Надежда Радулова: "Няма да заспим"

03.12.2015
Снимка 1
Няма да заспим
 
Когато бабата и дядото заспят, а те спят само няколко минути, ще избягаме.
Покатерваме се по стената, покрай големия портрет на бабата и дядото,
първо пъхаме глави в таванския отвор, набираме се на ръце, стъпваме
на пръсти по застлания със стари вестници дъсчен под, вдишваме прах и
издишваме страх, няколко метра до капандурата, а оттам скачаме право в
задния двор на майката и бащата.
 
– Заспаха ли всички в къщата на бабата и дядото? – питат майката и бащата.
– Да.
– А вие заспахте ли?
– Да.
– Да не влезе крадец, докато всички спите?
– Няма. И крадецът спи.
 
Когато майката и бащата заспят, а те спят само няколко минути, ще избягаме.
В къщата на майката и бащата има много ключове, но няма врати, има туба
с бензин, но няма кола, има голяма дървена стълба, ала няма ограда, която
да прескочим. В градината пред къщата на майката и бащата има къртици и
къртичини. Заравяме глави в пресъхналата пръст и плуваме със затворени
очи и уши из разклоняващите се тунели, без да дишаме. В края на лабиринта
има светъл отвор, а изпълзим ли през него, озоваваме се там, където живеят
братята и сестрите.
 
– Заспаха ли всички в къщата на майката и бащата? – питат братята и
сестрите.
– Да.
– А вие?
– И ние.
– Докога ще спите с майката и бащата?
– Докато се наспим.
 
Когато братята и сестрите заспят, а те спят само няколко минути, ще избягаме. Братята и сестрите живеят на сянка между два камъка. Ако се изкачим по малкия камък, може да натежим, да го разклатим и да затиснем братята и сестрите. Тръгнем ли да катерим големия камък, няколкото минути ще свършат и всички ще се събудят. Затова е по-добре да затиснем братята и сестрите, както си спят. Забиваме нокти и зъби в слюдестата броня на малкия камък и изпълзяваме от другата му страна. Там има река, а на брега й си играят новородените.
 
- Заспаха ли под камък братята и сестрите? – питат новородените.
- Да, спят спокойно.
- И вие ли спите спокойно под камък?
- Да, спокойно и в мир.
- Гладни сме. Ако не ни нахраните, ще умрем от глад.
- Ще ви нахраним, защо да не ви нахраним, но нека първо се събудим.
 
Когато новородените заспят, а те спят само няколко минути, ще избягаме през реката. Най-напред единият носи другия на гърба си, после другият носи единия. Така ще стигнем много далече. И новородените няма да ни хванат, защото ще се събудят умрели.
На другия бряг не живее никой никога. Тогава аз и ти изваждаме по едно яйце от джобовете си и ги изпичаме на слънцето.
 
- Няма да заспим – казвам аз.
- Няма да заспим – казваш ти.
 
Покриваме очите си с черупките.
 
 
 
Мемъри
 
Където няма имена,
а само студено и сухо вътре
и деца,
едно или две,
се промъкват навън,
прескачат реката,
разтегната като ластик
от единия до другия край,
после се връщат.
 
Но тук няма никаква приказка –
казва чуждестранният доктор
и удря,
удря, удря
с каучуково чукче
по ръждясалите капачки,
по затворените клепачи.
 
Значи трябва бързо да се измисли
гора и магьосници,
вълшебни предмети, един или два,
ляво и дясно,
дата и час,
точни дата и час
или поне име
на тази река.
 
В противен случай, казвам ви,
ще е студено и сухо,
скок и подскок,
напред и назад,
и това механично,
механоидно,
безсмислено дишане –
 
ем-ай-ес-ес-ай-
ес-ес-ай-пи-пи-ай.
 
Спри да подскачаш.
 
Продължавай да удряш.
 
 
Луиза излиза
 
Най-после Луиза тази вечер излиза!
След два-три прозака и родителска криза
мама и тати отново са на фирмено парти,
но с Луиза все пак са сключили бартер –
без бавачка да бъде чак до неделя,
затова пък да престане да се вижда с Валери,
да изкара шестици на всички контролни
и да спре в понеделниците да се прави на болна.
 
Става осем и нещо, в детската стая
на компютъра вече хич не му се играе.
Но под скрина, в чорапи с мрежеста плетка,
Луиза е скрила таблетки, амфетки...
Ей сега ще се вдигне, само малко и трябва
да е руса, висока, синеока и слаба,
и така насред бара, в най-якото пого,
да танцува за сто и за още по много.
 
Половин час по-късно и ето, Луиза
в семейната баня на токчета влиза.
На рафта, сред разни там спа-аромати,
аналгина на мама и колта на тати,
има ножичка сребърна... Виж как просветват
две наточени, бляскави остриета!
И тревогата пуска своите първи сирени,
и разцъфват по тялото вени зелени.
 
Уж са раните малки – нежна бродерия –
но превръщат Луиза в приказна прерия,
където страховете са крехки койоти,
змиите гръмват шампанско, светят степните котки,
и препуска кръвта като стадо бизони,
а над тях пътешества душата – в балон,
и най-сетне боли, и най-сетне боли...
И небето е кактус с милиарди игли.
 
΄
Пандора
 
Затворена живея в тъмна стая.
Веднъж на ден, за няколко минути
ми пускат косъм светлина. Улавям го
и пиша по стената.
 
Ако отворят някога вратата,
написаното ще избяга,
аз ще остана сляпа в светлината
и без следа.
 
 
Загуба на чувствителност в малки дози
 
Да бяха големи,
не би имало загуба
никаква.
 
Все по-дребни зърна роса
в лявата част на везната.
 
Дясното рамо не трепти –
накуцва.
 
 
Изтръгнатите
 
Там, където е преминал ножът,
стените са зараснали накриво, ронят се,
отзява, влиза вятър, прах, зарази,
а светлината свири леден джаз.
 
Леглата им са празни, но пулсират
от спомена за малките сърца,
чиито януарски реотани
самоотвержено разтапяха снега.
 
Така и не дочакаха да израстат,
зъби и нокти в къщата да впият,
да звънне кръв, да трепне миризма,
магията да се фотографира.
 
Сега са в чистата безкрайна тъмнина
без тежките метали на телата –
арсен, селен, живак, олово, никел,
но също лимфа, жлъчка, флегма, гняв…
 
Отсам е изорано, няма спомени,
нито следи от съпротива има,
и даже сред разместените керемиди
тъгата е продухала комините.
 
Но там, където е преминал ножът,
стените са зараснали накриво, ронят се,
отзява, влиза вятър, прах, зарази,
а светлината свири леден джаз.
 
 
Стихотворенията са от последната книга на
Надежда Радулова "Когато заспят"
ИК "Жанет 45", октомври 2015
Редактор: Биляна Курташева
Оформление: Свобода Цекова
 
 
Книгата "Когато заспят" на Надежда Радулова е номинирана за наградата "Николай Кънчев" 2015.
Повече в блога "Поетичен Никулден" тук и в Уикипедия тук
 
Повече за Надежда Радулова в Уикипедия тук
 
 
 

 
 
редактор: Христина Мирчева