Иванка Могилска: "Тайният живот на Катарина Соледад"
05.05.2017
Скоро след смъртта на Катарина Соледад медиите разпространиха историята за нещастната ù съдба и цените на скулптурите ù скочиха до небето. Любителите на изкуството питаха къде могат да видят творбите ù. Колекционерите се обаждаха на агентите си с указания да наддават на търговете, на които се появяват малки пластики и скулптури, направени от нея. В националната галерия обсъждаха посмъртна изложба, която проследява целия ù творчески път. Изкуствоведите се надпреварваха да анализират работите ù. Определяха ги като апотеоз на несподелената любов и разминаването между хората. Излезлите наяве подробности от личния ù живот им бяха дали ключа към нейните, незаслужено пренебрегвани до момента, творения.
Художници и склуптори, някои от които не бяха разговаряли повече от пет минути с Катарина Соледад, не спираха да споделят истории и да събират пъзела на нещастната ù любов. По-възрастните си спомняха дръзката ù поява на художествената сцена. Определяха я като голям талант и обещаващ артист и с въздишка на съжаление споменаваха, че всичко се е променило след появата на фотографа Томазо Маринела – италианец със слабост към сините ризи и жълтите тиранти, вратовръзки, папийонки и млади момчета. Всички съчувствали на Катарина за обречената любов, на която явно щяла да посвети живота си, и очаквали от нея да издигне паметник от бронз и мрамор на разбитото си сърце. Вместо това тя се оженила за най-обикновен мъж, който нямал нищо общо с изкуството. Запазила приятелството си с Томазо, родила дете, излагала рядко, но продължила да работи в ателието си и дори изглеждала щастлива, когато се появявала на откриванията на изложби. Всеки си спомняше кога и къде я е срещнал, колко смутено е погледнала, какво е казала. В светлината на неосъществената ù любов дори най-баналната размяна на реплики добиваше нов смисъл.
„Представете си какво е ставало в душата на тази жена през всичките години с човек, който не я разбира!“
„Не че я осъждам, но е била твърде самонадеяна да вярва, че подобен брак ще я избави от любовта. За мен изкуството е това, което лекува. Ако се беше посветила само на него, представяте ли си колко по-грандиозни творби би ни оставила?“
„Томазо Маринела беше мой приятел и често казваше, че това е единствената жена, на чиито чувства съжалява, че не може да отговори.“
„Катарина се ожени твърде прибързано. Този човек, чиновник, беше много далеч от нейните търсения и чувствителност. Може да се каже, че за да се спаси, тя избра пътя на мъченичеството и това я върна пак на пътя на изкуството.“
„Непочтено беше от страна на Томазо да остане в живота на тази жена и да разбие семейството ù.“
„Аз я срещах често и всеки път споменавах, че съм виждал Томазо, за да ù подскажа, че я подкрепям. И тя винаги се смущаваше, но знаех, че ме разбира и оценява подкрепата ми.“
Дъщерята на Катарина Соледад чете първите разкрития с изумление. Следващите със смях, а последните със свито сърце. Всички тези смътно познати или непознати за нея хора говореха, сякаш явно са знаели кого е обичала и кого не майка ù през годините – може би в думите им имаше някаква истина.
Хрумна ù, че ако намери източника, дал информация за първата, публикувана преди седмици статия, ще узнае каквото ù трябва. Не беше сигурна дали ù трябва всъщност. Затова се отказа. Искаше ù се поне един от тримата замесени в историята да е жив, за да го попита каква е истината. Но баща ù, майка ù и Томазо бяха пътували заедно в колата, превърнала се в купчина горяща ламарина.
Когато журналисти ù звъняха с покани за интервюта и коментари, тя им отказваше: „Не познавам тази жена.“ Не знаеше как да обясни, че нейната майка, за разлика от описваната скулпторка, е била усмихната, смела жена. Помнеше я щедра към своите приятели, влюбена в добросърдечния си мъж, подкрепял всичките ù приумици през годините. Беше сигурна, че Катарина е правила своите скулптури, за да изрази възхитата си от – както го наричаше –„това чаровно, мъдро чудовище – живота“.
Няколко пъти посети ателието на майка си. Сядаше между скулптурите и ги гледаше. Слънцето залязваше. Сенките слизаха все по-надолу по отсрещната сграда.
Очертанията на бронзовите и мраморни фигури в ателието се удължаваха, деформираха, размиваха, докато не се превърнеха в плътна прегръдка от мрак. В нея дъщерята на Катарина Соледад се чувстваше спокойна и сигурна, и ù се струваше, че няма никакво значение кой от двата живота на майка ù е бил тайният.
Иванка Могилска, сборник кратки разкази „Тая земя, оная земя“
ИК "Жанет 45", май 2017
Редактор: Мария Донева
Художник и оформител: Кирил Златков
Илюстрация: © Георги Чепилев
Още по темата в рубриката НОВИ КНИГИ тук
© Христина Мирчева