Никола Радев: "Още за писането"

Мой колега и приятел написал съвременен разказ за обезлюдените балканджийски села. И тъй – умираща махаличка в планината, две-три баби само изпълзяват сутрин от белосаните къщи, щъкат като хлебарки по плочника, наоколо – порутени дувари, буренак и къпинак като бодлива тел, гората превзема крайните дворове. И изведнъж, на втората страница: през двора пробяга див глиган…

Питам го на другия ден: „Авторе, ти виждал ли си питомен глиган?“ „Е, де! Е, де!“ – брани се той.

Е, де! Кой ще забележи тази прашинка в окото? Важното е да се пише. И публикува! Вменено е – нито ден без ред!

Друг колега и той: „Невидими птици пееха в пролетните дървета“. Чакай бе, човек, ти си писател и трябва да знаеш, че всяка птица пее различно, в различно време на деня, на сезона. И по песента й да отгатнеш каква е – кос ли е, сойка или синигерче. Кога è къде пее авлигата и черният дрозд? Защо на разсъмване пощуряват славеите в пролетния злак? Това напиши и птичката ще стане видима.

Трети: „Цветята наоколо цъфтяха…“ Да цъфтят, но всяко цвете си има име и цветът му се отличава от цвета на другото цвете. Билките също. Има писатели, които ги знаят и берат, и като четеш книгите им, ти замирисва на билки… Стоян Бойчев е един от тях. Коста Златков – също.

Но важното е да се пишат и печатат книги. Дори и председателят Петев, макар да следи главно идейността, ще напише рецензия положителна и къса, не професорска – дълга, неясна и безкрайна като чаршаф. Ако не сколаса да напише, ще ги похвали в словото си като връчва Съюзните награди.

Четвърти събрат – в своята лирично-философска белетристика: „Всяка сутрин артистът Коста Цонев сече дърва за загрявка и гимнастика“. Абе, момче-диндиваче, Коста Цонев не сече, а цепи дърва. Те са чамови, нарязани на трупчета, по 30 сантиметра. Слага ги изправени на равния изгладен пън и от един замах с острата брадва те се пръсват на четири. Това го е правил всяка сутрин руският цар Николай Втори, цепел по един кубик. А дърва секат в гората бракониерите, но и те вече се модернизираха – захвърлиха горобийките и тръгнаха въоръжени с резачки „Хускварма“…

Друг пък писател, абониран за всевъзможни национални и провинциални награди, написал разказ за едно куче и за неговия чорбаджия!... А стига, бе! Кучето, ако не е безстопанствено (егати определението!), може да има стопанин, сайбия – турска диалектна дума, но пък точна. Думата чорбаджия има политико икономически привкус. Чорбаджия – човек, който дава чорбата, който храни тези, които му работят, но често покрай тях се завъртат и дежурни професионални хайлази. Макар че според наредбата на закона Божи, всяка жива твар, която яде, си заработва храната. (В Библията, в книгата на Еклисиаста, е казано: „Всички трудове на човека са за гърлото му, а душата му не се насища“. Както и: „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето“.) С труд, с унижение, с подлост. Заработва го – с вярност, с любов. Няма безплатен обяд. Затова животните, които не са научени да лъжат, когато създадат потомство, макар инстинктивно, първото и главното е да научат рожбите си да ловуват. И като ги научат, едва тогава ги натирват в живота! За разлика от нас, хората. Гледайте „Анимал планет“ – това предаване за животните от дивата природа най-добре учи на човещина и морал, ненатрапчиво и точно, без дърпане на уши. Писателят трябва да пише точно, тоест да бъде автентичен. Да знае, че козите и овцете блеят, конят цвили, магарето реве, кокошката кудкудяка, кучето лае и вие, котката мяука, заекът пищи, мишката цвърка. Като им дойде размножителният период и почнат да се търсят и съешват, козите се пърчат, овцете – мърлят, кобилата се разпасва, кокошките се сетят и пърцат, кравата се разгонва, свинята се развива – вие се, кучката бесува, котката мръсти. После, като им дойде времето да се освободят от плода, козите се ярят, овцете – багнят, кобилата се кончи. А кокошката снася, насажда се мътило, пиленцата се люпят. Кравата се тели, свинята се праси, кучката се кучи, котката се коти. Дори изпражненията им са обозначени различно – козата изхожда барабонки, овцата – гремки, конете – фъшкии. Кокошката цвъка курешки, котката прави котешник и след това най-невъзмутимо го заравя. Петър, моят приятел, язък му за образованието!, бе написал: „Зарови го като котешка фъшкия“.

А човекът се съвкуплява, прави секс. Или се люби. Жената забременява. Понася, става трудна и вече не е сама. Тя забременява не само когато обича и това е, което я прави велика. И подла, според някои ревниви мъже. И после на деветия месец ражда. Оттам и думата родител.

Всяко нещо си има име, за всяко действие има точни думи. Плетът се плете, дуварът се зида – с вар, пясък и цимент. Има и корудувар – сух дувар. Пълнежът е ситна пръст. Един зидар, повикан да оправи порутената ми ограда, изпъшка: „Корудувар и жена тръгнат ли, спиране няма…“

За сухия дувар трябва майстор. Да усеща камъка, да го претегля – с ръка и с око, да му намира точното място, като думата в изречението. Има изречения, които остават за дълго, во веки.

Слънчогледовите пити се чукат, царевицата се бели, орехът се брули, ябълката се бере. Чесънът и лукът, докато са млади и зелени, се скубят. Като узреят и перата им изгорят и се спаружат – се вадят, изкопават.

Ние, селските деца, родени до 1945 година, ги знаехме тези неща. След тъй наречената масова колективизация, направена по съветски образец, връзката на българина със земята, която води начало още от ханските ни времена, прекъсва. Въпреки че и литературната ни класика, за която още се сещаме и прелистваме по време на матура и приемни изпити, да е съставена от произведения на селска тема – Влайков, Елин Пелин, Йовков.

Та тъй със сладкодумците и писането. А в дворовете на моята уличка не пере никаква Сара. И да пере, купила си е пералня – автоматична, на изплащане. Само натиска копчетата, задава програмата и си седи в хола с цигара и книга в ръка. Чете „Изповеди на захождащото слънце“, страстен мемоар, в който има всичко за една нежна, отзивчива душа. Защото няма други, по-интересни мемоари, а аз още не съм написал своя, затуй. Та белки Сара кандиса, че има и други сладкодумци, освен Хаим и Кольо Георгиев.

Ама не е лесно. А бях се заканил да пиша книгата на живота си „Пий и поменувай“, макар отдавна да съм се убедил: на море, на жена и на литература не се заканвай – поднасят изненади! Малцина са написали книгата на живота си – такава, каквато никой от тях не е чел… А българският писател Георги Райчев, роден през 1882 година и живял само петдесет и четири години, но написал близо петдесет книги през славния си чиновнически живот, на смъртния одър, четири часа преди да издъхне, просветлен възкликва: „Сега разбрах как трябва да се пише…“

Не върви и не върви. Не отлепва. Колелетата ми са затънали до главините. Ивайло Петров пъшкаше: „Идеи трябват, момче, идеи! Случка всеки ще ти напише…“

Пък аз ще взема да се гътна, тъй и не разбрал как трябва да се пише... А съм дошъл с дузина наострени моливи и топ бели листи в старата си възрожденска къща в Тревненския балкан, сред вековна гора – дъб, бук и габър, която започва от края на двора и баирът насреща е обагрен в кафяво, жълто, мораво, черно, досущ като гръб на огромна мечка. И е октомври – най-доброто време за писане...

Още от книгата на сайта на "Диаскоп" тук

Никола Радев в Уикипедия тук

из книгата на Никола Радев "Когато Господ ходеше по земята"

ИК "Жанет 45", юли 2015

Оформление: Ивана Радева

Корична цена: 18.00 лв.

Брой страници: 402

илюстрация: ©Георги Чепилев

редактор: Христина Мирчева