Иглика Дионисиева: "Коледна баница"

- Донесе ли ми от онъз, турската баница?

Едвам съм издрапала до петия етаж, още запъхтяна тъкмо оставям двете торби в краката си и гласът на стареца ме посреща преди ръката му.

- Ей, човеко, да са спреш вече с тъз турска баница, остави жената да са съблече макар!

Жена му го нахоква скорострелно, слага райбера от вътрешната страна на вратата, защото няма дръжка, май беше счупена още от миналата година, и идва да ми вземе шала и палтото. Целуваме се кратко по бузите. Влизам с торбите в стаята, старецът вече си е седнал на мястото и ме гледа с радостни сълзливи очи. Не се подвеждам по радостния поглед, не съм сигурна, че ме помни, че знае коя съм.

Отдавна  нищо не ме свързва с тези хора. Това обаче не ме спира от няколко години да идвам на Коледа при двамата забравени от рода си корабокрушенци. Много е пресен и остър споменът за Бъдни вечер, която съм преседяла в тишина и мълчание, отпреди няколко часа е. И се хващам като бясна за спасителния пояс – счупената грамофонна плоча на паметта на дядото и вечните забележки на бабата. Вчера съм изпратила децата да празнуват другаде. И ето ме тук. Благодарна съм на старата, че знае за децата и не задава въпроси.

Здрависваме се с дядото, ръката му е някак много розова и чиста, липсата на следи от работа по нея я прави да изглежда неестествена.

- Е, добре дошла, татко, не си ма забравила, ей! – старият казва последните думи гръмогласно и се ухилва с широко отворена беззъба уста. – Ха извади сега от онъз баница, да кусам, че нещо сладко ми се е дояло.

Бабката знае, че не съм дошла с празни ръце, изважда от бюфета големи чинии и ми ги подава. Аз слагам в тях 3 вида баници, от които така и не съм хапнала вчера, и пресни и сушени плодове.

- Охохо, браво, мойто момиче! – старецът с очи ще изяде баниците и доволно потрива ръце. – Кажи сега, та, коя е турската баница, че небцето ми изгоря за таквази сладост?

- Ми, чичо Ненко (след развода ми е чичо, какъв да ми е), не съм ходила при леля Рукие, аз съм ги правила. Виж, ей таз, средната, е със сиренце, ама специално заради теб със сладък сироп съм я поляла... А тази тук е тиквеник, ма без орехи, с повечко захар, да не ти пречи на зъбите и да ти е сладко.

- А, зъбите! Зъбите ми дай ма, жена, ей, глупава жена беше, глупава си остана! С кво да ям ма, гладен ли искаш да ма оставиш?!

Старата бърчи устни, но нищо не казва и му подава чашата с ченетата. А аз му слагам в една чиния две по-мекички парчета със сирене и тиква.

Старецът намества ченето и отхапва от едното парче. Яде и нищо не казва.

- Какво ти е на пръстите, мама? Убила си са нещо май. – Аз гледам да държа ръцете си под масата, защото снощи изгризах ноктите си до кръв и съм увила няколко пръста в лепенки, които вече са се зацапали. Но бабата вече ги е фиксирала и…

- А, нищо ми не е, като стъргах тиквата се закачих на рендето, нали го знаеш колко реже.

Готово. Излъгах. Но не изпитах облекчение. Аз не пуша, но започнах да си купувам и да си нося винаги с мен кутия цигари. И сега пак се хващам за тази сламка. Измъквам ги от чантичката си и хуквам към остъкления балкон. Затварям балконската врата зад гърба си и ме пронизва студ – части от остъклението липсват, на други места маджуна се е изронил и подвява през стъклата. И тук ли. И тук ли с години не стъпват мъже, както и в моята панелка? Къде са ония двамата, това не е въпрос, знам отговора. Малкият спасява света, има го в списъците на повечето организации, работещи с доброволци. А големият доктор, заради когото прекъснах следването си и отказах стипендия и кариера… Развел се е не само с мен, но и с майка си и баща си. Лятото, като му се обадили да го поздравят за рождения му ден, казал на старата да не му звънят, да не го безпокоят. Той щял да им се обажда.

Паля нескопосано цигара, задавям се от дима, ръцете ми треперят, люти ми, от пушека, от студа, от… Дръпвам два пъти, изстрелвам цигарата през счупеното стъкло навън, без да ме интересува ще направи ли беля или не и влизам вътре. Старият вече си е изял баницата в пълно мълчание, обира с пръсти останалите като кафяви люспи малки парченца, залепнали по чинията. Излапва и тях и започва.

- На онуй време, га бях бригадир в Апекато, еее, ма то техника имаше тогаз, то рожба по нивите... На един аркадаш услуга бях напрайл, и той ма кани у тях, да ма почерпи. И отидохме с майка ти, няма как, да не обидим човека. Отиваме, него го няма, майка му ни посреща. Влизаме, тя, старата кадъна, точи баница. Точи корите тя, ама ей тъй бързо шета, не мож видя точилката как са сова из ръцете и тестото. Ей сегинка, вика, баничката шъй готова. И ний седим край нея, приказваме си. Тя си точи, все едно, че нас ни няма там. Точи и мята корите на кревата. Точи и мята. И не щеш ли, отваря се вратата и влиза малкото дѐте на аркадаша. Босичко тъй, тъкмо по бостанено време е било. Позавъртя се къде баба си, рече да ѝ се скрие у шалварите, ма тя мърда, не става. Пък то малко дѐте, не трае, не мож го накара мирно да е. И кат са почна едно обикаляне – ха под масата, ха зад бабата, ха на кревата. Ей тъй на, с босите крачета по корите на кревата.

- Тфу, ей, ама колко по̀ дъртейш, по-опак човек ставаш. Как та удари тъз склероза, всичко забравяш, само туй няма забравяне. – Бабата става демонстративно и отива да сложи дърво на печката. В това време старецът се смее и ми намига:

- Гнус я е, ей! Гнус я е. Цял живот не можа да прескочи тъз преграда. Ше кайш, че тя малки деца не е гледала, посрани дирници не е бърсала. Проста жена... Та, седим си ний, туркинята ошета, доде примигнем и – стъкми баницата. И докът изпийм по една лимонада, баницата са опече. Сложи ни кадъната най-хубавите парчета. И като кусах – ама вкусно, ама сладко...! Втори път таквъз баница не съм ял. А ей таз е, видиш ли я (сочи жена си) – от инат не щя едно залче да си вземе.

- Ей, пустата турска баница, тя била най-сладката, как пък веднъж не каза, че мойта баница е сладка, да опустейш дано!

Откакто ги познавам, всяка година се повтаря едно и също, но старата продължава да се ядосва на думите на мъжа си. И не само това, ами тия двамата ветерани вече са забравили как преди много години са били силна част от общ поход, а сега са обърнали копията един срещу друг и изострят споровете и натякванията.

- Ми как да кажа ма, жена, кат ти не са научи да прайш баници кат хората. Колко пъти ти виках – иди при кадъната, да та научи. Ти отиде ли, ми кажи?

- Не съм.

- Не си, как ше си. Барем за адет да беше отишла... Кат кажа нещо, ша ма слушаш.

- Слушам та аз, слушам та, откога съм са наслушала, ма някой пита ли ма, ей го вече педесе годин едно и също.

Старият се прави, че не чува, извръща се целият към мен.

- Ми що не земеш да идеш ти, та? Ей го де е, комший сме, иди занес на леля ти Фериде едно кило брашно, тъй, сиренце, пък кажи: Татко ми ти праща много здраве и рече да ма научиш да правя баница.

- Абе ей, старецо, ти чуйш ли са какво приказваш? Ще вкараш момичето в голяма бела. Че тя старата Фериде откога умря, нидей тъй, грехота е!

- А, умряла, аз нищо не знам... Е, здраве да е... То сега са празници май. Нищо, ще идеш след празниците, ти мен слушай.

- Празници са, чичо Ненко... Нали и аз това викам – празници са. Леля Фериде е направила от сладката баница. И много ангелчета са ѝ скачали по корите. Сега дядо Боже като яде, сигурно се смее.

И докато казвам „се смее”, долната ми челюст се разтреперва, захлупвам я и силно държа с ръка, за да не се разпадна пред очите на старите.

- Тъй, тъй, много хубаво приказваш, та, истина е.

- То от много приказки файда няма, ми да разчупим питката – намесва се навреме бабата. – Да видим ще ли да има за нас късмет, или пак при децата ще иде. Тъй. Туй парче за света Богородица. Ей ти и на теб, дядо, да ядеш, да млъкнеш малко. Туй на мен. Сега едно на Иво, едно за теб, мама, и едно за Мирко. И остана по едничко за Недю и за Вили.

Недю и Вили падат като камъни в стомаха ми, все едно някой със замах е натикал техните наречени парчета питка в корема ми.

- Жена, тез двамата последните кои са? Тез не ги знам.

- Как не ги знайш бе, ти колко унуки имаш, та не ги знайш?

- Казвам ти, жена, тез двамата последните не ги познавам.

- Ей, старецо, с катран да беше закърмен, по-сладък език щеше да имаш. Тихо сега, че майка им е дошла.

илюстрация: ©Георги Чепилев

©Христина Мирчева