Силвия Томова: "Милост за приятелите"

Бях студент втори курс. С Грета отново бяхме разделени. Край мен се въртеше Маша. Не страдах от липса на женско внимание, а и тогава отношенията с жените бяха други. Ние бяхме други, те бяха други. Въздухът бе зареден с нещо, което постепенно изтля. Живеехме почти като хипари, или поне доста успешно ги имитирахме. И ако не бяхме точно като в комуните, то нещата, които ни различаваха, не бяха никак много. Често по концерти бях чувал Рони Джеймс Дио да крещи над главите на разпенявената публика „Heaven and hell“, докато аз вече ги бях преживял... Маша бе преминала през обятията на двама мои приятели, барабанист и кийбордист, не страдаше от скрупули и не плащаше данък обществено мнение. Девойки като нея имаше десетки – гравитираха край рок бандите и за мен не бе никакъв проблем просто да протегна ръка. И тя да кацне на нея. Бе вегетарианка, луд фен на Алис Купър, когото имитираше дори с грима. Небрежна и покварена. Не бе точно от моята кръвна група, но тогава нямах нищо против да се откъсна от собствения си водовъртеж, от Грета също, и да се удавя в чужда мътилка. Постепенно се оказах въвлечен в истински ад, но като всяка отрова аз я усвоявах толкова бавно, че преди да ме убие, тя ме приспа. Обикаляхме всевъзможни бърлоги, които се водеха нечии домове, влачехме се с всякакви пропаднали типове, отдавна напуснали земната орбита. Често осъмвахме на места, които изглеждаха нереално. Носехме се в алкохолни изпарения и се превъплъщавахме. Тя смяташе, а и като че ли не бе далеч от истината, че в нея живеят няколко същества. Аз нямах нищо против да общувам с всичките. Понякога утихваше в ролята на добро момиче, което иска да се прибере преди да е мръкнало, а друг път беснееше в клубовете до сутринта. Познавахме почти всички площадки за излитане, както ги наричахме. И нямаше значение дали това е рок дупка, където мирише на запотени струни, изветряла бира и повръщано, или клуб, който опитва да вдигне нивото си с фейсконтрол. Изплъзвахме се. Тя познаваше всички, всички я познаваха. Докато не катастрофирах. Не бях увлечен, нито влюбен, мисля, че дори не помня чертите ù, но като всеки самонадеян хлапак смятах, че всичко ми е позволено. Дори това, което клетките ми отхвърляха. Беше глупаво, разбира се, но тогава всичко беше такова. Въобразявахме си, че преминаваме, както пееха „Доорс“, оn the other side, докато залъгвахме невроните си с фалшива свелина, а умовете – с измислени светове. И иглата потъна във вената ми. Пространството се превърна в една огромна мембрана, в която вибрираше само кръвта. Химията, която поех, трябваше да ме изстреля директно на арената на нирваната, на съвършения дзен, които търсех в любовта и музиката, но вместо това видях нещо, за което не искам да си спомням. Не беше нещо непознато. Беше дежа вю. Бях го виждал вече да надниква в зениците на Маша като демон. Да ме мами оттам, да ме подканя да се съблека и скоча. И опитах неведнъж. Душата ми се качи на нещо като виенско колело, което се завъртя бясно сред мигащи светлини и топли ухания. Усещах закрила, но тя постепенно премина в заплаха. Оказах се върху висящ мост по време на съвършената буря. Не можех да се върна, не можех и да продължа. Осъзнавах го, но с последните рационални трохи, които ми бяха останали. И тогава се появи Тя. Върна се. Материализира се от нищото. Дори не помня къде точно бяхме, но аз лежах в някаква вана, прогизнал в собствените си стомашни сокове. Маша танцуваше полугола под оголената лампа в съседната стая. Някакви чудовища оголваха зъби в зловещ смях на сантиметри от корема ù. Някой ме разтърси. Веднъж и още веднъж, по-силно.

            – Стефане! – крещеше Грета. – Господи... Стефане!

            Отворих едно око, докато по брадичката ми се точеше тънка лига. Тялото ми бе като смачкан лист хартия. Празно. Душата ми сричаше неграмотно.

            – Гре... та...

            Вероятно съм проронил, защото получих шамар, който обаче не успя да ме върне. После върху това, което бе останало от мен, зашуртя вода. Остри студени капки, които ме пробиваха. Дърпах се, опитвах да се предпазя, дори да се развикам, но от устата ми излизаше само гъргорене.

            – Ти какво искаш, Стефане?! – крещеше извън себе си. – Да се превърнеш в мекотело? Ако продължаваш с тези лайна, край с теб... Край!

После някак е успяла да ме извлачи навън. Имаше таксита, чиито гуми свистяха, мъже, които чувах като през памук, а после глад, глад, глад... Затвори ме в своята квартира и ме остави да се преборя с онези същества. Те не излизат от помията, която бълва сифонът на тоалетната чиния а ла „Трейнспотинг“, а дремят под кожата на всекиго... Когато най-сетне успях да изплувам, изхвърлих всички символи на смъртта, които дотогава бях носил – тениска с череп, кой знае откъде попаднала в гардероба ми, сребърен пръстен с инкрустирана змия, плакати на Рони Джеймс Дио, на които той е с дяволски рога... Всичко! И когато почти бях изтрезнял, получих втория шамар. Звучен плесник, който ме постави на място.

            – Ако още веднъж, ама само още веднъж, се обезоб разиш така, можеш да забравиш завинаги за мен... – гледаше ме с клади под клепачите. – За жените също, ако ме разбираш...

Разбирах я. И я придърпах към себе си. А по това същото време моят приятел Стьопа също се е перчил. Искал е да се изхвърли пред себе си, а и пред някакво момиче. И е избрал възможно най-неподходящия начин и място – от най-високите скали. Викахме им Зоната на смъртта. Тялото му направило съвършената дъга, но отнякъде, може би от местата, където аз самият съм блуждаел, излязъл вятър. Нещо в пространството се пречупило и ударът стигнал гръбначния му стълб. Момичето, което го чакало долу, изпищяло. Майка му, час по-късно, също. Ние, всички останали – със седмица закъснение, но безмълвно. Стьопа оцеля, както и аз, и сега исках да го видя. Бяхме сродни. Погледнахме в бездната и разбрахме, че втори път тя не би била така благосклонна. Спрях на една бензиностанция, за да му купя нещо за подарък. За себе си взех бинокъл, вероятно щеше да ми потрябва в Синай. И продължих.

Откъс от книгата на Силвия Томова

"Милост за приятелите"

ИК "Жанет 45", август 2016

Оформление: Димитър Келбечев

Редактор: София Несторова

Цена: 16.00 лв.

Брой страници: 300

Илюстрация: © Георги Чепилев

Снимки: Премиера на книгата "Милост за приятелите" през октомври 2016 в Литературен клуб "Перото", София

Силвия Томова в "Диаскоп":

• "Тит от Никомедия"
• "Печатарят"

© Христина Мирчева