Людмила Ламбовска – Мила: "Телата на Мила Искренова"

Сборна формация в галерия "Етюд". Ани Колиер, Лиляна Дворянова, Мила Искренова, Светослав Николов, Христо Градечлиев. Талантливи хора, които дават израз на любовта си към балета и танцовия театър. Стилен проект, изискан, естетски, фин, категоричен, отдаден. Привлича погледа, задържа го, въвлича ме в дълбините на изкуство, което не познавам.

Непознат град, улички, които те примамват, любопитство, желание да се потопиш в неизвестното, артистична атмосфера, красота, повик да изследваш, страх да се впуснеш в приключението, или възбуда от това, което предстои.

Модерен ли е този град, или древен, пренаселен с история или с технологии, които замайват. Еклектика, поднесена експресивно и пестеливо. Всеки от участниците се реализира успешно в друга област, която индиректно или директно се докосва до изявата му в този контекст. Очарованието тук е в играта и импровизацията, в лекотата да представиш на публиката нещо иззад завесата на живота си, да отвориш пространство, което деликатно презентира аспекти от творческата ти същност.

Рисунките на Мила Искренова ме грабват мигновено. Влачена из калдъръма на непознатия град, позволявам на екстатичното да ме завладее.

Мъжки почерк, грапав, силен като удар от камшик. Голотата липсва, но изригва в мен като протуберанси сред жаркото лято на юга, или като разкъсващия студ на севера. Виждам ги голи тези тела, наранени, изнурени от смазващото усилие да бъдат изящни и ефирни, пределно грациозни в мимолетното. Тежки тела, плътни, твърди като канара, отчетливи като посичане с брадва, падащи безмилостно като камък в бездна. И от безпощадното присъствие на земния елемент изплува душевното, както излитането на японските жерави предизвиква наблюдателя да мисли в естетически категории, отвъд физическите параметри на техниката на летенето.

Лесно е да възприемем тези рисунки като скулптурни късове, но дали можем да ги видим като калиграфия, която търси дъното на един емоционален нюанс.

И нека да не забравяме – това се случва в града на танца – на сцената на театъра, или на кабарето, където страстта е широко разкрачена, а душата – няма.

Енергията на рисунките ме преследва дни наред – сред градския пейзаж, край входовете на сградите, особено когато попадам на причудливи ъгли или изоставени дворове, а също и на ярки градини с екзотични цветя. В модерните сгради с монолитни витрини виждам отражението на огромните стъпала, но и грубите, по африкански оформени устни, и оголените черепи, и ничиите ръце, които придържат фигурата на протагониста, шокиращо сексапилна, макар и аморфна.

Нежност и грубост. Брутална сила, каквато притежават исполините, поддържана от едва доловимия щрих на рисунъка. Чувственост, която разтваря червените си устни, за да ни предизвика да мечтаем мечти, по-големи от сухата пръст и разкашканата кал, да копнеем звездопади и интимност, каквато само изкуството може щедро да ни предостави.

Мила Искренова споделя, че това е „Картоненият цикъл“, създаден по кадри от хореографията на Ноа Атар, по музика на Георги Арнаудов...

Мисля за болката, докато пиша тези редове.

редактор: Христина Мирчева