Виолина Б. Иванова: "Ултравиолетовият Пегас"

Какво представлява вдъхновението? Къде беше то в неговия живот? Имаше ли изобщо вдъхновяващи моменти? Вероятно, да. Затова беше тук тази вечер. Това е ненаситната му жажда да проучва уж обикновения човешки свят. Най-напред плахо поде пред близките си темата, която го вълнуваше и искаше да изследва. Майка му, която подлагаше на съмнение всяко твърдение, първо се замисли за физическите доказателства. След това предположи, че има възможност за останки от минали цивилизации, населявали земята и накрая го посъветва да опита.

С баща му нещата се развиха по друг начин. Той нямаше много време да обмисля. Само каза, че ще го финансира.

Приятелите от детинство изпаднаха в дива радост, че ще празнуват рождения му ден по толкова необичаен и екстравагантен начин. За тях целта беше адреналинът: „Давай да дадем!“ - Разкрещяха се те и започнаха да пресмятат  количеството бира, което ще им е нужно за експедицията.

За по-голяма тежест , Владислав сподели идеята си с нашумялото списание за човешки и природни проблеми „Еко“ и го нарече „разследване“. Списанието обеща да отпечата материала, стига да има факти.

Младежите опънаха палатките си извън селото. Наоколо се забелязваха още три лагера от заинтересовани, които въоръжени с бинокли, якета и търпение се взираха в настъпващата нощ. Не се виждаха подробности от тях, но се дочуваха откъслечни реплики или от време на време прещракване на фотоапарат.

Тишината бе изпълнена със звуците на недалечното, застинало като несъществуващо село. Кокошки се обаждаха, агнета и овце проблейваха. Само човеците не се чуваха. Май хората си бяха легнали преди кокошките.

Когато долови весел смях и женски гласове, на Влади му се стори, че е заспал, а това е част от съня му. Но не. Буден беше и приятелите му също будуваха. Взираха се в тъмнината. Прокарваха ръце един по друг, подхващаха си раменете за по-голяма достоверност и сигурност. Там бяха, на мястото, от което се виждаше най-добре горският кладенец. Смях и закачки се носеха  на талази. Приближаваха и изчезваха, после отново се връщаха. Приличаха на ехо. Или идваха от далечната пещера? Не, един потаен глас прелетя над главата на Владислав и започна да се смее примамливо. Момчетата бяха  хипнотизирани. Но не от гледката. Страхът е!Те не виждаха нищо в тъмното. От звуците наоколо се стапяха. Превръщаха се в безволеви и смирени същества.

Скоро различните гласове се проясниха, но не се различаваше говор. Въпреки това четиримата по-късно щяха да си спомнят, че точно са дочули с мисълта си как някой вика техните имена и ги приканва да го последват:

           - Ела!

         - Калояне, Петре, Богомиле, Владиславе...

         - Ела… Ела!

         - Ела при мен!

Изтръпнали и напрегнати, те се опитваха да раздвижат телата си. Усилията не помагаха. Наподобяваха каменните хора от Белоградчишките скали. Не беше по възможностите им да се помръднат. Като че ли две сили се бореха за тях. Едната ги привикваше, а другата ги задържаше на място.

Наоколо светът бе изчезнал. Хората от съседните палатки сякаш се изпариха. Нямаше време. Никой не знаеше вече колко  продължава плашещата нощна веселба в гората.

И тогава небето се озари от неонова светлина. Женските смехове замряха. Чуваше се припрян шепот и стъпките заглъхваха бързо, уплашени от нещо, което  притежаваше криле, с разноцветни пера. Развяваше ги и обземаше хоризонта. Небесната чаша бе пълна с тюркоазени, златисти, зелени и оранжеви отблясъци. Но най-силно бе ултравиолетовото излъчване. Чу се цвилене. Очите на Влади се разшириха невярващо.. Пред него бе величествен Пегас. От ноздрите му излизаше копринен дъх, който обгърна зрителите и ги понесе в света на Морфей.

* * *

Момчетата се пробуждаха. Очевидно бе, че не бяха спали в палатките си. Направо върху грубата постеля на тревите се развяваха вчерашни вестници. Фотоапаратите - стари еднооки пирати, се излежаваха като пияни безделници. Телефоните бяха онемели, но техните камери имаха скрити тайни от отминалата нощ.

         - Ох, - простена Калоян – нещата снощи са загрубели май...

         - Помниш ли нещо? - Петър се надигна и примижа срещу закачките на слънчевия изгрев.

         - Богомиле, какво си се запревивал от смях? - гласът на Калоян се изви в трелите на раздразнението.

         - Добро утро, господа нощни наблюдатели! Сега преди да тръгнете към кладенеца за вода, първо добре се събудете! - Влади се опита да организира приятелите си и сам вече беше на крака.

         Хвърли един поглед напред и усмивката му се стъписа. Около горския кладенец тревата бе изгазена и стъпкана в кръг, сякаш десетки нозе са играли хоро там. Той погледна към момчетата и в този момент и те го гледаха въпросително. Богомил дойде до него и сам видя пръстена около кладенеца:

         - Какво е това? - Запита той с надежда да не е фокусирал добре. Разтърка си енергично очите и пак погледна. - Да, те са били! А аз без малко да започна да ви разказвам, че съм сънувал нощни гласове, които се смееха и ме викаха.

         - И тебе ли? – Петър не звучеше особено убедително.

         - И аз чух. Без малко да ги последвам. - Потвърди и Влади.

Погледите на четиримата се приплетоха. Всеки би се обзаложил , че тук нещо не е за вярване. Да не би да са гледали филм и след бирите… Или пък са попаднали под влиянието на някаква масова хипноза, за каквито имаше предостатъчно препратки в  Интернет.

     - Хип-хопа ми …. е много по-добър …. от хип-хопа ти ! - Забарабани върху празната винена бутилка  Калоян, като  всячески проправяше път на своя скептицизъм. Погледът му оглеждаше пространството над главите на останалите, така разсеяно, сякаш тях изобщо ги нямаше тук.

   Влади се готвеше да изщрака няколко десетки пози и да направи  интервюта с хората, които снощи също бяха тук.

         - Добре, а къде са тези хора? - От вчерашните палатки нямаше и следа. Само техните две се кипреха като гъби след дъжд на полянката. - Това не е много хубаво. Или са избягали от страх, или... не, не може да е така...

         - Кое, бе Влади?

         - Ами това – самодивите са ги взели със себе си.

         - Да, и палатките и колите им ли? Стига глупости! Просто са изчезнали веднага.

         - Богомиле, може и да си прав, но аз питам защо ние не си тръгнахме?

         - Владиславе, разследващ журналист ли го даваш? Ние не си тръгнахме, защото сме заспали.

         - Да, бе! А защо сме заспали? - Влади се напъваше да се сети какво точно се бе случило през нощта.

         - Момчета, мир! И кафе! - Изпъшка Калоян.

         - Влади, Влади! Не искам да ти преча на кариерата, но мисля, че репортажът отиде в задънена улица. - Петър се подсмихваше приятелски. - Все пак ще ти помогна. Аз лично видях някаква ярка светлина, ултравиолетова, да. След това не си спомням нищо.

         - И аз я видях… май – Добави меланхолично Калоян.

         - И моя милост – също! - Богомил се обърна към Влади: - А, ти?

         - Седнете момчета! - Влади посочи пред себе си. - И аз видях светлината, но и още много неща. Опитайте да си спомните още нещо!

         - Нямам друго.

         - Празнота.

         - Само неоновата светлина беше.

         - Излиза, че останалото съм го видял само аз, така ли? - Влади запита на глас, но въпросът бе отправил преди всичко към себе си.

         - Влади, ако имаш нещо, приятелю, сега му е времето...

         - Да, аз видях един ултравиолетов Пегас, с разноцветни пера по крилете. Той изцвили и от ноздрите му излезе… нещо… като мъгла.

         - Стига, бе! - Още един митичен образ. Но нали в древногръцките митове и легенди Пегасът е бял? - Богомил се луташе в познанията си по антична литература.

         - Този беше ултравиолетов. При това той по някакъв начин попречи на женските гласове и смях и те изчезнаха.

         - Значи е бил предназначен само за теб. –  Хип-хопа ти... е много по-добър….  от хип-хопа ми, така ли? -  Продължи с предишното темпо Калоян като поднасяше незлобливо приятеля си:

         - Вероятно е знак за Влади.

         - Какъв знак ще е?

         - Сети се! Нещо те приканва да направиш. - Петър се почеса зад ухото.

         - Кафе-е-е-е! - простена  Калоян и всички кимнаха.

         Започнаха да прибират багажа и след четвърт час вече пътуваха към София. Влади обмисляше бъдещия си материал. Трябваше да играе професионално.

КОЯ Е?

Виолина Б. Иванова

Виолина Б. ИВАНОВА е родена на 4 февруари 1958 г. в гр. Попово. Завършила е  Българска филология в ШУ „Епископ Константин  Преславски“ и МИО в УНСС – София. Работила е  в общински, окръжни и национални медии като редактор и парламентарен журналист.

От 2008 година живее в Чикаго, САЩ.

Член е на Съюза на българските писатели в САЩ и по света. Един от съставителите, редакторите и авторите на  Годишника на Съюза  -  Година ІІ / 2013. В изданието от  2014 участва с разказите „Лиона“ и „Котка в леглото“. Нейни произведения са отпечатвани също във в. „България сега“ - Чикаго и в Алманах  за литература, наука и изкуство „Света Гора“- Велико Търново.

Автор е на книгите: „Душата ми – прозрачен златен герб“, стихове – 1998 г. , сборник разкази „Календарни чувства и други отговори“ - 2013 г. и романа „Ултравиолетовият Пегас“ - 2015 г.

© Христина Мирчева