Божана Апостолова: "Нощта е също слънце"

І част

След като дълго гледа в една точка на екрана, Асен внезапно удари с юмрук по бюрото.

 – Добре ли си, Асене? Напоследък май нещо не си в ред. Бизнесът върви като луд, а пък ти…

За да избегне отговора, Асен разсеяно попита:

– Какъв бизнес?

 – Ами един, дето ти го измисли и ни затрупа с пари. Графичен дизайн се казва – засмя се колегата. – Обаче колкото повече печелим, ти все по-мрачен ставаш. Какво ти има?

– Бедата не е в имането, а в нямането – опита да се пошегува Асен, за да измести разговора на друга плоскост. – За истинското изкуство си мисля, брат, за което все повече нямам време. А мечтаех да посветя живота си на рисуването и Силвия…

 Точно тогава в студиото влезе един от богатите им клиенти и още от вратата започна:

 – Видях проекта, който си ми пратил. Обаче не го харесвам. Чуй ме сега! Основният цвят на етикета за лютеницата трябва да е червен. В горния край обаче да е галено червено, с някакъв мотив от народна шевица. Надписът „Лютеницата на баба“ да е по средата, с едри букви, а в долния край нарисувай домати и чушки – основните продукти, да се виждат. И по-лъскавички така ги направи, като за изложба! На етикета отзад, освен текста, искам да нарисуваш…

– Няма да стане, господин Иванчев – прекъсна го Асен. – Поне аз няма да се подпиша под подобен кич. Вие сте поръчителят, но художникът съм аз и визията е моя отговорност. Освен това времената се менят и…

– Грънци се менят! Народът е казал: „Който плаща, той поръчва музиката!“. Както знаеш, аз за цена не питам, плащам каквото ми кажат. Затова навсякъде съм добре дошъл. Да не си единствен? Още десет такива като тебе чакат с четири очи да им вляза в студиото – приключи на висок тон Иванчев, завъртя се кръгом и изскочи от студиото, затръшвайки вратата след себе си.

„Поредният загубен клиент“, помисли си Асен и се заслуша в заглъхващите отсечени стъпки по коридора. Казаното от Иванчев дълбоко го впечатли. И го ядоса до такава степен, че целият се зачерви. Почувства вина и заради колегите си. Не можеше ли да направи компромис с професията си, със себе си? Но отговорът беше: не можеше. Парите бяха важни наистина, но за него не бяха всичко, към което се стреми. Себеуважението нямаше цена, която някой да може да плати.

Асен рязко стана от компютъра и мятайки поглед към Венци, негов приятел още от художествената гимназия, извика:

– Хайде да глътнем малко чист въздух! На улицата долу имаше всичко друго – шум, коли, хора, – но не и чист въздух. Тъкмо се чудеше накъде да поемат, когато чу гласа на Венци зад гърба си:

– Асьо, понеже заговори за рисуване… Искаш ли да идем в ателието, да видиш какво правя? Близо е, само през две пресечки.

 – С удоволствие! Тук и бездруго няма въздух. А миризмата на терпентин винаги ме е освежавала. Асен внимателно разглеждаше окачените по стените платна. Приближаваше, докосваше ги тук-там с ръка, поглеждаше и отзад. „Ако сте направили качествен грунд, боите не могат да пробият“, казваше Наско Шаренков, преподавателят по технология на живописта 8 в академията, от когото бяха научили може би най-много.

– Какво ще кажеш? Как ги намираш? – нетърпеливо попита Венци.

– Браво, браток, много напред си дръпнал! Чудя се, кога ти остава време? Ама защо ли се чудя, ти не си женен – добави набързо Асен и завъртя обърнатата с гръб картина върху статива. – Ееее, страхотна работа! Много експресия, много страст! Само в десния ъгъл сложи още малко черно, за резонанс с това тук, горе…

– Тази нещо ме мъчи, не ми се дава. Нали знаеш, трябва си и вдъхновение. А аз дори не съм влюбен. Така че… сигурно ще постои още доста така, с гръб, на статива – усмихна се някак отнесено Венци.

„А аз, като съм влюбен, какво?“, каза си наум Асен и отново в мислите му нахлу Силвия. „Защо не ми се дава? Защо ме мъчи? А може би тя е страдалчицата, тя е обречената да не усети никога дете в утробата си? И за това съм виновен аз… Аз, аз…“

Асен сви очи, за да пропъди натрапчивото видение, и когато ги отвори, видя в далечния ъгъл на ателието нещо познато – акварелен женски портрет, който го накара да изтръпне. Това беше Силвия! Полупрофил, с леко отметната назад дълга коса, усмихната, но с остър поглед, втренчен право в очите на гледащия.

 – Венци, какво е това? – попита Асен не защото не знаеше, а за да прикрие почудата от току-що направеното откритие.

– Ами това е твоята жена-мечта от гимназията. Нима си забравил? Нямахме модел и ни накараха да рисуваме по въображение… После ти ми я подари, защото аз много я харесах.

– Но това е Силвия! А тогава аз още не съм я познавал – тихо, почти шепнешком произнесе Асен. – Виж, нарисувал съм даже мъничката бенка на брадичката.

– Че какво странно има? На това му викат предопределение. Едно време хората не са се чудили на тези неща. Само нашите технократски мозъци днес се опитват всичко да си обяснят „по научному“. А баба ми е разказвала как едно време сънувала бъдещия си съпруг, преди въобще да го е видяла. В съня ù дядо бил с къдрава черна коса, висок и хубав, но понеже бил беден, имал само магаре и като го яздел, краката му опирали до земята. И точно такъв се оказал, когато се запознали на Узунджовския панаир – „баш каков съм го сънувàла“.

– Венци – изтръгна се от унеса си Асен, – ще те помоля за една трампа, но няма да ми отказваш. Давам ти две картини по твой избор за този портрет.  

- Щом работата е толкова специална, дадено. Искам само онова, лилавото ти море, за да си имам нещо от теб.

– Има сделка – каза Асен и припряно започна да търси хартия, за да опакова портрета.

Бяха се позабавили повече от предвиденото, а поръчките ги чакаха – клиентите винаги бързаха. Докато вървяха към студиото, Асен имаше чувството, че и Силвия върви с тях. Държеше го под ръка, заситнила крачки, а Асен току я поглеждаше, за да се увери, че не се е уморила в стремежа си да не изостава от него. Чува в просъница собствения си вик. Помрачняла от болка, тя се стъписва, но се преодолява и шепти:

– Асене… Асене…

Въображаемият ù глас се издига нагоре, събрал всичките нощни шумове и сенки, крясъците на птиците и стоновете на пролазващия вятър, и с неудържима сила я връхлита, като изсечена с могъща ръка въпросителна. Нейната въпросителна.

– Защо, Асене, защо?!

С удвоена, режеща сила думите се впиват в сгъстената плът на въздуха, който ù връща смисъла им заедно с неясен прилив на болка. Болката расте в нея, уголемява се, стяга гърлото ù, задушава я. Но тя не престава да се надява, че ще изхвърли навън разяждащото я отчаяние, че ще освободи душата си от напрегнатия спазъм, че най-сетне ще отпрати страха далече от себе си и сърцето ù ще започне да бие облекчено и свободно.

Но как да го направи? Как да се освободи от това проклятие, от съдбата си, която щракна капана и я заключи в една-единствена орбита – тази на Асен. Останаха ù сили само да извика:

 – Аз обичам, аз полудявам от любов – онази, която кара дъха да спира. Не е вярно, че любовта трае три години, че се уморява и изчезва. Не е вярно! Ето, още от втори курс в университета... та до днес. Колко, колко години са това?...

Силвия отвори очи. Мислите ù, огромни нощни пеперуди, се докосваха с криле, блъскаха се една в друга, целеха се в една и съща точка – в мъждукащите проблясъци на процеждащата се през прозореца светлина.

Откъс от последната книга на Божана Апостолова "Нощта е също слънце", изд. "Жанет 45", 2017 г.

 

Още по темата в "Диаскоп":

НОВИ КНИГИ: Божана Апостолова и "Нощта е също слънце" 

© Христина Мирчева

Илюстрация: © Георги Чепилев