Наталия Делева: "Невидими"

06.07.2018
Снимка 1
 

Романът "Невидими" получи съпътстваща награда в категория проза за дебютна литература Южна пролет 2018 г. и Номинация за Роман на годината на 13 Века България 2018!

 
"Невидими" е роман за неприемането на различните, в който деца съчиняват родителите си. Млада жена, отраснала в Дом за изоставени деца, се опитва да превъзмогне травмите от детството си. След поредица от раздели среща Дара – изоставено дете, в което разпознава себе си като малка. Привързва се към нея и решава на всяка цена да намери начин да й подари живота, който тя самата никога не е имала. Това е роман за хората в периферията на обществото. Различни сюжетни линии се преплитат, за да разкажат една обща история: на невидимостта.
 
 
11.
 
На практика с Ная живеем заедно от бебета.
 
Най-напред в Дома, после в общата ни таванска стая в Редута. Оставили Ная в Дома, когато била на три дни. Разказват, че майка й забременяла на шестнайсет от някакво момче, което повече никога не видяла. Родителите й я запокитили в тяхната вила в лозята, държали я там като заложник на наивността й три месеца, за да не ги излага пред хората. Майка й й носела храна и вода на два-три дни. И да провери дали всичко е наред. Била сама, когато започнали контракциите; все пак никой не предполагал, че ще тръгне да ражда в седмия месец. От блъскане и викане нямало смисъл – вилата била далеч от пътя, било декември, малко преди Коледа и хората си седели на топло в къщите. Няколко часа по-късно майка й я заварила да лежи на земята в локва кръв с бебето, повито в одеяло и спящо в скута й. Спасили детето и го дали веднага за осиновяване.
 
И така Ная се появила в Дома. Майка й починала няколко дни по-късно. Представям си как на некролога й е пишело: „Почивай в мир, детето ни! – майка, татко, брат и всички опечалени“. И нито дума за онова другото дете, току-що вдишало живота, но вече чезнещо в мъглата на забравата. Ная дошла на този свят недоносена, необичана и белязана с тази история, която лелките в Дома разправят на всяко поотраснало момиче – за назидание.
 
Ная всъщност се казва Надежда – това било последното желание на издъхващата й майка – като орисия за хубав живот.
 
Една Коледа в Дома дойде дарение – малко дрехи, играчки и лакомства. Два часа скачахме до тавана от въодушевление. След което лелките разграбиха всичко – по-хубавите дрехи и играчки взеха за своите деца или за коледни подаръци на роднинските, а останалите продадоха на магазинерките в универмага, с които имаха трайни и ползотворни отношения. Онези пък ги продаваха на черно и вземаха процент – това беше известно и на най-малките в Дома.
 
Раздадоха ни все пак от благоприличие – нали беше Коледа – малко обикновени вафли. Вафли „Ная “. На тогавашното Наде толкова много й се усладиха хрупкавите вафли, че настоя всички да й викаме Ная. Като вафлите. И ние нямахме нищо против. Всеки път, когато някой извикваше името й, един сладък вкус се разтапяше в съзнанието ни и ние хрупахме с нея коледните си спомени. На-я, На-я...
 
Една нощ в отделението, където спяхме, нахълтаха момчетата. Били сме на не повече от дванайсет, а те – на около шестнайсет-седемнайсет. Знаех добре какво искат да направят с нас, бях чувала за това от по-големите момичета. Нямаше смисъл да викаме; дори да ни чуе единствената възпитателка на смяна, най-вероятно отдавна отдадена на филма в девет, нямаше да посмее да направи нищо. В Дома е като в аквариум: големите изяждат малките и въпреки че всички виждат това през стъклените стени, никой не прави нищо. Случката се повтори и на следващата нощ, и на по-следващата. Стисках здраво очи под завивката, както правех като по-малка, когато се опитвах да прогоня демоните си, но те пак се връщаха отново и отново.
 
Ная се оказа най-хитра. Скоро момчетата спряха да я тормозят. Прошепна ми веднъж, че нарочно се нааквала в гащите, за да се погнусят от нея и да я оставят на мира. На дванайсет години се наакваше всяка нощ – доброволно, системно, с привидното спокойствие на тибетски монах. Каза ми го, докато обядвахме, между две хапки макарони със сирене.
 
Имах избор. Трябваше да избирам между две злини.
 
Последвах я. И си довърших обяда.
 
21.
 
От раздялата с майка ми пазя само бебешкото одеяло. Сгънала съм го прилежно и съм го тикнала на дъното. От раздялата ми с Ная имам една книга на Маркес – „Сто години самота“, и една снимка. На снимката стоим аз и Ная, прегърнати през кръста, пред къща в село в Родопите. Ходихме там на екскурзия едно лято, бяхме на около осемнайсет, вървях ме в посока към Триград, загубихме се, беше започнало да се свечерява и трябваше спешно да намерим къде да спим. Стигнахме до някакво запустяло село, имаше не повече от четири-пет къщи.
 
Пред една от тях прегърбена от годините старица беше седнала на дънер, полегнал напреки на земята, който явно се използваше за скамейка. Бабата ни покани да пренощуваме в съседната къща, която отдавна била празна. „Младите избягаха по градовете, а старите измряха, само аз и още две баби сме останали в цялото село“, каза ни, докато гребеше с черпак от бобена чорба и чупеше комати домашно омесен хляб. Разказа ни за нейните деца и внуци, как идвали веднъж месечно да й донесат ориз, боб, брашно, олио и каквото още е нужно, как единият от внуците наскоро заминал за Германия да учи там. Събра наредените по рафтовете снимки на роднините й да ни ги покаже и си помислих как тези снимки са единствената й връзка със света извън малкото останали къщи в селото. Галеше ги и им се радваше като на истински хора, без да осъзнава празнотата на този акт. Държеше в ръцете си едни memento mori, запечатаните върху фотохартията образи на любимите й хора, за които тя самата отдавна вероятно е само бреме.
 
После ни заведе в съседна къща, донесе чаршафи и одеяла и чевръсто ни оправи да спим, все така прегъната на две. На сутринта ни събуди уханието на току-що изпържени мекици, които ни чакаха на масата в компанията на бурканче домашно приготвено сладко от диви ягоди. Само бях чувала за прословутата гостоприемност на родопчани, но до този момент все ми се струваше като приказка, останала да се разказва от уста на уста, без много истина в нея. Но приказката бе жива. На сбогуване я помолих ме да ни снима за спомен пред къщата й.
 
Когато Ная си тръгна, дали нарочно или без да иска, беше оставила тази снимка на дъното на едно от чекмеджетата. Прибрах я в един дървен сандък, до одеялото от майка ми. Моят сандък на разделите. Събирам в него предмети, чужди думи и спомени за нечия раздяла с близки хора. Искам да го запълня целия с чужди сбогувания, за да не остане никакво място за моите.
 
Откъс от романа "Невидими" от Наталия Делева
ИК Жанет 45, август 2017
Оформление: Иво Рафаилов
Редактор: Георги Господинов
Цена: 13.00 лв.
Брой страници: 160

 

Накратко за автора и за книгата

Наталия Делева е занимава с дигитален маркетинг. "Невидими" е дебютният й роман, който бе номиниран в Деветия национален литературен конкурс "Развитие". Съставител е на книгата на английски език "Имало едно време"/"Once upon a time", събираща детски приказки с илюстрации към тях от седемнайсет блогъри и техните деца, в помощ на Save the Cildren, UK 

------

"Малцина са способни да пресъздадат без грам претенция живота на преминалите през дом за изоставени деца, още повече по време на прехода; последващите им съдби. Всъщност, по-общо казано, всеки от нас е изоставено дете, но тези, за които разказва авторката, наистина са невидими на социалната карта. Наталия Делева отмахва от лицата им всички клишета, с които сме ги набоклучили. Трудна, неприятна, важна, наистина важна книга."

Марин Бодаков, в. Култура

 

Още по темата:

Шест романа с номинации за "13 века България" 2018

 

Публикува се със съдействието на автора и издателството.

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.