Мила Ламбовска: "Психичните ни рани са пустеещи места в нас, които ние можем да заселим отново"

Христина Мирчева разговаря с Мила Ламбовска за "Годината на Джорджа", за поезията, която спира дъха, за флирта, за еротиката в изкуството, за епитафиите, за духовните преживявания...

• Поезията винаги е била като дишането, два такта – вдишване и издишване. И в много редки случаи се появява онова, което спира дъха.
• Нашето психично съществуване може да ни завлече в миналото и да ни закотви там, докато провлачваме крак от ден в ден, или да препускаме много напред и да проектираме възможно-невъзможни случвания…
• Когато човешкият живот приключва, често може да бъде описан с едно изречение. Колко експресивни са епитафиите!
• Флиртът прави живота очарователен, но кой точно флирт – флиртът между двама души или флиртът на човека с живота (и постоянно присъстващата смърт).
• Има смисъл, ако обичаме някого, да му го кажем – това е като да хвърлим съчки в огъня, разгаряме го още повече.
• Когато започнем да се отваряме за духовни преживявания, психичното става по-настоятелно за внимание и работа с болезнените теми.
• Когато творим, конфликтите ни изчезват – вътрешните, и с околния свят.
• Вълнува ме жената, която изследва собствените си граници, самонаблюдава се, анализира своята свобода и несвобода, своята сексуалност, своята чувственост, своята сила и слабост, своето вдъхновение и таланти.

                                                                                        Мила Ламбовска

Четейки и препрочитайки книгата, се опитвам да разбера коя е годината на Джорджа и коя е Джорджа - и едното и другото са енигми. Ще повдигнеш ли завесата към тях?

Каква е една човешка година? Това е въпрос с безкраен отговор. Привидно „разказът“ се води от името на една жена, но името е само знак, а жената е много жени, които извървяват същия път на сила, на разгръщане, на преодоляване на привидности, на израстване и разлистване, на самодоволна зрялост, но и на уязвимост, има движение навътре и навън – онова, което тегли навътре, е като мъртво вълнение, онова, което тегли навън, е екстатично. Имах преживяването за сила, самоувереност и наслада, докато изграждах книгата. Картината на Фабио Карминяни неочаквано и изненадващо добре допълни чувството за независимост и целеустременост, на самовглъбеност, и дори естествено женско самолюбуване.

Това ли трябва да бъде поезията – загадка?

Текстовете  в „Годината на Джорджа“ са директни и откровени. Като се замисля… може би виждаме един танц – на Ероса и Танатоса, на ин и ян, на светлина и мрак, на смаляване и разширение.  В този смисъл – остава и нещо недоизказано, сюрреалистично, като мечта, като сън, като бленуване, като копнеж… Но доминираща е жизнеността, красивата игра, насладата.

Поезията винаги е била като дишането, два такта – вдишване и издишване. И в много редки случаи се появява онова, което спира дъха.

Когато чуя думата „година“, си представям хронология, последователност, ред... Все неща, които липсват тук.

В „Годината на Джорджа“ има всичко – и линейна подредба, и хаос, както и в ежедневното подреждане на живота ни – ние се придвижваме уж напред, но често сме много назад във времето, нашето психично съществуване може да ни завлече в миналото и да ни закотви там, докато провлачваме крак от ден в ден, или да препускаме много напред и да проектираме възможно-невъзможни случвания… Колкото и съвършено да планираме, има неизвестност, която може с лекота да заличи този красив вектор, който сме си нарисували. Живеем с доза непредсказуемост в случващото се и това може да породи вълнение и да ни ентусиазира, да ни предизвика да се отдадем на градеж и творчество, но може и да ни спотаи, да ни смали… Изборът е наш.

Какъв период от време си събрала в новата си поетична книга? Разкажи един твой творчески ден.

Много фин въпрос! Именно денят, в който живеем пълнокръвно, в синхрон със себе си, вдъхновени, изпълнени с радост, е ден-година! Когато човешкият живот приключва, често може да бъде описан с едно изречение. Колко експресивни са епитафиите! Те смаляват още повече това концентрирано изречение.

Животът е творене. И само това има смисъл.

В „Годината на Джорджа“ допускам, че животът може да бъде преживян като оргазъм. Това е избор, но и предложение към читателя да избере гледна точка към случващото се, която да го удовлетворява. Албер Камю беше казал: „Трябва да си представяме Сизиф щастлив.“ Изборът на подобен ракурс може да ни подбуди към революция във вътрешен план.

Ожесточена, оголена словесност, лишена от прикритост, лишена от сложна метафоричност. Така бих определила твоя поетичен език. Думите са родени в сърцето. Тръгват оттам, лишени сякаш от разум.

Обичам голотата. Ожесточението ми е чуждо. Използвам израза „поезия, написана с безпощадна ненаситност“, но със самоирония, а и за да внеса известно двусмислие… Флиртът прави живота очарователен, но кой точно флирт – флиртът между двама души или флиртът на човека с живота (и постоянно присъстващата смърт). Прочит, който забелязва единствено сексуалността в книгата, ще бъде повърхностен.

Защо обичаш да повтаряш „обичам те“?

Усмихвам се тук. Обичам те. Това е дума, която отваря сърцето. Нашето сърце – на тези, които го даваме, и на тези, които го получаваме. Има смисъл, ако обичаме някого, да му го кажем – това е като да хвърлим съчки в огъня, разгаряме го още повече. Най-сладката, топла и човешка дума е за мен. Това е изпитанието, на което сме подложени в живота си – да отворим сърцето си и да го държим отворено. Сълзите, извикани от истинско и дълбоко преживяване, отварят сърцето. Благодарността отваря сърцето. И милостта. Обичам те. Това е милост.

Търся биографична справка за теб. По-често си представяна като психолог и литературен критик. Занимаваш ли се с психоанализа, практикуваш ли? Питам, защото сякаш чувам различни женски гласове, идващи от твоите стихове.

Бих определила това, което правя, като партниране в актуални ситуации. Нещо като наблюдение на една ситуация, в която единият е отвън, а другият вътре, и двете гледни точки са активни, взаимодействат си и обогатяват картината. В един момент този, който е отвън, ще се оттегли, а този, който е вътре, ще бъде достатъчно силен и уверен, за да управлява процеса сам. Има единно поле, в което отделната психична реалност е само фина, деликатна капчица. Знакът ин-ян много точно илюстрира казаното. Когато започнем да се отваряме за духовни преживявания, психичното става по-настоятелно за внимание и работа с болезнените теми. Тялото, Душата и Духът си сътрудничат в най-добрия случай.

Джорджа е събирателен образ, в нея присъства моя опит, но и моите проекции са там, а и образите на други жени, които съм срещала – в реалността или във въображението ми, и които са в същото поле на съзнание.

Джорджа е силна и независима жена, която върви по своя път и се радва на живота.

Когато книгата вече беше готова, осъзнах, че едно чезнещо, рушащо се село, което присъства в иначе космополитния свят на книгата, може да бъде идентифицирано като място вътре в нас, в психиката.

Психичните ни рани са пустеещи места в нас, които ние можем да заселим отново. Ако си позволим да здравеем, да се излекуваме, ние си даваме шанс да застанем на сцената на живота и да изпеем своята песен.

Доколко твоята професия ти помага в писането?

Всяка наша опитност подпомага израстването ни и обогатяването ни като личности. Преживяното от мен се вплита в тъканта на това, което пиша. 

Писането, като всяко друго изкуство, дори и най-примитивното, подчертавам това, прави мир. Когато творим, конфликтите ни изчезват – вътрешните, и с околния свят.

Но искам да допълня, че когато творим, ние не се нуждаем от помощ. Стихотворението е едно мигновение. Хубаво е като любенето. И нищо повече не е необходимо.

Имаш ли дефиниция за българската жена – в миналото и сега?

Дефинициите ме смущават. Иска ми се да имаме повече любопитство какво има оттатък ограничението, което ни налагат представите за нещо, концепциите, вярванията.

Вълнува ме жената, която изследва собствените си граници, самонаблюдава се, анализира своята свобода и несвобода, своята сексуалност, своята чувственост, своята сила и слабост, своето вдъхновение и таланти.

А за българската пишеща жена? Отдава ли ù се заслуженото внимание или по-скоро е пренебрегвана и засенчвана от мъжете писатели?

Най-голямота ни борба е вътре в нас – да открием кои сме, какво имаме, което можем да споделим със света, имаме ли смелост и сила да го направим, можем ли да обогатим живота с нашето присъствие.

Ник Вуйчич, човек, роден без крайници, казва: „Щом аз успях да се науча да карам сърф в океана, значи всичко е възможно и за теб.“

Вълнувам се дали един човек е щастлив, дали е в мир със себе си, изпитва ли радост – въпросът е дали сме творци на живота си, или тази енергия е блокирана, и ако сме в блато, какви са възможностите да се измъкнем оттам. С какъв ресурс разполагаме и в най-трудната ситуация, който може да ни подхрани, да ни подкрепи в постигането на напредък. Този напредък е лекота, спокойствие, сетива за простите неща, които предлага живота – слънце, слънчева храна, слънчеви мисли.

Как влияят социалните мрежи на общуването между хората, как се отразяват на творчеството? Забелязваш ли нови феномени, има ли нещо особено, различно, с което се сблъскваш, което променя хората и света около нас? Знаем ли как да се справяме и да живеем в този все по-бързо променящ се и рушащ се свят? С насилието най-вече – не само физическо, но все по-често психическо, което е и по-трудно обяснимо и доказуемо. Говори ли се достатъчно за това или се смита под килима. Има ли изобщо достатъчно добри законови норми срещу насилниците?

Това са няколко въпроса. В тях долавям тревога и усещане, че нещо ни се изплъзва и излиза извън контрол, както и нужда от ред и сигурност.

Светът се променя. Забързано е, динамично – нужна е гъвкавост. Има голяма свобода. Нужна е и по-голяма отговорност. Това, което можем да направим, е да се учим да виждаме възможностите, да ги използваме, за да обогатим живота си, да го направим по-шарен, по-вълнуващ, но и по-смислен.  

Повече от всякога сме свързани с другите, част сме от едно световно съзнание. Какво означава това? Колкото по-осъзнати сме ние, колкото по-отговорни избори правим, това влияе и на останалите, на тези, които са близко до нас, образуват се вълнички от повлиявания, и така се създава голяма вълна – положителна, надявам се; от нас зависи, от изборите, които всеки един прави.

Насилие в живота има предостатъчно. Можем, с по-голямо внимание от всякога, да идентифицираме насилието, видимото, както и неговите маскирани проявления, и да научим децата да го разпознават. Ние самите трябва да го познаваме много добре, за да можем да преподадем тези уроци, а също и да сме осъзнати да не го репродуцираме.

Но насилие може да има и в опита ни да се удържаме статични в един бързо променящ се свят.

Кое друго изкуство те провокира най-много, за да пишеш?

Животът е най-големият провокатор.

Да поговорим за еротиката в изкуството. Коя е границата, която не бива да прекрачваме в това да бъдем докрай честни. Има ли такава граница?

Границата е илюзия. Ограниченията и рамките са в нашето съзнание. Добре е да сме автентични, да сме възможно най-близко до себе си. Да имаме куража да се отдалечим, да се отдръпнем от ролите, които изпълняваме. Да изследваме вътрешния цензор и да се осмелим да го изобличим, да изправим ръст и да му бъдем равностойни.

Елисавета Багряна го е казала в стихотворението си „Стихии“:

Твоето послание към читателите на Диаскоп.

Ще си позволя да предложа едно стихотворение, което не намери място в „Годината на Джорджа“. Струва ми се, че в него можем да доловим послание от Нейно Величество Розата към личната ни Вечност.

*** 

Ронсар е казал:
„Погледни, любима, тази роза.“

Не мога да добавя нито дума.

Розата винаги е безмълвна.

--------------------------------------------------------------------------------------

07 декември - 15 декември 2016

Пловдив- София

 

Мила Ламбовска и "Годината на Джорджа" в "Диаскоп":

• Мила Ламбовска: "Playboy за бездомници" - "Годината на Джорджа" 

 Фото: Пано-Константин Ламбовски