Среща-разговор със Светлин Русев в галерия "Васка Емануилова", София

                В рамките на изложбата "Животът – това са две жени"

галерия "Васка Емануилова"

представя:

Среща-разговор със Светлин Русев

04 март 2016, петък, от 18.00 часа

През различни периоди в картините си Вие се връщате към майка си като модел. Кое извиква тази нужда?

Поводите са различни – от модел, който е бил близко до мен до цялостно отношение към майката изобщо. От конкретния портрет до композиция с определена символика, от единични фигури до двоен портрет с баща ми, от композицията „Краят на деня“ до композицията „Майка и син“. Изобщо и поводите и причините са различни, но основното е психологическото състояние на майка ми, независимо от композиционните задачи, състояние, което очевидно, не само ми допада, но емоционално ми е близко.

Произведенията на изкуството винаги представляват и форма на споделяне с другите, с обществото, с историята. Какво искахте да споделите чрез портретите на Вашата майка?

Художникът, когато рисува, едва ли мисли какво би искал да сподели с други, с обществото, а още по-малко с историята! Далече съм от подобни литературни илюзии, които при всички случай са следствие – след като произведението е създадено, и едва ли авторът е този, който трябва да обяснява. А и пластическият принцип, който изповядвам, е противопоказен на подобни илюстративни разкази, които до голяма степен станаха мода – автори да обясняват себе си, идеите, смисъла и т.н. Почти умилително ми звучи, когато чета някой, който още не е „проходил“ да говори и обяснява дълбокия смисъл на творбите си. Сега мога много неща да прибавя към портретите на майка ми – обич, самота, размисъл за живота, синовно преклонение, болка и мъка, но всичко това е следствие. При всички случаи внушението, към което съм се стремял, състоянието, което съм се опитвал да разкрия и цялостното пластическо изграждане не съм ги свързвал с нещо, което искам да споделя.?!

Моментът, в който художникът се откъсне от органическата цялост на създаването, и започне да мисли за себе си и идеите, които иска да сподели, вече става роб на литературни, философски и други зависимости. Може би при друга естетика това да е възможно и да е част от стилистиката, но при едно пластическо мислене е чуждо.

Информация: Петър Димов, Връзки с обществеността, СГХГ

©Христина Мирчева