разказа „Плод от диво животно“.

От дума на дума – ето ни в средата на книгата. Забързано притичвам през разказ, който можеше да се казва „Добро начало“ само. Макар че думата „сквернословие“ е очарователна в своята експресивност, я отхвърлям, защото подвежда читателя. Подвела е и автора да си мисли, че пише разказ, който всъщност е останал ненаписан.  Можеше и да го пропусне при подбора. Защо е моето „не“?

Ами там е работата, че аз вече харесвам стила, допада ми лекотата, с която разказва, директния изказ, приемам го този разказвач на истории. Но когато се явяваш на сцената, ти не излизаш, за да си изиграеш номера, дори и ако си станал любимец на публиката, ти играеш на живот и смърт. И ако не играеш – „оргазмът не е същият“. Авторе, с твоите камъни по твоята глава – изразът взех от следващия ти разказ – „Титаничната прелест на думите“. Препоръчвам разказът да бъде преработен след изречението: „Ако си се захванал с писане, трябва да докажеш, че наистина си писател…“ И то да бъде преработен така, че думата „сквернословие“ да си заслужи мястото в заглавието.

И ето ме пак в играта. Не гледах филма „Титаник“ нарочно  и преживяването на героя ми беше близко и някак познато. Отегчен, той си запали цигара в салона. Ако бях зрител, това щеше да ме подразни. В разказа ми хареса. После ме подразни описанието на другарката Петрова и нейните хоризонти, защото попаднах на цял абзац клише. Аз бих предложила това: „Спомних си другарката Попова, учителката ми от детската градина. Дума след дума, като мъртво вълнение, ни увличаше с фантастичните си истории. От нея за първи път чух за единственото плаване на „Титаник“. Разбирам и адмирирам желанието на автора да предаде своята почит към Учителя (с главна буква), към Будителя от своето детство. Но това е развалило фасона на разказа. Оставам възхитена от умението на Светлозар Стоянов да описва кризисни състояния – в случая на давещия се в океана човек, с живописен размах.

Дълъг като пътуване с влак през оглозганите бивши социалистически държави в началото на 90-те, разказът „За Румъния – нищо лошо“, е прекрасен.

Веднага след това пътуване – „Grave Britain” –  героят и неговите каторжни приключения в една птицекланица, както и някои други миткания из чужбината. „Белите ни престилки са тапицирани с лайна, кръв и перушина.“

„Моята хазартна майка“ – кратко, ясно и свежо. Това е. И още може – още по-ярко, експресивно и кратко, в няколко реда. Време е българските автори да спрат да се страхуват от краткия разказ.

„Кръв и цвете“ ме изправи пред дилема – да го приема или да го отхвърля, преминах през „Разпни го“ и „Осанна“, докато прозра какво се случва. Премного дълъг разказ, защо ли го чета, досадна обяснителност, размисли, лигавене, малко литература, дали пък да не го пренапиша на една страница, като упражнение, и други цинични мисли от подобен характер следваха тази любовна история в едната посока. Не се отричам от сянката на преживяването, тя е като тъмната страна на луната – все така емоционална. Като читател милеех вече за тези разкази, както и за успеха на автора им, но също си исках удоволствието по критериите ми за силен разказ. Като жена, която рефлектира върху атмосферата на книгата, върху онова, което става зад завесата, виждах автора като мъж, който е на сцената и е в битка за правото си да разкаже историята на една любов, един съвършен блян. Видях го като гладиатор, който кърви пред публиката, непобедим в копнежа, уязвим  и силен със своето признание. Когато чуваме едно обяснение в любов, не можем и не бива да оценяваме, то е толкова автентично, колкото е възможно да бъде.

Само ще добавя, че автобиографичният елемент, това, че авторът и разказвачът на тези истории се сливат, е предимство и недостатък на книгата, защото твърде личното обезличава литературата. Знаете колко внимателен трябва да бъде дресьорът със звяр, доведен от джунглата. Същото се случва, когато се появи идея и тема за разказ – понякога звярът изяжда дресьора и всичко свършва безславно. В литературата това се случва много по-често, отколкото в цирка, опасността от позорище винаги е налице.

Разказите на Светлозар Стоянов са студени и мрачни като опоскана жп гара със соц конструкция и миризма. Много влакове тракат из тези истории, повечето от които са се случили някъде в 80-те или 90-те години на 20 век. Миналото – лично и историческо – присъства с тежката си орехова сянка, с орловите си нокти и здрав остър клюн. Сурови, делнични фотографии – без милозливост, съжаление, сантимент, отчаяние, драматизъм, авторова драматургия или милост. Жизнени и живи – огрявани от слънцето, подухвани от вятъра...

 

„Не знам точно колко може да понесе един човек, но всеки си има граница. Ако я преминеш, няма връщане назад. Понякога аз стигам до разораната бразда на тази граница и се разхождам като въжеиграч по бодливата ѝ тел.“ („Гравюра от белези“)

Последният разказ – „Унижението да измисляш“ – ми даде отговора на въпроса с какво ме спечелиха разказите в тази книга. Водени от първо лице, единствено число, са голата истина – лично преживяно, изплакано, изръмжано, разказано красиво грозно, автентично, българско битие.

КОЯ Е?

Людмила Ламбовска - Мила

Людмила Ламбовска – Мила нарича истории за книги отзивите, които пише.

В една история можеш да вложиш емоционалното изригване, което прочитът понякога предизвиква, можеш да си аналитичен и изчистен, както в критическите студии, можеш да се носиш върху сала на рефлексията сред океана на съзнанието, където докосването до книгата е само отправна точка в пътешествието; можеш и да си избереш ракурс, който да фокусира вниманието на читателя върху нещо, което е само по себе си експресивно, без да отразява пълната картина за автора и книгата. И други възможности има.

Сърдечното ядро на този избор е свободата да следваш автентичното преживяване тук и сега.

Светлозар Стоянов в "Диаскоп":

"Светлата страна на неизвестността"

редактор: Христина Мирчева