Нели Лишковска: "Видяно и преживяно...сега"

08.07.2015
Снимка 1

 Нели Лишковска за поетичната книга на Иглика Дионисиева Déjà vu hug, изд. "Скалино" 2015 

 

Едно от вярванията на о. Бали е свързано с главата като неприкосновена ценност и „двигател” на реалността чрез разкодиране на сетивните усещания на тялото. Балийците твърдят, че лявото око е свързано с миналото, дясното – с настоящето, а с Третото око човек вижда бъдещето. Освен това те вярват, че има още четири допълнителни очи – две на стъпалата и две върху дланите. Според тях човекът е виждащо същество. Ако някое от тези очи не работи правилно, останалите изземват неговите функции. Но пък реалността вече не може да остане същата. Тя се променя, модифицира, трансформира.

Подобна фина игра с времената открих в поезията на Иглика Дионисиева.

Едното ми око
трепери като необязден кон
усетил изгряването на звездите
прекалено близо до себе си
 
Другото
току го хващам
да се хвърля връз боклуците,
възмечтало морето...

„Едното ми око...”

 

В своите стихове Иглика Дионисиева продължава да прескача от миналото в настоящето. От настоящето – в бъдещето. От бъдещето отново в миналото. Изгражда един невидим хроно-кръговрат, който няма край, няма и начало. А когато времето спре за миг, когато застине в себе си, тогава читателят започва да вижда нещата чрез”допълнителните”си очи.

           по
         чуках
      по ромба –
    да видя дали
ще се обади душата
  му – тоталната
         Сфера

„Геометрично”

 

Цял друг свят – светът на Невидимостите – може да бъде докоснат чрез „допълнителното” зрение. Цикличността на времето и сезоните се редуват с премерени думи и жестове. В ритъм, наподобяващ пулсациите на кръвта. Словото обгръща емоцията, но не като защитна обвивка, а като параван, зад който се крие същността. От тази словесна прегръдка се раждат стихове като „Август”, „Септември”, „Ноемврийското грозде в очите...”

Или „Смокините...”:

 

Смокините
въпреки студа и дъждовете
продължават да зреят
през октомври...
 

Стихотворение, в което се отразява древния мит, че смокините са единствената храна на боговете, която те донесли със себе си, слизайки на Земята. Този плод не цъфти, а направо връзва и дава плод. Процесът на зреене е съкратен. Така боговете са излъгали земния Хронос, за да става храната им годна за консумация по-бързо и лесно. А онези, които не обичат смокини, разбира се не са богове:

 

...и стискам очи
при мисълта
че не ядеш
смокини

„Смокините...”

 

Друга съдбовна реалност е загатната в „Докато още е рано”. Тук една старица реше косите си. След нея остават бели косми, от които може да се изплете въже. Много специално въже, защото:

 

...Събирам ги
за въже –
знам, че ще ми трябва
за слизане
в долната земя
 
не знам колко скоро
ще ми потрябва
 

Усещането за миг, който трае вечности, застига читателя от почти всеки стих. Тази застиналост на Хронос прилича на сън. Омагьосана реалност, която хем е позната и обяснима, хем дебне заплашително отвсякъде.

...безкотвието я притегля
като гръм към дъното

„Когато се сбогува...”

 

И тук:

...перцето
падна тихо
на бели спирали
цяло на земята.
Без да се овъгли.

„Усетих...”

И още:

...късно е
да бъде нощ

„Късно е за нощ”

 

Този безкраен миг продължава вечно. До пълното си изчезване. Парадоксът е в това, че само движещи се и съществуващи обекти могат да стигнат до края на битието си,т.е. да изчезнат. Докато онова, което не се движи, не може и да се промени,т.е. то остава едно и също винаги и непрекъснато. Това е парадоксът на времето, което съществува едновременно във всички измерения и заедно с това – в нито едно от тях.

 

Такава лекота
 
в ръцете
в погледите
в душите ви
 
като погледна
все ме няма

„(Hands) Free”

 

Поезията на Иглика Дионисиева хвърля читателя в дълбоките бездни на времената – човешки и сезонни, измерими и неизмерими, реални и имагинерни. От подвижността и променливостта на плаващите светове до втвърдяването на мига под формата на емоция, мисъл и слово.

Стиховете от Déjà vu hug пренареждат по един съдбовен начин природните времена, индивидуалните времена и онези, които са извън всички познати и предполагаеми измерения. А това поставя тези стихове сред онези, които не са само за четене, но и за чувстване.

 

 


 

редактор: Христина Мирчева