Христо Станчев: "Арнолд Бьоклин - нова школа, нов век в живописта"

28.01.2017
Снимка 1

В рубриката "Съкровищата на Европа":

Христо Станчев за Арнолд Бьоклин. 

 

Представители на идеализма в живописта през втората половина на 19-ия век са Бърн Джонс, Пиер Пюви де Шаван, Гюстав Моро и Бьоклин. За нас и за бъдещите поколения те са и ще останат илюстратори на европейския духовен живот през втората половина на миналия век. И четиримата започват своята деятелност почти едновременно и в творчеството си заемат направление, противно на всичко минало и съвременно. Заемат се да изобразяват не човека и земното около него, а да въплътят неговия вътрешен свят, т.е. онова, което съществува в сърцето, в сънищата, във фантазията.

Бьоклин, който, както и другите трима, много малко е изменял направлението на цялата своя дейност, е бил с такива духовни сили, че сам образува нова школа, нов век в живописта.

Неговото творчество не може да се свърже, да се оприличи с творчеството на никой художник и на никоя школа.

Бьоклин е син на свободна Швейцария, немец по народност. Родил се в Базел на 16 октомври 1827 година. По-голямата част от живота си Бьоклин е прекарал в Италия и в своята пейзажна живопис той е възпял най-вече природата на тази чудно хубава страна. Той като художник - живописец е преди всичко пейзажист. В пейзажа е неизтощим, силен и разнообразен като самата природа – природата на Италия.

В едни от картините си възпява пролетта като изобразява минзухар, иглика и теменужки, разхвърляни по ливади и долини, прорязани с лъкатушни вадички и планински поточета. В други предава блясъка и хубостите на лятото. Кошарища от различни, алени, бели, сини и жълти цветове пъстрят полетата. Но наред с тези нежни картини от природата, той е  изписал не малко жални елегии и величествени бурни трагедии. Посред мрачни есенни пейзажи често изобразява как вятърът разнася капналите листа, или дъжда – да облива тъмно-зелените кипариси.

В картините му често изпъкват уединени острови, заобиколени с мъртва тишина или обрасли с бръшлян, полуразрушени замъци, които тъжно се вслушват в тайнствения шепот на морските вълни, или пък на тях е изобразена буря да вие и реве между диви скали, изникнали от тъмно синьото море.

В картините и пейзажите на Бьоклин е пресъздадено всичко, що е в природата мило и героично, пустинно и диво, тържествено и възвишено, мрачно и трагично – борбата на пенящите се вълни и вечното спокойствие на неподвижните скали, бурята в облаците и тишината в ливадите, покрити с цветя.

Бьоклин в картините си не е правил точни портрети на пейзажите. Явленията, които той е получавал от природата, са се запазвали в паметта му като в един грамаден склад и фантазията му е развила и довършвала предаденото в картината. Той, така да се каже, по чувство е достигнал до органическата връзка на фигурите с пейзажа. И впечатленията му от природата са се изливали в образи на живи същества, населяващи изобразения пейзаж.

В много от първите му картини с чувството, прокарано в пейзажа, се отразява в поместените в него фигури. А основа на изобразените сцени е тайнственото настроение на природата. Така е в картината „Каещи се”. На склона на една скала е изобразен пустинник, полугол, седнал на колене пред дървен кръст. Гарвани се вият над главата му и едва се вижда небето през клоните на фантастичните дървета. Всичко в картината има страшен и строг изглед. Страшна е и мъката в гърдите на човека, който с бич в ръка се кае и изтезава.

Така е изобразена и меланхолията, пропита из въздуха около „Вилата край морето”. С тежък шепот идват към брега отслабналите вече вълни, превиват се от вятъра и жално шумят тъмните кипариси, няколко лъчи от залязващото слънце се промъкват през облачното небе и осветяват високите части на вилата. Долу, до самата вода, е изобразена, облегната на скалата, млада облечена в черно жена, с отпусната глава и дълбоко впит във водата поглед. В „Пътят към Емаус” настроението в картината е определено в строгия вечерен пейзаж. Бурята превива върховете на грамадните дървета и гони тежките облаци, осветени от последните лъчи на слънцето.

Но с по-късните си произведения Бьоклин се издига на много по-висока степен в творчеството. Той отначало въплътявал лирическото настроение на пейзажа в човешки фигури, после, като се усъвършенствал все повече и повече, той започнал да населява пейзажите с такива същества, които изглежда да са родени от самия живот на природата. Такива картини съставляват съвършено нов род творчество и Бьоклин няма предшественици в цялата история на изкуствата в новите времена. Неговите произведения са създадени с толкова силно схващане живота на природата, с каквато и някога са създадени образите на гръцките митове.

Бьоклин чува как всичко в природата – гори, дървета, реки, си шепнат с човешки глас. Всеки цвят, всеки храст, скали, вълни и ливади, мъртви и неодушевени за обикновения смъртен, за него са живи същества.

Той вижда как в мрачния планински проход ламята се показва от своята пещера и плаши пътника. Как в полето пред убиеца се явяват отмъщаващите фурии. Тънките пари, които се издигат над рътлините се въплътяват в детско хоро и детските въздушни фигури се носят като мъгла из пролетния въздух. Бьоклин се вслушва и в тайнствените гласове, с които е изпълнено „Мълчанието на гората” и той създава видението на тихо-тихо пристъпващ еднорог, носещ на гърба си изцяло облечена в бяло девойка – също като в приказка. В страшна и запустяла местност със силно осветени развалини на замък, той вижда фигурата на смъртта да разиграва своя черен кон, под есенния дъжд и вятър. Весело играещите наяди и тритони са въплътените, гонещи се и нестигащи се една друга вълни.

Всички изобразени на Бьоклиновите картини същества - кентаври, фауни, сирени, сатири и тритони, са предадени толкова живо и убедително, че изглеждат не като измислени, а живи, съществуващи.

И за да създаде тия фантастични същества, Бьоклин само много малко изменял действителността и, както в пейзажната си живопис, при всичкото свое наглед отдалечаване от вярното, все пак е изобразил всичко земно – така и сътворените от него чудовища ни се струват истински и живи, защото са създадени напълно логично със самата природа. Като е изобразил в тях множество подробности, взети от съществуващите на земята твари, той се приближил толкова до действителното, че невероятното – съществуващото само във фантазията му, изпъква пред нас като истинско живо Божие създание. Своите тритони той е изучавал от тюлените, моржовете и морските риби. А своите фауни е срещал между почернелите от летния пек овчари, обути в гащи от кожата на нестригана коза, гащи, които били част от облеклото на италианските му приятели.

В колорита Бьоклин е удовлетворил изискванията на 19 век. Още в тези години, когато в изложбите из Германия преобладава битумения и тъмен музеен колорит, в картините на Бьоклин боите не само са определяли формите, но са имали и напълно независимо значение. Синият цвят е бил дълбоко син, зеленият – ярко зелен, червеният – чист, тържествен. Либерман пръв започва да изучава цветовете от самата природа. Бьоклин пръв открива музикалността и богатството от настроения на цветовете на природата. Когато в музиката на Вагнер започнали да се чуват силни и пламенни звукове, Бьоклин създава цветови симфонии, подобно звуковете на бурен оркестър.

Той прилагал цялата гама на боите - от най-дълбоката тъмнона до най-силния блясък. В неговите пролетни картини боите светят, тържествуват. В картината му „Островът на мъртвите” морето, небето и дърветата като че ли са покрити с някакъв траурен оттенък. С развълнуваното зелено море, прозрачно синия ефир, замрежената от тънко виолетова заря, жълто-сивите скали, червеникавия морски мъх и белите женски тела са създадени от Бьоклин с пламенно чувствени хармонии.

Много от Бьоклиновите картини са пълни с такъв обаятелен блясък, че окото ненаситно се наслаждава от преливащите се цветни тонове. Следващите поколения ще считат навярно Бьоклин за най-великия поет на боите през 19 век.

със съкращение

(сп. Художник, год.1, бр 15-16,1905-1906 г.)

 

На изображенията – картини от Арнолд Бьоклин.

 


 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics