Пловдив през вълшебните очила

Драматична композиция за психогеографски комикс

Д-р Васил К.Пеев. „Пловдив в миналото”:

Както климатът по целия свят, и пловдивският с годините постоянно се мени. За да характеризираме тези промени, ще си позволим да дадем сведения... Това време трябва да го разделим на два периода, съществено различаващи се един от друг. Първият период, завършващ около 1905 година, се характеризираше с една типична зима: от м.ноември до м. февруари с изобилен валеж на снегове, които образуваха снежна покривка, обикновено от 40-50 см., а понякога и по-дебела, която се задържаше през всичкото време и бавно изчезваше. Реката, множеството блата край града замръзваха продължително и биваха използвани за пързаляне, а ледът им се прибираше в няколкото „бузлихани” (складове за лед, специално изградени дълбоко в терена) за лятото. Големи студове рядко настъпваха и то за много кратко време. Хубавите слънчеви дни изобилстваха. Въобще зимата бе суха, поносима. Пролетта и есента бяха ранни, приятни, много весели. Пролетта се е обаждала често и през месец януари и, като изключение, през следните месеци е валяло сняг. Флората се е пробуждала много рано, а през м.април е имало пристъпи на топли вълни. Лятото е настъпвало, като че ли изведнъж. Месеците – юни, юли и август и първата половина на септември често са били много горещи, дори задушни; все пак изключение са били непоносимите дни и нощи. Населението тогава е било принудено да търси гостоприемството на вечно приветните Родопи, в селата и манастирите, разположени в полите им. Есента е била кратка, а може би затова – извънредно приятна и богата.

П.Ю.Тодоров. „През Тракийското поле”:

Ясно слънце грее, и лъчите му кротко милват и животни, и растения. Всекиму сякаш е светнало пред очите: гледа и не може да се нагледа.

Тихо се полюшват вълнисти ниви зимнини. Сочна трева застила ливади и паши, по които са се разпилели вакли стада. Тук-таме вирнали глави брези биволи, а нататък по равнината се запасли ергелета; при тях с кривнат врат гордо припка и цвили червен жребец, развял на воля тъмна грива.

Балканът, млад хубавец, отърсил плещи от снега, гордо развява зеленото си наметало по бърда и рътлини. Там клокочат буйни, пенливи поточета, увиват се като змии край скалите, скачат от склон на склон и тичат да се гмурнат в дълбоките води на бистрата река...

Константин Величков. „Тракийското поле”:

Дивна хубост! Пловдивските хълмове се видят далеко пред нас, постоянно раста, наголемяват и все по-ясно се очертават. По високите места захващат да се открояват във въздуха смутни очертания на къщи. Отдясно, от време на време дебели, стари върби, с нависнали надолу клонове очертават леглото на Марица. Тя се подава тук-таме и ние виждаме широко разлените й води, които вървят тихо по една посока от нас, всред необозримата зеленина на полето. Пекът става от час на час по-голям и ние усещахме по-силно умората от пътя.

Най-после блесна пред нас, все тъй хубав, както си го рисувахме във въображението. Слънцето беше климнало на запад и отвесните му лъчи, като падаха в прозорците на къщите, по хълмовете, озаряваха ги с пожарен блясък...

Иван Вазов. „По Маричината долина”:

Пътувах на изток от Пловдив. Видът отвсякъде е великолепен. Гористите тъмно-зелени Родопи заграждат от юг долината на Марица и живописно се откроява неравният им гребен в синьото небе; на изток тоя гигантски зид се снишава и потъва в хоризонта, а на запад се сключва с Рила, снежните пирамиди на която величаво се белеят на утринното слънце. Далеко на запад и север хубавата Средна гора дига и сваля невисокия си космат гръб и растила красиво насам разлати родовити поли; само плешивият Богдан и Аджарските черни бърда се целуват с небето; между тях пък, в дъното на хоризонта, се синее величавата Стара-планина и снеговитите и Калоферски върхове се въвират и губят в бели облаци. Ето там, над Сопот, и моята Амбарица, въз голото теме на която тоя луди Крали Марко е градил някога хамбара си. Колко е хубава!... В тоя безкраен планински венец, отворен само на изток, е долината на Марица, най-широката, най-богатата и най-величествената в целия Балкански полуостров. Но сега цяла не мога да видя: затулят ми я отдире Пловдивските скалисти могили, увенчани с бели огради и прилични на малък архипелаг в едно зелено море. Жадно потъва погледът в тая свободна и широка равнина, играе, тича по простора и, додето се изкачи по цветущите поли на Родопите...

Константин Иречек. „Пловдив”:

Положението на Пловдив е съвършено оригинално. Посред Тракийското поле, което тук е около 165 метра над морето, се издигат на десния бряг на Марица седем уединени сиенитни скали. Върху трите, най-близки до реката, е разположен Филиповият град, който за това от римляните е бил наречен Тримонциум.

Това разположение на града от вси страни има живописен профил: светло-сивите скалисти стени се издигат над зелена равнина, слънцето се отражава в прозорците на белите къщи върху скалите, около нас широко поле, по-нататък на хоризонта – отвред сини планини, а над нас тъмно-син свод!

Най-широко и най-високо градско тепе е Джамбаз-тепе, което със северната си страна е обърнато към Марица и е покрито догоре с къщи и градини; на юг склоновете му се спущат отвесно и по шеметните им краища се белеят върху каменни темели високи двуетажни къщи с разкошен вид към Родопите. От изток и запад на Джамбаз-тепе се издигат по=малко високите Небет-тепе и Таксим-тепе, изцяло покрити с къщи. Останалата част от града е разположена около споменатите три тепета, главно между подножието им и реката, макар че по новите улици вървят и по други посоки.

Пловдивските къщи са направени повечето от дърво и кирпич, на един кат, но отвън изглеждат много весели, поради светлата си боя, бяла или жълта, големите прозорци и многобройните балкони. Те не са построени вътре в дворовете, а се издигат право над улиците, които са, както в старите италиански градове, тесни и криви. Настлани са с калдаръм от големи, гладки камъни, доста хлъзгави дори и в хубаво време, а по дъжд и зиме по тях се върви още по-мъчно на горе по тепетата. Аристократическата махала, седалище на богатите гърци и българи, е Джамбаз-тепе, чийто пространни и добре уредени къщи, със своите предверия и стаи напомнят италианските вили. По-малко изпълнено със сгради е съседното Небет тепе. Във валога между двете лежи арменската махала. На юг, под стръмните скали на средния връх, се простира на равнина махалата на павликяните. Нови елегантни улици с хубави вили се точат около Сахат тепе и оттам покрай шосето, дори до станцията.

Сахат тепе стърчи на запад от трите градски тепета. То представя гола, двуглава скала с кула и часовник от 17 о столетие Прекрасна гледка се открива от Сахат тепе, особено надвечер, при залез слънце. Най-хубавото място е при самата кула с часовника отдето се вижда почти целият град.

Около него най-близко се простира еднообразно бледо зелено, безлесно поле с многобройни села и уединени правековни могили.

Великолепно впечатление правят двете планински стени, Родопите на юг, Балканът на север. По дъното на цялата картина тече Марица.

Останалите три тепета: Бунарджикът, Марко-тепе и Джендем-тепе са също така уединени, голи, с плоски върхове, наредени едно до друго от Сахат тепе на юго-запад, покрай западната страна на улицата, която съединява града с железопътната станция.

А. Даскалов. „Оризищата”:

За оризища в Пловдивско избират много равни места...

Митрополит Иларион. „Пловдив”:

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics