Георги Николов: "Кремация на Феникс или Да се откажеш от поезията"
06.09.2016
Като Рембо да се откажеш от поезията.
Но преди това да си облякъл
в пищна плът всяка дума,
да си я възстановил по скелета на гласните
и тя да придобие значение
отвъд първоначалния си смисъл.
В мухата със корсета черен
да видиш метресата на тлението.
Мухата да възпееш, не пеперудата –
сред гъбите с отровен двойник.
На падналия в полет гарван
да търсиш по хълмовете черната кутия
с предсмъртна дума в нея „Nevermore!”
Да се откажеш от поезията,
защото тя е куртизанка, вавилонска блудница,
а чашата й, пълна със метафори –
Светия Граал на грешниците.
(Поезията може да те разлюби,
ако я любиш само в класическия стих.)
Да си стоял на денонощна вахта
на палубата на кораба пиян,
и да си видял епилептичния припадък на морето,
гигантския му гърч и смърт.
Морето – разцепено на две
от метафората като от жезъла Мойсеев.
Могъществото на поезията да те ужаси,
империята й на думите,
решена да завладее въображението ти
със легионите на слънчогледите
и една кохорта макове на стан в полето,
със орда от глухарчета…
Да се откажеш от поезията, тъй както подсъдим
се отказва от признанията си.
И после да станеш търговец на предмети,
а не на думи и на смисли –
те не вървят на никакъв пазар.
Кой би купил един чадър например,
ако му кажеш, че чадърът е разпятието на дъжда?
И някой би ли купил огърлицата
от пчели янтарни около шийката на цветето?
Хамака на паяка ленив,
сомбрерото на слънчогледа,
талисмана от опашка на комета
кой би купил в оказиона на поезията?
Да пишеш поезия е все едно да разчетеш
калиграфския полет на някоя пеперуда,
по жилките на падналия лист да разгадаеш
съдбата на самотното дърво,
от облак да изваеш скулптора,
да дирижираш щрайха на щурците –
занимания, присъщи на чудаци,
мечтатели и тихи луди.
(Поезията е непоетична
като пилешката воденичка за вечеря,
в която ненадейно ще откриеш
сизифовото камъче на мравка.)
Да не се обидиш на поезията, когато разбереш,
че тя малцина покръства с Дух и огън,
а повечето с вода обикновена
и ти може да си от последните,
които няма никога да станат първи.
Поезията е Йерусалим –
във нея се влиза не на бял или на черен кон,
а на магаре
и не във ризница блестяща,
а в плащеница –
пелената на смъртта.
Да се откажеш от поезията,
за да не си представиш хвърчило,
което се обесва на връвта си,
лястовица,
замонашила се под стрехата,
цветя във вазата,
чиито коренчета никнат,
тъй както покарва брадата на мъртвец,
и поръждавяват листата –
старчески петна по тялото на лятото,
подложено на евтаназия
от есента.
Поезията е неврастенична и невръстна.
И тъй живо е детето във поета,
че той не спира да развъжда слънчевите зайчета
сред поляните на своето въображение
и поповите лъжички в блатото
все тъй му се привиждат като китове.
Тъй живо е детето във поета,
че когато остарее и му падне зъб,
на неговото място ще поникне друг.
Ако се откажеш от поезията,
това със тебе няма да се случи
и старостта всичките ти зъби ще орони,
тъй както вятърът оронва
пародонтозните зъби на царевицата.
А още ти се иска да погалиш
таралежчетата на дъжда във локвите,
да поиграеш на въже с небесната дъга
и да разбиеш поне една саксия –
бастилия за всяко цвете.
(Поезията е подхвърлено дете
на някой, отказал се от нея.)
От обсерваторията на поезията
може да се наблюдава акнето на луната,
хремата на северно сияние,
световъртежа хроничен на Земята,
амнезията на дъжда, довел потопа…
Да се откажеш от поезията,
защото тя изопачава света,
за да го покаже по свой образ и подобие.
Поезията като уред за причудливо виждане
може да те ослепи за ясните неща –
да не разбереш, че слънцето е
нестинарската жарава на небето,
а да го вземеш за зъбчато колело от злато
във джобния часовник на вселената.
И да поискаш да го разгледаш отблизо.
Поезията е превръзка на очите пред разстрел,
която можеш да откажеш.
Но ако се откажеш от поезията,
няма да видиш как бродят из снега кокичета
на зелените си кокили
и погребална процесия от мравки
във саркофаг от есенно листо
щуреца мъртъв е понесла…
Няма да видиш как цъфтящите дървета
си слагат бели ръкавици,
за да се ръкуват със пчелите.
И как със розови устица на змия
към пръстите се доближават разпукани смокини.
А в лазарета на полето
чeрешите преливат кръв на неузрели вишни
и спатиите на гроздето
надцакват купите на есенни листа
във лазарета на полето.
(Поезията разперва пауновата си опашка –
сякаш в кент флош роял,
но животът винаги изважда
по-силна карта от ръкава си.
Животът никога не губи от поезия,
макар поезията да подправя живота.)
…Пасаж сребристи риби в миг прерязва
корените на островите
и те потъват като Атлантиди,
а пълнолуние настъпва, когато
луната смъкне фереджето си от мрака.
Така поезията обяснява природните явления,
самата тя явление необяснимо.
Извират хераклитови реки от порите
на земната кожа. Като жонгльор
Създателя върти на пръста си кълбото земно.
Фигура и фон менят местата си
в гигантската картина на света.
Апокалипсисът е станал еклисиаст,
еклисиастът – апокалипсис ежедневен..
А ти чакаш една дума да те осени
като нютонова ябълка,
да извикаш „Еврика!” в околоплодните води
на раждащата се поезия…
Поетът може да изпита върху себе си
метафората – като лекарство ново и опасно –
и да открие, че зимният му дъх
е състоянието агрегатно на душата,
а сянката – покрита в още по-черно –
вдовицата на тялото е след смъртта.
Eдинствено поетът е способен
да възстанови по памет
разрушените ръце на статуята на Венера –
за да види как се е докосвала със тях.
(Поетът не е нищо повече от воайор
на съвъкупляващи се думи.)
Поезията е друга – утринна мъгла
над огледалото на езерото,
синхронно плуване на водни лилии,
синджирче от мехурчета сребристи,
задържало се на повърхността.…
Написана, поезията е безполезна
като кремация на феникс,
затуй – да се откажеш от поезията.
Първа публикация
Илюстрация: © Георги Чепилев
Георги Николов в "Диаскоп":
© Христина Мирчева