Любен Димитров: "Пух от глухарчета"

                                            

 

Сега, сега е време да забравиш …

 

Филип се спря пред мраморната чешма и се загледа мълчаливо в тънката струйка вода, която обливаше студения камък. За миг почувства как шепотът на всяка нежна капка пречупва първичната мощ на материята и тя безвластна, потъва в прегръдките на божествения дух. Тази хипнотична сила го опияни и призова към себе си. Той постави ръка върху мрамора и поднесе жадни устни към лицето на прозрачно-бялата му господарка. Миг преди да отпие от силата на нейното дихание, отнякъде долетя плътен, сякаш преминаващ през кадифено було глас:

 – Извинете, млади господине, бихте ли ме упътили към кръстовището?

Филип отвори очи. Синьо-зелените му ириси пробляснаха на сантиметър от водата. Той изправи тяло и с раздразнение отвърна:

 – Господине, светофарът е точно… О, простете – сепна се, когато видя пред себе си възрастния слепец с тънката като шпага бяла пръчка в ръка.

 – Но моля ви се. Аз се извинявам, че ви прекъснах. Просто загубих ориентация, тъй като за пръв път съм в тази част на града – усмихна се мъжът, като деликатно повдигна бомбето си със свободната си лява ръка.

– Позволете да ви съпроводя. Кръстовището е съвсем близо, най-много стотина метра – отвърна Филип, все още подвластен на смущението, което го бе завладяло.

– Сърдечно благодаря. Но вие май се канехте да пиете вода? Защо не утолите жаждата си първо, че знае ли човек в коя пустиня ще го захвърли живота – шеговито каза старецът.

– Всъщност, не съм толкова жаден. Просто наблюдавах играта на водата.

– Да, и аз обичам да потъвам в оазисите на живота, въпреки че отдавна не съм срещал ни един – някак си между другото вметна слепецът и продължи с по-твърд тон. – Не е необходимо да ме придружавате, достатъчно е да ми кажете накъде да вървя.

– Не, настоявам, аз и без това съм в същата посока. Стига да не ви притеснявам?

– Ни най-малко. Но щом ще поемаме – старецът се замисли – по един и същи път, редно е да се запознаем.

– Аз се казвам Филип – усмихна се младият мъж и протегна ръка.

–Аз съм Харо – някак дяволито пробляснаха белите очи.

– Харо, от Харитон ли? – попита Филип.

– Не, млади господине, от Харон – Слепецът стисна здраво дланта на Филип и без свян, тутакси я заключи в правия ъгъл, който образуваше застиналата му пред гърдите ръка. Младежът се сепна от този рязък изблик на интимност, но бързо се отпусна и двамата поеха с бавна стъпка по павираната улица.

Десет крачки! Точно толкова бе дълъг пътят, който трябваше да измине Филип, за да се заличат всичките му представи за живота и абсурдната илюзия, че контролът над събитията и времето са в неговите ръце.  

– Тук някъде има бъз – спря се намясто Харон.

Филип се огледа и видя цъфналия бял храст вляво от себе си.

– Има, да!

– А глухарчета има ли под него? – попита слепецът.

Въпросът му сякаш се заби като нажежена игла в ходилото на младежа, проникна във вените и възпламени кръвта му.

– Как разбрахте? – на пресекулки изрече той.

– Винаги, когато доловя неповторимия мирис на бъз, се сещам за първата си и единствена любов. Пред слепите ми очи изниква ясната картина как двамата лежим с часове на ливадата и погълнати от милионите бели цветчета на глухарчетата крадем нашия миг от вечността. Но това е стара история – отсече Харон. – Ти, защо се притесни?

– Не, не, не съм се притеснил – отвърна Филип – просто, това е много странно.

– Кое, момчето ми?

– Ами, това с глухарчетата. И това, което ми разказахте за първата ви и единствена любов.

– Че кое му е странното? И аз едно време съм бил млад, колкото и да не ти се вярва –

 усмихна се слепецът.

– Не, не това.

– Ами?

– Хилядите бели звезди, падащи една по една пред жадните очи на сърцето – отнесено каза младежът. 

Старецът извърна едва доловимо глава към него и сякаш прониквайки в душата му попита:

– Ти накъде всъщност си се запътил, момче?

– Към една градина.

– И какво ще търсиш там?

– Едно момиче с глухарче в ръка.

– Как така с глухарче? – сключи вежди слепецът.

– Ами, ей така. Обгърнала е с нежната си длан крехкото зелено стебло…

– И мислиш, че ще я намериш в тази градина?

– Да, поне така ми се иска, представям си как ме чака да се върна при нея преди и последният реещ се пух да падне на земята. – Филип направи по-уверена крачка напред, като каза това.

– Представяш си как те чака да се върнеш при нея? – попита старецът и заби прозрачния си поглед в пъстрите очи на младежа.

– Така ù обещах, когато влажните ù устни мъчно се отделиха от моите, а нежната паяжина на онзи единствен миг оплете сърцата ни като изкусната Халезис.

– Халезис? – повтори Харон и прошепна – жалко, че ще ти се наложи да се срещнеш с остриетата на Атропос.

– Моля, не ви разбрах, Харо… Хароне, бихте ли повторили?

– Филипе, – продължи с по-силен глас старецът – да разбирам ли, че в една градина те чака жената, която обичаш?

– Да – без колебание отвърна младежът.

– И си сигурен, че ще я намериш там?

– Това е нашата малка капсула, която ние изградихме и в която сме само двамата, защитени, дори и от смъртта!

Обгърнатите в бяла пелерина очи на Харон за миг потъмняха. Той стисна тънкия бастун и чукна леко по гранита.

– Как се казва твоята любима?

– Ая – изрече, като че ли през издихание Филип.

–Това няма да завърши добре – сбръчка чело Харон и усмихвайки се насила додаде – Прекрасно име!

Двамата продължиха с бавни крачки към бързо приближаващото кръстовище. Бяха потънали в мълчание, въпреки че странното чувство, което усукваше душите им напираше да пропука застиналите им усти. Филип се спря пред червената светлина. Харон застана до него и този път ясно и със замах удари два пъти с бялата пръчка по земята. Младежът се загледа в отмерените движения, с които тя се заби в паветата. Той несъзнателно отпусна ръката, с която държеше стареца и я прокара през светлите си коси. Харон вдиша с пълна гръд все още доловимия аромат на бъз и скочи на платното. Спирачките на черната кола изсвистяха остро и старецът полетя към твърдта.

– Боже Господи! – извика Филип и се спусна към Харон.

Возилото спря пет метра по-напред. Вратата се отвори и стройни крака във високи дамски обувки се втурнаха към бездиханния старец и приклекналия до него млад мъж.

– Помогнете ми да го качим в колата – решително каза жената.

Филип повдигна глава и замръзна на място. Светлината на залязващото слънце потъваше в гъстите гарванови коси, които потрепваха едвам доловимо от вятъра. Облото лице сияеше със загадъчната яснота на бяла луна. Черни бадемови очи поглъщаха всичко в безмерната си дълбочина, в която сякаш бяха притихнали хиляди опиянени души. Едва забележимите извивки на меките скули хвърляха тайнствена сянка, която придаваше морав оттенък на вдлъбнатите страни, а червените плътни устни блестяха, овлажнени от топла слюнка. Филип не можеше да отмести поглед от жената, която го окова с един-единствен поглед. Тя приклекна до него, облъхвайки го с хладния си дъх на река.

– Ще ми помогнете ли да го качим в колата? Ще го заведем на място където, бъдете сигурен, ще се оправи.

Филип не каза нищо. Подпъхна едната си ръка под краката на Харон, а другата прекара под гърба. Понесе го към колата, докато окачения на китката му бял бастун подрънкваше в равномерен такт по асфалта. Постави го на задната седалка на автомобила и затвори вратата.

– Седнете отпред, до мен – нареди мистериозната дама, която вече завърташе ключа. След секунда колата потегли по празната улица, а Филип затвори очи. 

 

Силната музика преминава през вратите на нощния бар. Мъж, на не повече от трийсет, стои пред малък илюминатор, на чието стъклото е залепена апликация на голяма муха. Пуши с видимо удоволствие, а с дясната си ръка върти чаша с алкохол. Навсякъде около него опиянени мъже и жени се смеят и си говорят на висок глас. Той е сам. Опира устни в жълтия фас, а лицето му засиява от рафинираното удоволствие. Издишва кълбо дим срещу тумбестото тяло на насекомото и захапва стъклото. Острият аромат на спирт го кара да потръпне и той на един дъх изпива течността. Погледът му се сключва в центъра на дебелото дъно, а очите му изскачат от орбитите. Сваля бавно ръка и зениците му поглъщат многоцветните ириси. Тя е седнала срещу него на студените стъпала, в скута си е поставили метална кутийка с тютюн и внимателно свива цигара. Облизва горния край на хартийката, завива я и я поставя между тънките си бледо-розови устни. Навежда глава и пали. Димът поглъща всичко около нея, а тя плъзга по повърхността му погледа си към него. Той иска да примигне и да извърне глава, но не може. Очите ѝ засияват. Гръдта ѝ започва конвулсивно да пулсира. Нежната ѝ бяла кожа настръхва, леко гърбавото носле се надига и усмивка прогонва сивотата. Той оставя чашата на земята и като в унес се понася към нея. Тя се отдръпва вляво към перилата и той сяда.

– Ая – прошепва в ухото му момичето.

– Филип – милва я той с поглед.

Стоеше неподвижно и го наблюдаваше как спи. Клепачите на Филип потръпваха леко, а всяка картина зад тях се отразяваше в съзнанието ù. Бялото ù лице сега изглеждаше тъжно, но още по-красиво. Вратата се открехна и познатото глухо почукване отекна в празната стая.

– Това, което си намислила да сториш е огромна грешка и ти гарантирам, че всичко ще се срине пред очите ти.

– Откъде си толкова сигурен? – предизвикателно запита тя, като продължаваше да не отделя погледа си от Филип.

– Той наистина я обича.

– А аз, а моята любов? Не заслужавам ли и аз да бъда обикната?

– Мнозина твърдят и ще продължават да вярват, че те обичат и са готови да отдадат живота си за теб.

– Да, но сега обичам аз. Усещам с цялото безсмъртие на изгубената си душа, че той ще се влюби и ще остане с мен завинаги.

– Дори и да успееш да го примамиш в омаята на тази илюзия, това е против всички правила. Много добре знаеш какво се е случвало когато се намесиш.

– Не ме интересува. Ще го имам само за мен и ти си длъжен да ми помогнеш.

– Не ти ли помогнах достатъчно вече? Ще направя всичко, което е свързано със задълженията ми, но да се меся преди да му е дошло времето и да променям хода на събитията, това не искам да правя.

– Моля те, Хароне! Само още една услуга. Задръж го тук докато се върна и тогава, тогава ще видим какво ще стане.

–Така да бъде – каза слепецът и излезе, забивайки бялата си рапира в земята.

Филип отвори плахо очи. Различи неповторимия образ на жената от кръстопътя и без да се замисля се хвърли в обятията ù. Тя положи глава на рамото му и вплете студените си пръсти в топлите му светлокестеняви коси.

 

Ая седеше на пейката и с петимен поглед наблюдаваше подмятаните от вятъра пухчета. Във всяко едно от тях тя виждаше лицето на Филип, виждаше себе си, чуваше как гласа му разтуптява сърцето ù, помнеше как нейния глас, разкипява кръвта му. Бленуваше възбудата от допира на устните му, усещаше особено осезаемо настръхналата си кожа, която сливаше аромата си с неговия. Подушваше несигурността на бъдещето и преглъщаше страха си от каменистия скат на компромисите. Копнееше за усмивката му и оценяваше мълчанието му.

– Обичам го – едвам доловимо изрече тя.

Харон отброи поредното паднало пухче, тропна с белия си жезъл и изчезна.

 

Филип съзерцаваше огромната картина във вестибюла, на която бе изобразен елегантен женски силует, преминаващ през огледало, което не притежаваше свойството да отразява.  Имаше странното усещане, че платното сякаш не бе нарисувано с бои, а с истински парчета от реалността на времето, в което това се случваше. Миг преди да докосне магичната канава отнякъде долетя познат глас:

– Не пипай!

– Харо, Хароне – весело се провикна Филип. – Та ти си жив и здрав, дявол такъв!

– Не точно – усмихна се старецът и повдигна деликатно бомбето си.

– Ако знаеш как ме изплаши само… Но тя каза, че тук ще се оправиш и беше права.

– Предполагам – каза слепецът и кимна към картината. – Знаеш ли кой е това?

– Досещам се. Това е тя, нали!

– Тя е, да. А знаеш ли коя е тя, Филипе?

– Моята любима – отвърна трепетно той.

Безцветните очи на Харон за миг пробляснаха, а изпепеляващото им сияние заслепи Филип.

– Твоята любима ли? Това е онази, заради която всеки на този свят се ражда. Тя е рамото, на което, рано или късно, всеки полага глава.  

– Ха, май ударът ти е размътил главата – изсмя се някак несигурно Филип.

– Аз ли не знам какво говоря, млади мой приятелю. Аз, който ù служа от стотици векове, аз, който съм превел милиони души, аз… – Той млъкна и събра белия си бастун на слепец. – Погледни картината на твоята любима отново.

Филип извърна глава към платното и онемя. Една подир друга, безчет тъмни силуети преминаваха през правоъгълния портал, предвождани от неговата принцеса. Тя заставаше на прага и с един-единствен дъх ги отпращаше отвъд. След това прекрачваше дверите и изчезваше подир тях. Филип остана загледан в собственото си отражение.

– Това, – почти заекна той – това е невъзможно.

– О, напротив, просто ти не трябваше да си тук и да видиш всичко това, което няма как да разбереш.

– Там на кръстовището…

– Точно така. Всичко бе нагласено – отвърна Харон и намести бомбето си.

– Следователно съм – той застина – съм пътник?

– Всички сте пътници, момче. Ти попадна в обсега на нейния копнеж. Тя искаше да те притежава и го постигна.

– Какво означава това, че тя ме обича, така ли? 

– Ха-ха – не сдържа смеха си старецът – може и така да се каже.

– Така да бъде – усмихна се Филип.

– Как така?

– Аз я обичам и още от първия миг, в който я видях, отдадох душата си. 

– Безумец! – изкрещя Харон. – Готов си да се откажеш от земния си път, от всички блага, които са ти били предоставени на тепсия само заради това, че си имал късмета да се появиш там? Да се откажеш от чувствата си, от аромата на битието, от глухарчетата … с цената на това да останеш затворен в тази празна къща и вечно да наблюдаваш прехода между две селения. Та ти се отказваш дори от привилегията да я срещнеш както и когато подобава. Виж, човек умира не когато може, а когато трябва, запомни това! Ако си мъртъв, тя не може да те притежава и затова ще те задържи тук.

Филип прокара ръка през косата си, но единственото, което бе чул беше „глухарчета“. Той разтърси глава и поде:

– Да, готов съм. И не си прав, старецо, аз вече срещнах моята любима такава, каквато никой не я е виждал преди!

– Ех, млади момко, както пожелаеш – въздъхна Харон и изчезна в празната картина.

 

 

– Къде си? – провикна се гневно старецът.

– Кажи, Хароне, какво искаш? – долетя нейния глас от нищото.

– Ти мамиш. Държиш го в онова пусто място и изтриваш спомените му. Караш го да забрави истината.

– Как смееш да ме обвиняваш, сляпо изчадие такова? Или и слуха си си изгубил? Не чу ли, че младежът иска да остане при мен въпреки всички глупости, които му наговори.

– Покажи му я! – рязко отсече Харон.

– Внимавай какво искаш, слепецо! Знаеш какво означава това.

– Знам! Ако не я познае, той ще е твой, а тя си остава там. Но ако и една частица от забулената му в мъгла душа трепне, ще върнеш всичко назад!

 – Ха-ха-ха – прокънтя гръмовно смехът ù – така да бъде, неверни мой проклетнико.

Топлият ветрец, чиито нежни ръце подхвърляха белите частици надежда, изчезна на мига. Ая погледна небето, което потъмня пред очите ù. От свирепата му паст се отрони капка, която стовари цялата си мощ върху последния реещ се цвят. Започна да вали.

„Ще го дочакам у дома“, помисли си тя и стана от пейката. Някъде в далечината се дочуха две остри почуквания. Спирачките изсвистяха зловещо. В средата на улицата остана да лежи зеленото стръкче на голото глухарче.

 

Филип седеше на витите стълби и с подпряна на юмруците си брадичка очакваше завръщането на своята принцеса с черни бадемови очи. Той дори не бе забелязал, че Харон стоеше срещу него и го наблюдаваше.

– Искаш ли да се поразходим, момчето ми? – прокашля се слепецът. – Ще запълним времето.

– Добре – излезе от унеса си Филип, стана и последва стареца. Двамата застанаха пред картината срещу собствените си отражения.

– Хвани ме – нареди Харон, стиснал здраво белия си бастун.

Филип приплъзна ръката си под мишницата му, а той с един замах заби магичната пръчка в каменния под. Двата образа размениха местата си на стъклената повърхност. Харон се усмихна дяволито, а кръвта на Филип застина, когато видя собственото си лице да сключва лукаво устни без сам да го е направил. Миг след това двамата изчезнаха в огледалото.

 

Филип размърда клепачи и осъзна, че те не се движат. Повдигна ръка, но не я видя. Понечи да говори, но не чу гласа си. Единственото, което виждаше пред себе си бе Харон и странни силуети, които, като че ли плуваха в сивото пространство. Всичко наоколо бе потънало в кафеникаво-пепеляв фон.

– Говори смело. В началото няма да чуваш какво казваш, но това което си мислиш, че изричаш достига до мен – окуражи го Харон.

Филип подири белите му очи и остана втрещен. В средата на склерите му игриво се свиваха и разширяваха прекрасни абаносови ириси.

– Но, как, какво…

– Тук е така – усмихна се Харон. – Когато съм в твоя свят те са бели, за да виждам постоянно какво става тук. Когато съм тук, са черни, за да не изпускам нищо от събитията там. Извратена шега, нищо повече – каза старецът.

– Какво е това място?

– Това е другата страна на портала. Оттук минават всички, докоснати от ръката на твоята Принцеса. Някой остават завинаги, лутащи се сред спомени и навици, които са ги довели на това място. Други поемат към предварително определени за тях светове, а трети попадат не там, където… Доста сложно е измислено, но с времето,  което впрочем едновременно съществува и не съществува, се свиква. 

– Нещо като чистилище, така ли?

– Чистилището е въпрос, занимаващ демагозите на земята. За едни, то съществува, за други, не. Приеми това място като разпределителна гара, нищо повече. Но не сме тук, за да ти разяснявам тези неща, които и без това не можеш да проумееш. Последвай ме, ще те заведа при твоята, така наречена, Принцеса. Дръж се за мен, защото в противен случай няма да можеш да се движиш.

Филип хвана под ръка Харон, точно както при първата им среща и те се понесоха с вятъра, който не се движеше.

 

Тя стоеше до каменните перила на терасата на огромна къща и наблюдаваше потъналата в мрак градина. Когато чу потракването на белия бастун рязко извърна глава. Мантията се свлече от фините ù рамене и покри стръкчето глухарче, което лежеше на земята. Филип се хвърли в обятията ù и зарови лице в черните ù коси. Тя погледна умолително Харон и без думи заговори:

– Моля те, не го прави. Аз, аз съм жива!

– А не трябва –  отсече старецът и замахна с бялата си сабя във въздуха.

Една сълза се търкулна по бледото лице, което Филип надигна глава, за да целуне.

– Ая, любов моя – изплъзнаха се думите, докато галеше своята възлюбена.

Принцесата се отскубна от прегръдката му, възвърнала стария си образ и зарови лице в студените си длани.

Филип примигна два пъти и усети, че душата му се свива на топчица, която остро започна да се забива и да разкъсва гръдта му отвътре.

– Но любима, какво има, защо плачеш? – падна на колене пред нея той.

Лъхна го хлад, когато тя пристъпи към него и немощно отрони:

– Ти я позна, позна я! – в черните ù бадемови очи започнаха да извират сълзи.  

– Кого, кого съм познал? – извика в недоумение Филип.

Тя прокара ръка през светлите му коси, треперещите ù пръсти застинаха на лицето му и докосна устните му със своите.

– Сега, сега е време да забравиш… – прошепна тя и погледна Харон.

 

Силната музика преминаваше през двете врати на нощния бар. Филип отмести поглед от тумбестото тяло на залепената на илюминатора муха. Надигна чаша и изпи водката на екс. Постави я на земята и с плахи стъпки се отправи към момичето, което се казваше Ая.

 

 

Илюстрация: © Георги Чепилев

 

---

 

© Христина Мирчева