Д-р Н. Сяров: "Имало ли е предателство при залавянето на Васил Левски"
18.02.2018
Из документи от миналото
За да получи този въпрос едно правилно, близко до истината разрешение, трябва да го разгледаме при онези обстоятелства, при които е станало залавянето на апостола.
На 19 септемврий 1872 год., въпреки енергичното противопоставяне на Левски и част от членовете на комитета, авантюристът Димитър Общи с една чета извършва обира на пощата Орхание – София и задига 130,000 гроша, сума, потребна за закупуване на оръжие. Софийският управител Махзар паша успява в късо време да залови обирачите – в това число и Общи (около 25 октомврий). Отричайки всичко в началото, той и другарите му решават да разкрият цялото комитетско дело в най-малките подробности – всички комитети, всички лица, всички свърталища, които знаели, та да види Европа, че българският народ е узрял за свобода и да му се притече на помощ. Левски бил посочен като „баш комита”, главен организатор и ръководител на комитетите. За съдене на Общи и хората му била учредена особена „извънредна комисия”, в която влизали и българи чорбаджии. Турското правителство наредило до всички полицейски органи да вземат възможни мерки да бъде заловен този страшен, този опасен комита Васил Левски. Портретът му бил възпроизведен и разпратен навсякъде, а томува, който го залови или го предаде, било обещано 50,000 гроша.
Левски по това време сновял из южна България, между Сливен, Стара Загора, Пловдив и София, и насърчавал комитетите да следват делото без колебание и страх.
На 28 октомврий били арестувани Марин п. Луканов и Димитър Пъшков, посочени от Димитър Общи, а с тях погрешно поп Лукан, вместо поп Кръстьо. След 15 дена тях закарали в София, където поп Лукан бива освободен, а в Ловеч бива арестуван поп Кръстьо, като бива пуснат и поставен под полицейски надзор.
Всичко в Ловеч замлъкнало. Останалите хора на комитета били обхванати от голям страх. Разногласия, раздори, интриги, клевети разядали комитетското дело няколко месеци преди това и от ден на ден ставали все по-страшни. Левски чувствал вече как всичко се разнищва и се изплъзва из ръцете му. В писмата си той започва да ругае и да упреква в негодност комитетските дейци.
Към 20 декемврий Левски се озовал в с. Колибето, близо до Троянския манастир. Троянските съзаклетници се срещнали с апостола и му казали, че положението тук и в Ловеч е много страшно, че многобройна войска и стража е натрупана в Ловеч, че навсякъде по пътищата сноват и кръстосват заптии и войници, като внезапно нападат и обискират ханища и къщи деня и нощя, че ужасен страх е обладал Ловчанско и Троянско, че портретът му е в ръцете им и че се взират в лицето на всеки пътник. Подобно предупредително писмо получил той и от ловчанци. Обаче Левски не отдавал голямо значение на безсръчната турска полиция - колко пъти той ял и пил с потерята, изпратена да го дири!...
Левски се промъква към Ловеч и спира в къщата на Никола Сираков, в махала Дръстене. Срещнал се с Величка Хашнова, сестра на Марин п. Луканов, която му казала да се пази от поп Кръстя, у когото Левски, напротив, е имал голяма вяра, но който е бил много неприятен на Луканов и Пъшков. Тук той повикал и поп Кръстя, който му предал комитетските суми.
На Христо Цонев Латинеца, комитетски човек, който държал комитетското ханче в с. Къкрина и който си бил в града за Коледа (къщата му била над тази на Ник. Сираков), Левски казал да се върне в Къкрина, че вечерта на втория ден на Коледа можели да нощуват там.
На 26 декемврий, в 3 часа след обяд, Левски и Никола Цветков, тоже доверен човек на комитета, потеглили за Севлиево. По пътя Левски му казал, че тази вечер ще нощуват в Къкрина (на 17 км. От Ловеч). В самаря на коня били зашити книжата, които Левски събрал, за да ги отнесе в Букурещ.
Като приближили местността „Пази мост” – в дъното на една обширна котловина, на шестия километър от Ловеч, Никола Цветков от коня си забелязал отдалеч още, че един заптия на кон иде насреща им и обадил това на Левски. Левски веднага се отбил на страна от пътя, в лозята. Дебел сняг покривал земята. Заздрачавало се. Заптията, като се приближил, попитал Никола къде отива и кой е другарят му. Никола отговорил, че не го познава. Заптията запитал Левски кой е и къде отива, той отвърнал, че отива на лозето си да види колко кола тор е стоварено. Стражарът се вгледал внимателно в пътниците и си отминал, без да има каже нещо. Левски отишел нагоре през лозята почти цял километър, прехвърлил висотата, настигнал Никола на шосето при една локва и продължили пътя си. – Ето тази забележителна среща е била фатална за двамата пътници. Тя е от естество да породи редица съмнения и подозрения у турския изпитан полицай: при неговия вид още пътниците се разделят, те не се познават (!), при такъв малък зимен ден се отива на 6-я километър в 5 часа вечерта да се броят купчини тор! А след всичко това местността е позволявала на заптията да гледа и проследи „лозаря ловчалия” на 2 км., до прехвърлянето му зад висотата... без да се спре в лозята!...
Вечерта късно пътниците стигнали в комитетската механа в с. Къкрина. Преди да си легнат, ханджията Христо Цонев им съобщил, че турската потеря вече няколко пъти е обсаждала и претършувала ханчето. Ето защо ще трябва да станат сутринта по-рано и да се отправят за Севлиево, и то по пътеки, вън от шосето, тъй като по него сновяли заптии и спирали и разследвали всеки пътник. До този момент, през всичкото време на разговора им с Никола Цветков, Левски нито е казал, че ще чака поп Кръстя, както гласи измислицата, нито пък е имал вид, че очаква някого. Значи всички тези измислици, построени от Заимовци и др. биографи на Левски, са празни приказки. Те се основават на записването от Захарий Стоянов, който безкритично и на доверие е записал онова, което му са разправили в Ловеч, противниците на поп Кръстя, станали вече видни личности и големи обществени фактори.
Доколко бяха изискани и прецизни тези „записки”, се вижда, между другото, и от това, дето за лобното място, където бе заловен Левски, е посочено от Захария Стоянов ханчето на шосето Ловеч – Севлиево, когато това ханче е в самото село – на 3 км. Северно от шосето. Тази грешка и днес още стои в учебниците по история. И дълго ще стои, щом като така леко и отдалеч се записват историческите факти. Когато Захарий Стоянов е писал своите записки, той не подозирал, че ежбите, борбите, страстите между членовете на бившия Централен комитет не са били още уталожили, напротив, че са се били още по-силно разпалили, тъй като всеки е имал желание и стремеж да очерни другите, за да изглежда той по-бял; за да пожъне за себе си повече слава, за да обере повече блага в новата държава...
Илюстрация: К. Буюклийски
© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника!