Неда Антонова: "Първият след Бога - любовта и смъртта на Васил Левски"

По едно време Радон ме дръпна за ръкава и ми посочи тясната врата в дъното на кръчмата. Изнизахме се натам, пресякохме двора и влязохме в стая, залепена до конюшнята. Вътре бе студено, но достатъчно светло от пламъка на фенера. Десетина  възрастни мъже със свалени като в църква  калпаци седяха върху дебели , проснати покрай стените дървени трупи и слушаха мъжа срещу тях: млад, облечен в  шаечни дрехи европейска кройка, под дрехата се вижда черен пуловер, а на кръста препасан ярко червен пояс. Тъмната му коса бе  пригладена назад, мустаците му, едва наболи, и те тъмни, под очите му личат болезнени сенки като на недоспал или болен. Очите му припламват сиви, а обърне ли се с лице към светлината, изглеждат зеленикави. Ако не знаех кой е, може би нямаше и да го позная.

– ….та затуй, братя, минах да видя как вървят работите по вашите места, как сте с пушкалата, прелепят ли се към нас млади хора, турчинът подушва ли нещо и ожадня ли вече земята ни за свобода или още се надява да я поръси  росица отвън – я от Русия, я от Сърбия…

–  Ти кой ще да бъдеш, ваша милост?

Старец, наметнат с кафяв ямурлук се надигна от трупите, пристъпи крачка напред и се вгледа в  Левски.

–  Нали рекоха, че Дяконът щял да дохожда?

–  Ей ти го Дякона, Терзи Манолчо!

–  Ба! Не ще да е той, Радоне!

Старецът пристъпи още по-напред  като продължи да се взира  с широко отворени очи и уста.

– Онзи, дето ме е мене заклевал, беше  един такъв светликав, и лицето му светликаво, а коса и мустаци га че боядисани с шлюпки от зелени орехи, червеникави едни такива… Гледам те, ваша милост, възчерничък ми се видите…Да не сме нещо янлъш, а момчета?

Дяконът се засмя.

–  И аз те помня, Терзи Манолчо! Когато вие, карнарци, положихте клетва пред чест и пред Отечество, ти пръв извади и тури до револвера десет лири, а кесията ти беше копринена, избродирана със сини мъниста от дъщеря ти, преди да се тя омъжи и да напусне дома ти…

–  Тъй беше… баш тъй си беше…Прощавай, Дяконе…от фенера ще да е…опушено му е стъклото …пък и недовиждам твърде…

 –  Човек, кога недовижда, бай Терзи, е добре да помълчава…

Радон се наведе към стареца, като че му шепне.

–… щото приказва ли, хеле пък ако е изправен пред съд и пред кадия, може да окачи на въжето някой невинен  – ей тъй с едните свои приказки… Ти твърдиш, че Дякона бил в шлюпки боядисан, а ние всички го виждаме, че е бая черномустакат и такъв го помним…

– Може и да греша, Радоне, ала съм неповинен, щото всичкото е от старост…Старостта е наказание до живот, сине. Болен ли си – надяваш се за здраве, стар ли си…на какво да се надяваш? На смърт! Пък ми се живее, бре! Думай Дяконе да те чуем…дано помня барем гласа ти…

– До тук, братя, свършихме добра работа. Все повече стават ей такива събрания като нашето днес, все повече хора прииждат с готовност да служат на революцията…Много сме и сме навсякъде! Като не мога да ви обясня как точно изглежда нашата комитетска мрежа из Българско, приканвам ви, кога е чисто небето нощем, да се загледате в него…Както са пръснати там звездите, тъй са пръснати из земята ни нашите хора…А видите ли съзвездие, да знаете, че туй  значи много наши другари, събрани на едно място…Ей го, вие например, комитетът от село Кърнаре, ми приличате на  Голямата мечка…; а селата от тук до нашата революционна столица Ловеч ми напомнят разпиляната Кумовата слама…Цяла България блещука събудена и готова…

–  Ми да скачаме, брате Левски!

Млад мъж наистина скочи от мястото си и отметна пешовете на палтото ,за да се видят  дръжките на двата пищова`забодени в силяха му  от светла мешина.

–  Защо още търпим…

–   И аз искам така Кундурджи Тотко, но с какво да излезем срещу войската на цяла една империя!…С голи ръце или най-много с колове и брадви…Напразна и обречена ще е такава битка.

 – Ако питаш мене, Дяконе, ще ти кажа…

Тих, но твърд глас. Не бях забелязала младият мъж, застанал в сянката зад мене.

–…то и да не ме питаш, аз пак ще си го изрека… Викам да не бързаме с въстанието. Рано ни е още.

–  Как рано бе, даскале Дунчов!  Четиристотин и толкоз години…близо петстотин…

–  Прав си Тотко, и знаеш ли защо си прав? Щото си още млад! За да имаме успешен завършек на делото, първо трябва да се възбуди у народа чувството за държава. През тези дълги векове българинът е свикнал да бъде част от едно огромно, макар разкапващо се и смрадливо тяло…И него признава. Защото друго не е виждал. Затуй на мене, байовци, ми се струва, че днешният българин не знае също и какво е това свобода. Ами откъде да знае, като животът му от деди и прадеди е минавал все в един и същи хомот! Пък и с робството се свиква по-лесно, отколкото със свободата. Робството е равенство, а свободата е избор.  И всеки избира според ума си. А  равенство между човешките умове няма.

–  Аз, братя, също като вас мисля, че въстанието трябва да се подготви не само откъм оръжия и джепане, но и откъм разбиране всенародно… Първо да постигнем умственото съгласие на народа и чак след това да грабнем пушките. Нали затуй обикалям селата!

–  И още нещо да кажа, бай Василе…Има два начина за  придобиване на свободата.

–  Два ли? Че кой ще е другият, даскале?

Около четиридесетгодишен, с вид на харамия: гъсти мустаци, навъсени вежди, гръмък глас , а в навоите бучнат нож.

–  Какъв друг начин освен пушка в ръката и кама в пояса?!

–  Единият ти току-що го изрече, хаджи Деяне. Той е бърз, скъп и горчив. Другият е тъкмо напротив: бавен, сладък и евтин.

–  Знаем го ние евтиният: да скочи дядо Иван Страшния, да прецапа Дунава с полковете си и да измете от тук всичко, що е чалма, фес и джамия…

– Не, братя! Ако ние не сме в състояние да се освободим сами, то значи, че не сме достойни да имаме свобода!Не искаме даром от никого нищо: ни хляб, ни свобода! Щото сме ние в силата си да заслужим святото си освобождение и като го заплатим със собствената си кръв, да можем после не само да му се радваме, но и да го пазим…Подареното, братя, не се цени и не се уважава. Защо, според вас, Русия ще харчи синовете на своя народ да ни нас освобождава?

– Ми щото сме една вяра, бре даскале! Щото и те, и ние се молим на един бог…

Харамията хаджия се прекръсти.

–… разбираме се в езика си и сме единоплеменни и взаимообични!

–   Между държавите няма родство, братя мили! Между държавите има политика и интереси! Ние сме рибя кост в гърлата и на двете империи… Ни  могат да ни преглътнат, ни могат да ни изплюят. Едничкото, що могат да направят за нас, е да ни владеят.

– Може и да си прав, Дяконе…

Хаджи Деян замислен нави на показалец единия  си мустак.

– Щом евтиният начин не е Русия, тогава кой ще е? Изкажи си приказката, даскале!

Хаджи Деян изопна шия, готов да слуша до сутринта.

– И аз, както и Дяконът, хаджи Деяне, съм против външна помощ и чужда намеса. Но и кръвопролитната борба не ми е по сърце. И смятам за най-подходящ начин…просветата и особено театърът. Показвай им на нашенците по-често „Райна княгиня” от господина Войникова, заръчай на родолюбивите съчинители да опишат чудесата и храбростта на българската войска, на Симеона  Велики край Босфора, както го светият отец Паисий описва… нека да знаят, че тоз Босфор, дето сега го минават като каикчии, слуги или дребни търговци на зеленчук, някогаш е бивал бивак на българската войска и пред нея е треперел византиецът. Нека гледа народът тези исторически хубости, да плаче от гордост и като се пречисти чрез плача свой, да узрее умствено. Зеленият народ далече не види и си мисли, че от всички блага на живота човешката кръв е най-евтино благо.

–  Личи си, че си учил в Европата, даскале. Но не си стигнал до Франца…

Хаджията стана, пъхна ръка в пояса и се втренчи в младия Дунчев.

– Ако беше стигнал до там, щеше да чуеш, че освен земя и народ, за една държава е потребно и право. А правото ти се дава, само ако можеш да си го вземеш, което ще рече: да накараш другите да ти го признаят…   

Размахва пръст.

– .... а туй струва най-много кръв: да принудиш силния да те тури в сметките си. И това право се печели с меч. Но е потребен акъл, който да направлява ръката с меча.

–  Прав си, хаджи Деяне!

Дяконът слага ръка на сърцето и леко се покланя едва забележимо.

– Съвсем прав си, но за да можем да развъртим меча, когато настане времето му, трябва да имаме готово оръжие и мъже, които са учили за офицери и знаят да водят бой. Щото ние ще се изправим срещу редовна войска. Затуй сме подали искане и молба към сръбското правителство, да включи във военното си училище барем стотина наши момчета, годни и готови първо да учат, а после и да умрат. Тъй ще се сдобием с офицери, а от тукашните хора ще поискаме пари за оръжието…

Стана тихо, после постепенно се въззе учестено дишане, сумтене и покашлюване.

Пръв се окашля Терзи Манолчо.

–  Трудно се дава готова пара, Дяконе…

–   Знам, Терзи. Знам. Затова ние  пращаме любезни поканителни писма до всеки, който е готов да отдели от личното си имане и да подпомогне делото. От бедния – малко, от богатия – повече. Това ще е данъкът „свобода”. Нещо като десятък. Що данъци сме платили до сега на империята, и кръвни, и безкръвни, а каква полза за нас? Затуй  приканваме чрез любезност имотните наши братя. И на всички казваме: който днес даде лира за делото, той си откупува живот, което ще рече чест и съвест за утре в свободна България. Повече лири, повече чест. И да си имал някои прегрешения към народа като например  другаруване с поробителя, свободата ще ти опрости всички погрешки, щото си й лично помогнал да се възвести! Ако ли искаш да осигуриш с добро име деца и внуци за години напред – бръкни се до дъното на кесията си… Ние от името на организацията на всеки издаваме квитанция за внесената сума. Това е неговия документ, че е заслужил пред бъдещето.

– Викам и аз да кажа нещо, момчета…Щото си мисля, че туй, дето ще го река, е добро… 

В тъмното не бях забелязала, че сред мъжете седи и свещеник. Познавах поп Енчо, председателя на революционния комитет в Сопот, но го бях виждала само по време на църковна служба. Снажен мъж с мелодичен глас на италианец.

– Винаги сме драгостни да те чуем, отец Енчо…нали чрез тебе говори Божият глас…

– Така е, даскале и този глас всевишен ми шъпне, че е най-добре да вземем властта без кръв, без оръжие и без жертви.

– Което ще рече – в съня си…

– Не се глуми, хаджи Деяне!  Казано е, а и вестниците в Европа са го писали: най-умният милиет в турската империя е българският и той трябва да държи властта и да прави законите… Затуй аз пари ще дам, колкото поискате, със сърце ще ги дам, но питам: не е ли по-добре вместо оръжие и офицери, ние да си турим парите за наука. Да изпратим стотина по-окумуш момчета в Европата на наши разноски, да учат там я търговия и сметководство, я земеделие и лозарство, я докторлък или пък за адвокати, та като се върнат тук да се те наместят по високите гнезда на властта – като чиновници в Метерхането или Дивана, като съветници на султана и синовете му и тъй лека-полека да променят работите в наша полза и да придърпат чергата накъмто нашия народ…Тъй ми нашепва Бог: да превземем крепостта изотвътре! Така викам и аз! Ей ви от мен десет лири за делото. И няма защо да ме каните и подканяте…И писмо не ща да ми пращате!

И пак даскалът, но така доверително, като че в стаята са само двамата с Дякона.:

– Това с поканителните писма е добре, Дяконе. Но твърде европейско ми се чини. Ще прочете някой си чорбаджия писмото, ще се усмихне под мустак и след като ни наругае, ще използва хартията за една задна нужда. А може и да пошушне тук-там за нас и за нашата работа. А ние си седим и чакаме да ни придойде данъкът „свобода”.

– Не, брате Дунчов! Ние няма да седим!

Очите му припламнаха със синия блясък на светкавица.

–  Ще почакаме някое време, после ще пратим човек, който пак любезно да напомни на този твой чорбаджия за дълга на българина към България и за десятъка в името на освобождението…Ако не вземе от дума и не иска да бъде българин, хеле пък ако ни издаде на властта, тогаз…

– Какво тогаз?!

Старецът с кафявия ямурлук подскочи, после пак седна.

– Има и трети  начин, Терзи Манолчо. Калъч или куршум. Според случая.

– А ти, Дяконе, дето си божи човек, можеш ли посегна въз живота на някого с ей тези две твои ръце…Заради пусти пари…

– Всеки от нас трябва да може, бай Терзи, ако това са пари, нужни за делото… И аз, и ти…!

– Недей ме плаши, щото ей сега ще изляза и никогаш повече няма да се повърна при вас!

–  Излез, Терзи, волята е твоя…Но запомни, отвориш ли си устата по комитетските работи, ден-два след това сянката ти ще те настигне и ще отмъсти за предателството…

–  Ти пък, Дяконе, да се не пошегува човек…

–  И аз се пошегувах, Терзи!

Левски се усмихна и се обърна към даскала, явно той е председател на тукашния комитет.

–  Да видим сега на кого от темелните хора във вашия край да изпратим писмо, кои уважителни наши членове ще извършат после посещение за повторно подканване…Ти си един от тях, даскале. А стигне ли се до третия начин, организацията има хора за всичко…

• Откъс от последния роман на Неда Антонова "Първият след Бога - любовта и смъртта на Васил Левски", изд. Факел, 2017 г.
• Снимка на Неда Антонова: Анжела Димчева

Думи за книгата и автора

„Първият след Бога“ е роман за Васил Левски, нов и необикновен прочит на неговата участ на жертва и саможертва, която век и половина съзнателно се премълчава. Както бе премълчавано делото на Царица Елеонора Българска, значението на Светицата Стойна Преподобна за България, жестоката съдба на най-великата вдовица – забравената Венета Ботева, за която Неда Антонова за първи път подробно разказа в "Неговата любима". 

Неда Антонова в Диаскоп:

• Неда Антонова: "Дворцов бал"
• НОВИ КНИГИ: Неда Антонова и "Царица Елеонора Българска" 

© Христина Мирчева