Миглена Николчина: "Човекът е незавършено същество, което изисква усилието на всеки от нас"

Разговор на Христина Мирчева с Миглена Николчина – литературен критик и писател, за книгата на Илия Николчин "Трусът". За колективизацията, живеенето без страх, скритите удари и откритата война, еротизираните литературни полета и човешкото, което е принципно трансчовешко.

"Селото е показано не като гнездо на простотия и експлоатация, а като завършен свят, който въпреки изконните нрави позволява доста голяма свобода за индивидуалността, така че персонажите са цветни, разнообразни, ярки."

"Що се отнася до демокрацията – без кавички, не е малко това, че вече можеше да живее без страх. На корупцията и нейните негативи той посвети сатиричен роман "Сатаникон", пълен с дяволи и дяволици."

"На писателството се гледаше сериозно като се започне с точно подбраната дума и се стигне до нелекото изкуство да заобиколиш задължителните идеологически клишета."

"Има го следния феномен – четящите са по-често жени и това еротизира полето около някои от най-успешните ни писатели така както се случва около поп-звездите. Все пак много от добрите ни авторки имат свои читателски публики, пишат си книгите и не се вълнуват от пиар стратегии."

"Човешкото е принципно трансчовешко." 

                                                            Миглена Николчина

Търся името на Илия Николчин в Уикипедия, но не намирам. За любопитните – по-обширна информация за писателя има в Литературен клуб, а излизането на романа "Трусът" е отбелязано и от Лъчезар Лозанов във в-к "Българска армия". Извън тази справка – какъв беше Вашият баща, на какво Ви научи – като човек, журналист и писател?

Израснах в атмосфера на култ към изкуството и неговите създатели, с множество светци в календара. Баща ми има една от онези смайващи биографии – бедно планинско село, баща, който мърда устни, когато чете, неграмотна майка, кротки и прилежни хора - откъде тази решимост да стане писател и не само това, а да обитава големия дом на европейската култура с нейната класическа музика, архитектура, изобразително изкуство? Сред семейните легенди е как е ставал в четири часа сутринта, за да пише. Наред със стотиците други книги в библиотеката му има солидна колекция от книги за писателския труд, той се отнасяше много професионално към писането. Не вярваше в популярната максима, че „не е важно да утепаш мечка, а да се разчуе“, смяташе, че делата трябва да говорят сами за себе си. И не обичаше да се бута – някога кината се пълнеха и след края на прожекцията тълпата се юрваше към изходите, той винаги изчакваше да е последен. Той дискретно ми подаде да прочета Лорка и Томас Ман, Бахтин, циклостилните издания на френския абсурден театър, при все че собствените му вкусове клоняха към големия реализъм, към Толстой, към Елин Пелин в българската литература – но и към Радичков, когото боготвореше.

Мисля, че той, като мнозина други писатели, виждаше в словото човешкия начин да се борим с преходността, загубата, раздялата, смъртта. Като всеки художник беше дълбоко свързан с детството си и желанието му беше да даде по-траен живот на един свят, който носеше в себе си до последно. Наред с изкуството, другата му любов беше природата – една от книгите му „Пътешествие с Ива“ описва всички – или поне повечето - вековни дървета в България, които той обиколи като един вид екологично поклонение. Друг негов роман, „Балканската Кармен“ е за любовта между ромско момиче и българско момче, които се самоубиват, тъй като и двете семейства са против. Както и в „Трусът“, той не идеализира, но и не съди – просто показва как сили извън индивидуалните възможности на човека могат да приемат съдбовен и дори трагичен обрат.

В началото кариерата му съвпадна с размразяването през 1960-те, вратите се отваряха пред него, получаваше подкрепа, вървеше му. После дойде ред на политическата стагнация на 1970-те, параноята, следенето, натискът на „шестаците“ … това не му се отрази добре. Той тогава реши да напусне работата си във в. „Народна младеж“, за да напише този роман, нещо, което номенклатурата очевидно не можа да му прости. Този неуспех му повлия, в някаква степен той загуби вяра в себе си.

Разкажете ни повече, извън вече казаното в предговора на книгата, за намирането на ръкописа?

Започнах да го питам за този ръкопис, когато реших, че ще е възможно да му намеря подходящ издател. Той обаче каза, че го е разпилял. Може би не помнеше, може би беше изгубил надежда, не знам. Със сигурност е имало друг екземпляр – този, който намерихме след смъртта му сред нещата му, е втори машинописен и беше в папка с друго заглавие. Може би е трябвало да настоявам повече от по-рано, но сами виждате колко трудно си пробива път една книга, дори да е добра като тази.

Има ли редакторска намеса от Ваша страна? Как организирахте пръснатите страници?

Те не бяха пръснати, закопчани си бяха в папката с друго заглавие. В началото на една от главите липсваха страници – просто промених началното изречение, тъй като то започваше от средата. Може би ще се намерят тези страници, не сме обработили целия архив, но реших да не отлагам повече един роман, завършен преди повече от четиридесет години. Мисля, че там са се разказвали две неща – за бащата на една от героините, комунист, който бяга в Съветския съюз, където веднага го пращат в лагер (има такъв известен случай в нашия край) и за резбованите тавани на друг герой в романа. Някои препратки по-нататък в текста ме карат да мисля, че за това е ставало дума, аз повечето от тези препратки оставих, както са, само с бройката на таваните се намесих, та да не излезе съвсем странно. Друго не съм пипала. Романът все пак е бил писан с надеждата да може да излезе по онова време, но компромисите с цензурата не ми се струват много. Баща ми така виждаше и разбираше своите герои.

В България има не малко издателства. Как се спряхте на ИК "Жанет 45"?

Аз отдавна работя с „Жанет 45“, защото знам, че там не се правят компромиси нито с качеството на литературата, нито с качеството на полиграфията. Жалко, че баща ми и майка ми не можаха да видят негова книга толкова добре издадена.

Романът засяга болезнен за българите исторически момент – колективизацията. Едва ли има семейство в България, непострадало от присвояването на частна собственост. Знаем последствията от този насилствен акт. В политически аспект – има ли промяна в историята с присвояването и незачитането на частните интереси? Как Илия Николчин посрещна демокрацията? Бил ли е излъган в очакванията си или като писател е знаел какво всъщност се случва? Предполагам, че е споделял с Вас политическите си пристрастия и вълнения.

Баща ми се определяше като ляв, но ненавиждаше насилието над индивидуалната свобода и ченгесарницата на режима. Романът му показва ясно, че макар и беден, българският селянин е имал самостоятелност, бил е господар в собствения си свят. Отношението му към земята, към труда, към общността са различни, самочувствието му е друго. Селото е показано не като гнездо на простотия и експлоатация, а като завършен свят, който въпреки изконните нрави позволява доста голяма свобода за индивидуалността, така че персонажите са цветни, разнообразни, ярки. Тази пъстрота включва и цяла палитра от идеологии и политически пристрастия, включително забавната философия на „кибиците“. С колективизацията всичко това изчезва, пометено като от стихийно природно бедствие. От друга страна, макар и брутална, колективизацията е модернизация и баща ми не отрича тази нейна страна.

Що се отнася до демокрацията – без кавички, не е малко това, че вече можеше да живее без страх. На корупцията и нейните негативи той посвети сатиричен роман „Сатаникон“, пълен с дяволи и дяволици.

Ани Илков определя романа като книга "със собствен транс в магико-реализма", а Иван Еленков отбелязва, че го чете "с лекота и нарастващ интерес". Допринася ли с нещо ново в езика и в начина на разказване? Можете ли да го сравните с други български автори и книги от този порядък?

Васил Попов ни е идвал на гости още в началото на 1960-те, когато живеехме във Видин; в по-късни години Йордан Вълчев е изпил доста вино в апартамента ни в „Младост“. Ярки писатели, забавни събеседници, а и ориентири за вкусовете на баща ми. Досега говорех предимно негативно за онези десетилетия, но имаше и друго – на писателството се гледаше сериозно като се започне с точно подбраната дума и се стигне до нелекото изкуство да заобиколиш задължителните идеологически клишета. „Трусът“ е разказан през гледните точки на различни герои и стилът се сменя в зависимост от тези герои в целия диапазон от драматичното до поетико-магичното и хумора. Има и много внимателно недоизказани моменти, важни обрати са загатнати в едно изречение. Диалектът присъства умерено, не се търси нарочен екзотизъм. Не знам доколко тези неща все още имат значение, но романът е майсторски.

Предстои ли премиера, смятате ли, че книгата ще има обществен резонанс, ще бъде ли забелязана от литературната критика, ще се появи ли в номинациите?

Надявам се критиката да го забележи. Този роман заслужава място сред трайните постижения на българската литература. Номинациите са преходно шумене.

Покрай литературните войни напоследък изпълзяха доста змии, скрити под камъните. Сигурно Ви се вие свят от подлите битки и удари. Но Вие сякаш стоите, или поне се опитвате да стоите, настрана от тази центрофуга. Ще споделите ли Вашата гледна точка? Откъде и по каква причина тръгна всичко и докъде ще ни доведе? Днес Божана Апостолова излезе с изявление, че отказва поредното раздаване на наградата за поезия "Иван Николов", спонсорирана лично от нея. Това, предполагам, е само върхът на айсберга.

Права е Божана Апостолова. Ако наградите вместо да повдигат престижа на българската литература, стават повод да се срамуваме да се наречем писатели, по-добре да ги няма.

Относно скандалите около "Литературен вестник". Защо на практика се повтаря една и съща история – група хора се опитват да омаловажат дългогодишен труд на свои събратя от същата гилдия и по този начин да отнемат достойнството им на безрезервно отдадени на делото, в случая литературно дело. До голяма степен ми прилича на трагедията с колективизацията и обявяването на отрудения българин за кулак.

Странен епизод. Основателите на вестника – като се изключи Едвин Сугарев – са излезли по собствена воля от него преди повече от двадесет години. Както и с наградите, атаката очевидно беше възбудена от това, че вестникът през тези двадесет години е натрупал престиж, културен капитал. И – хайде пак да преразпределяме. Хубава ви е аналогията с колективизацията, при все че „Литературен вестник“ в момента е тъкмо нещо като доброволен кооператив. За мене личното огорчение е, че са замесени хора много важни за мене – като приятели, като колеги, като поети.

Смятате ли, че фигурата на българската писателка е изтикана в периферията на родната литература. В Уикипедия ето какво четем за Вас: "Български литературен критик, поетеса, феминистка и психоаналитик." Дали женската поезия и феминизмът вървят ръка за ръка все още? 

Не знам какво разбирате под феминизъм – лицата му са много. Литературата, като всяко изкуство, е възможност за превъплъщаване. Да пишеш като жена е една от тези възможности. Понякога това има политически смисъл, в други случаи – не. В България 1990-те бяха години на наваксване на възможността да се говори открито по тези проблеми. Какъв обаче беше ефектът? Сложен въпрос. Може би в някаква степен обратен, получи се консолидация на литературата като мъжка.

Бихте ли изброили няколко имена на съвременни български писателки, които ви възхищават и които намирате за по-талантливи и заслужаващи внимание от мъжете писатели? Неглижирали се този проблем?

Не бих искала да поставям по този начин преценките. Има го следния феномен – четящите са по-често жени и това еротизира полето около някои от най-успешните ни писатели така както се случва около поп-звездите. Все пак много от добрите ни авторки имат свои читателски публики, пишат си книгите и не се вълнуват от пиар стратегии.

Традиционалист ли е българинът по отношение на писането – като писател и като читател. Отворена или затворена система е за възприемане на новото, хипер-новото, необичайното, провокиращото...? Вървим ли напред или тъпчем постоянно на едно и също място?

Изменяме се, това е сигурно. Има интересни нови тенденции в съвременния роман – на политическата фантастика и дистопията, например. Успоредно текат, според мене, процеси на отваряне и затваряне на българската литература. Преди в голямата световна литература се търсеха образци и примери. Сега на нея се гледа като на пазар, където, който може, излиза - нещо, което е свързано, разбира се, с глобалните промени в ролята на книгата и носи своите рискове, но не може и не трябва да се избегне.

Доколко психоанализата е свързана с модерния начин на писане? Възможно ли е изобщо да съществува добра литература без познания по психология и психоанализа? Посочете ни Ваш любим пример на писател и книга, които най-добре илюстрират тази връзка.

Преди да има психоанализа има голяма литература и то дълбоко проницателна по отношение на човешката психика. Шекспир, Балзак, Достоевски… Психоанализата обаче е обширен феномен, който се простира от философията до практиката. Да го кажем така: психоанализата помага. Тя дава познание, предлага инструменти за справяне с личните ни проблеми и ако е добре проведена, отприщва творческите потенции.

Кое друго изкуство най-силно Ви провокира?

Музиката, това пряко говорене на света като воля, да го кажем по шопенхауеровски.

Ще си позволя един личен въпрос относно разказ от сборника Ви "Билет за Вега". Вегианката Анелия има ли реален прототип – момиче, Ваша приятелка от детството, с която сте споделяли общата възхита от приказките на Андерсен (Малката русалка), както и общи възгледи и настроения по онова време?

Мечта, рожба на въображението, фантомен двойник на самотата, неизбежна, когато заживеем в свят, който не се свежда до битовата конкретност. Тази самота е вътрешна, космическа, иначе и като дете, и днес, макар и с кризи и прекъсвания, живея с групи съмишленици, Това ми е много важно, по-важно от любовната двойка. Та в такава една група от детството ми във Видин се сприятелих с едно диво, необикновено, великолепно създание, Капка Лалова – свири, рисува, пише и винаги нестандартно. Но тя е много различна от Анелия, трудно ще я уловиш в един разказ.

Вярвате ли, че съществува друг свят, по-добър от този на земляните? И ако да – къде е той: в някакво паралелно духовно измерение или е реално съществуващ?

Вярвам, че отвореността ни към новото и непознатото, към откритите въпроси, е човешкото или може би трансчовешкото. Човешкото е принципно трансчовешко.

Когато пишете, усещате ли влиянието на Вашия баща върху Вас? Чувате ли гласа му, говорите ли си понякога с него, съветвате ли се?

Това влияние работи, без да си давам сметка за него. В разказите ми това се вижда доста ясно.

Как се чувствате в момента, сред всичко, което се случва във врящия от страсти свят? Какво си пожелавате – лично Вие, дори като мечта, какво пожелавате на Вашите близки? Какво бихте посъветвали младите хора, които мечтаят да бъдат писатели, да издават книги, отдавайки се на литературата?

На моменти светът изглежда не просто врящ от страсти, а и направо оглупял. Това, което науката и технологиите могат в момента, тласка голяма част от човечеството към един или друг вид регресиране и поражда огромен зев между малцинството, което живее в съвременната епоха и едно мнозинство, което предпочита да слага пред новите гледки паравана на абсурдни идеологии, в това число религиозните. Погледнете последните снимки от Марс –тази планета е вече на една ръка разстояние. Ето такава една мечта имам, която няма да се осъществи, но може би за децата ми ще е вече достъпна. Та какъв съвет да дам на младите писатели? Да се образоват и да не забравят, че въображението има капацитета да променя света. Реално.

Едно последно и важно изречение като финал на нашия разговор.

Човекът е незавършено същество, което изисква усилието на всеки от нас.

24 септ. - 11 окт. 2016

Пловдив - София

Илия Николчин и Миглена Николчина в "Диаскоп":

• Илия Николчин: "Трусът"
• Иглика Дионисиева: "Копнежът по познание има женско лице"

© Диаскоп