НОВИ КНИГИ: Каролин Ламарш и "Столетницата"

22.09.2016
Снимка 1
 
Каролин Ламарш. Столетницата
Превод от френски: Красимир Кавалджиев
Художник на корицата и илюстрации: Борис Праматаров
Издателство СОНМ. 2016 г.

 

Книгата е част от проекта „Разказът – един пренебрегнат жанр“, подкреен от Програма „Креативна Европа“ на Европейския съюз

 

Аз съм столетница. Това сигурно е почтена възраст за автоматична кукла в пълна изправност. Не знам какво е станало с другарките ми от магазинчето на Камински, стария ни майстор. Самата аз, както и всяко одушевено или неодушевено създание, дължа оцеляването си единствено на случайността, макар че някои предпочитат да отдават на Провидението факта, че минават благополучно през толкова премеждия. Каквото и да се каже, откакто старият Камински ме нагизди с черни и червени пера и монтира в гърдите ми славееви песни, гласът ми остана непроменен и до днес звучи мелодично, както в деня на моето създаване. И все пак аз съм свидетел на промените в сезоните също толкова, колкото и играещите в градината птици: клетката ми бе поставена на масичка до прозореца и макар да не виждам какво става навън, поне нищо не ми убягва от настъплението на мрака от средата на зимата нататък или от онези крехки мигове, когато, щом замирише на готвено, дневната светлина постепенно отслабва върху копринената кувертюра. Когато щорите са спуснати, а това се случва при голяма жега, тъмните и светли ивици по леглото са достатъчни, за да занимават съзнанието ми. Като гледам перфектното им редуване, понякога ми се приисква да бъда човешко тяло, издължено и голо, което да може свободно да се изпъва и да поема върху себе си двойния им отпечатък. Понякога пръчките на клетката ми позволяват да осъществя тази мечта, когато в края на лятото наклонените лъчи на залязващото слънце допълзяват до мен. Тогава намирам чудесна компенсация за неподвижността си, като ставам проницаема за игрите на светлината и сянката също като някое спящо тяло, като при това – нали такава ми е природата – оставам с широко отворени очи.

Дълго време бях осъдена на тъмнина. В магазинчето си Камински не ме държеше на витрината – предпочете да изложи на нея най-зрелищните произведения на своето изкуство. Помня една кукла с истински коси, облечена в розово златовезано кадифе, която пееше песента „Ах, ще ти кажа ли, мамо“[1], като мигаше на парцали. За един войник с шарена униформа, който заставаше „за почест“ при биенето на барабана и под звуците на свирките в корема ми. За едно негърче с въртящи се очи и с препаска, която се мяташе ритмично, щом краката му затанцуваха. И накрая – за няколко птици с пера, по-пъстроцветни от моите. Въпреки че както при другите автоматични кукли песента ми е съпроводена с отваряне на човката и с махане на криле, аз имам скромен вид и втренчен поглед. Дали затова Камински не ме държеше близо до себе си, поставил клетката ми на самия тезгях в дъното на магазинчето, така че клиентите забелязваха присъствието ми едва когато плащаха покупките си? Тогава питаха: „Тази птичка също ли може да пее?“, Камински навиваше механизма ми и аз запявах. Тогава в погледа на клиента проличаваше сянка на колебание, сякаш с простотата на мелодичната си линия песента ми събуждаше съжаление или желание, което въпреки обстоятелствата – едната ръка върху портфейла, другата върху избраната и вече опакована кукла – си оставаше неизяснено. Освен ако положението ми върху препълнения тезгях, където Камински ремонтираше автоматичните кукли, хранеше се и оправяше сметките си, не внушаваше у клиентите мисълта, че не съм за продан, че в известен смисъл съм птица без цена, прикачена към господаря си поради някаква неясна причина, за която никой не смееше да се осведоми. Самата аз не знаех какви са намеренията на Камински и защо ме бе отдалечил от светлината и от погледите на минувачите, така че пеех при поискване, без да се надявам да ме купи някой или да узная каква цена биха дали за гласа ми. Но колебанието, което неизменно се появяваше в очите и на най-убедения купувач, щом той чуеше песента ми, беше достатъчно указание за мен, макар и лишено от конкретен смисъл, защото не знаех дали то се дължи на изкуството на Камински или на непостоянството на хората, които първо искат магазинчето да бъде огласено от песни и от биенето на барабан, а после, щом отново настъпи тишина, се вълнуват с известна тревога от нещо, което няма цена...

Така че никой не ме купи. Но след смъртта на Камински незнайно как попаднах в една двуколка, където бяха натоварени всевъзможни трошляци. В желанието си да освежат магазинчето, което бяха придобили заедно със съдържанието му, новите собственици разделиха намиращите се в него предмети на две. Експонатите във витрината бяха продадени. Всичко останало се озова в ремаркето на една кола, наета само за един ден от страх съседите да не се възползват от нощта, за да изхвърлят в нея собствените си боклуци, защото е добре известно, че всеки държи в къщата си предмети, които общинската служба по чистота не е предвидила да обере. Това опасение се оказа неоснователно: малко преди обед минувачите вече хлопаха по вратата на магазинчето и разпитваха за оставените предмети. Вярно, че гъстонаселеният квартал беше свикнал с такива изненади, и поради това двуколката се пълнеше от единия край и се изпразваше от другия. Първият ми досег със светлината датира от оня ден, когато бях захвърлена върху купчина останки, които не успяха да ме затрупат, макар пръчките на клетката ми да пропуснаха от тях повече, отколкото би ми се искало, а и някои от тях бяха особено остри. Тъкмо там, покрита с прах и парчета стъкло, всред дрънкане на железа и скърцане на отломки, видях небето за пръв път. Но веднага от улицата се протегна ръка, сграбчи клетката и ме отнесе.

Вторият ми живот се оказа кратък. Клетката ми бе почистена, пръчките – изправени, механизмът – смазан, а самата аз – грижливо изтупана, и дори перата ми бяха изгладени едно по едно, след като прахът от тях бе издухан с уста. После се озовах върху сергия на един пазар на открито до декоративни или домакински предмети – всичките доста овехтели, също като мен, признавам си, но затова пък лишени от глас. Само една кафемелачка скърцаше яростно, когато зяпачите я пробваха, но това не може да се сравни с глас, още по-малко с песен. Единственото сигурно нещо през всичките ми премеждия беше, че под оперението си крия уникална мелодия, която времето и само то ще разкрие пред света.

Третият ми живот е сегашният. Стоя в стаята на мъжа и жената, които поискаха да ме притежават, щом в една неделна утрин чуха гласа ми на пазара. По този повод узнах, че въпреки сиромашкия пазар биха дали за мен цена, по-висока от тази, на която Камински продаваше най-добрите си автоматични кукли. Но мога ли да съдя по това за своята стойност? В наши дни старите играчки действително са голяма рядкост и поради това са още по-търсени. Може би единствената ми заслуга е, че принадлежа на отминала епоха.

Едва пристигнала в този красив дом, бях поставена на кръгла масичка в брачната спалня, на еднакво разстояние от прозореца и леглото, за което споменах и над което, държа да отбележа, висеше картина. Защото тази творба – тюркоазено езеро, обрамчено със златиста растителност – залива стената със своя блясък. Щом пролетта влее през отворения прозорец чуруликане и ухания, аз се пренасям с поглед на брега на езерото от картината, по-точно в тръстиките, където никой не може да ме види. Размишлявайки по този начин, за нищо не съжалявам – нито за компанията на птиците, нито за пейзажите, които никога не ще мога да изследвам – и се сепвам от дълбокия си блажен унес, когато изведнъж някой повдига клетката ми и аз отново се чувствам заключена както обикновено.

Честно казано, през изминалите в тази стая години рядко някой ме е притеснявал. Когато децата в къщата бяха малки, ме навиваха да пея всяка вечер преди лягане. Днес всяко от тях слуша в стаята си любимата си музика, която не мога да съдя предвид затвореното си съществуване. Сега вече от мен се интересуват само посетителите. По тяхна молба стопаните завъртат позлатения ключ зад клетката ми. Песента ми веднага се разлива и аз мога да преценя красотата й по страстта, с която други птици ми отговарят през отворения прозорец, опитвайки се да възпроизведат достигащите до тях ноти. Смаяните гости неизменно отбелязват колко по-мелодично пее изкуствената птица от останалите. Този парадокс ги очарова също толкова упорито, колкото и безподобната усмивка на домакинята, хвалеща се със своите съкровища. Защото освен мен и нарисуваното езеро, има и други произведения на изкуството, за които нищо не мога да кажа, тъй като не съм имала случай да видя стаите, където се намират те. Ако не се брои един кристален камбанен звън, отбелязващ всеки кръгъл час, тези предмети се задоволяват с няма красота, за която до мен стигат ентусиазирани коментари през открехнатата врата. Колкото до мен, ласкае ме фактът, че преди всичко благодарение на мен се възцарява тишина, докато трае моето песнопение. После, както казах, хората разменят няколко думи, но основното без съмнение се състои в погледа на посетителите, в който – както по времето на Камински – блести мимолетна светлинка.

Иска ми се да разбера истинската природа на този поглед и да узная дали той прилича на този, с който удостоявам тюркоазено-златистото езеро в дните на носталгия. Все повече ми се струва, че съществувам единствено заради тези мигове, в които трелите ми събуждат мистериозното пламъче в измерващите ме погледи. Ето защо очаквам с такова нетърпение да навият механизма ми и вече насочвам цялото си напрегнато внимание към вратата на спалнята. Сигурно греша. Защото съм столетница. Между тъмнина и светлина съм живяла много и сърцевината на съществото ми – този фин, толкова съвършено уравновесен механизъм – рискува да се развали при всяко поредно задействане. Не знам дали то не скъсява всеки път живота ми и това навярно е свързано не толкова с Провидението или със случайността, колкото със силата на гласа ми. И все пак ме обзема безкрайна радост, когато ми оказват честта да завъртят позлатеното ми ключе – радост, която странно защо нараства пред усещането за смъртна опасност. Неспособна да се задвижа сама, незнаеща силата на песента си, очаквам с тревога и желание да дойдат посетителите.

 


[1]   Френска детска песничка от XVIII век, станала известна с дванайсетте вариации на Моцарт по нея (Ah! vous dirai-je, maman). – Б. пр.

 

  • ЗА АВТОРА И КНИГАТА

 

Каролин Ламарш е съвременна белгийска писателка, авторка на шест романа, първият от които – „Смъртта на кучето“, й носи най-престижната белгийска литературна награда „Виктор Росел“. Пише също разкази и стихове. От 2014 г. е член на Кралската академия за френски език и литература. Героите на романите и разказите й са хора, неподчиняващи се на обичаните представи за човешки норми и подвластни на трудно споделими, а нерядко и патологични влечения.

Книгата „Столетницата“, която издателство СОНМ предлага, включва разкази за неудовлетворението на съвременния човек от живота и любовта; предателството и изневярата; безмълвното страдание, причинено ни от другите често по непонятни причини и причиняващо травми за цял живот; детското страхопочитание пред четирите стихии.

 

Публикува се със съдействието на Калоян Праматаров и изд. СОНМ 

 


 

© Христина Мирчева