Георги Райчевски: "Тоя шарен Пловдив"

Приложения към поп арт изложбата "Екселсиор"по случай Пловдив 2019.

Живописното отделение на главния павилион трудно привличаше вниманието; неколцината художници, освен домакини, дълго си оставаха и почти единствените посетители на подредената с голямо старание изложба.

От един час външен човек тук беше само местният аптекар Светослав Карич, но и неговото присъствие явно бе продиктувано от приятелски чувства. Преди повече от осем години, заедно с руския народоволец-имигрант д-р Николай Суздиловски-Русел, близък другар и съидейник на Христо Ботйов, съвсем младият тогава магистър-фармацевт бе сред първите инициатори за основаването на Славянски клуб в Пловдив под председателството на Константин Величков. Сега Карич нито за минута не се отделяше от Величков, към когото всички проявяваха подчертано уважение, но чиито картини кой знае защо бяха сложени на най-неподходящото място – лошо осветено, в самото дъно на изложбеното салонче; пък и той явно се стараеше присъствието му да не бие на очи – беше дошъл само за откриването, канеше се още тази вечер отново да отпътува.

Както и друг път, в центъра на вниманието беше известният иконописец и портретист Георги Данчов-Зографина, от две години помощник кмет на Пловдив. Самият той доста изненадващо бе отказал да участва с картини в изложбата, макар че уреждането й се считаше главно негова заслуга.

Зографина пак беше подхванал любимата си тема за намерението да литографира образите на всички загинали поборници за свободата на отечеството – така, както преди време бе отпечатал на свои разноски портретите на Левски и Ботйов; отдавна бе изпратил прошение до Народното събрание за малка парична помощ да довърши начинанието си – но отговор все не идваше.

Визитата на княза изненада дори самите уредници на тържеството; тя не беше записана в предварителната програма.

- Но тука изобщо няма цветя... Къде са цветята? Господин Данчов, трябва веднага да се намерят цветя за Негово височество! – изпреварил официалното шествие, директорът Михалаки Георгиев едва успя да изрече нужните указания. – Канапето също трябва да се премести! Не, не, моля ви, най-добре е срещу картината на господин Пьотровски.

Букетът – бял и свеж, се появи преди суматохата да обхване малката правоъгълна зала; донесе го офицер от княжеската свита.

- Слава Богу! – въздъхна с облекчение Михалаки Георгиев; бяха му спестили една съвсем непредвидена грижа. – Господин Величков, тука вие сте най-заслужилият. Естествено и правото на присъствие ви се полага! Надявам се, че няма да откажете, въпреки...

Никой в този момент не мислеше да възразява. Впрочем директорът на изложението предпочиташе да се обърне по-скоро към Иван Мърквичка, но само като си помисли за обърканото му произношение, се разколеба.

Доста встрани Константин Величков също мълчеше; бивш министър в източнорумелийското правителство и депутат след Съединението, сега той се чувстваше преди всичко художник; бе пристигнал инкогнито през нощта с конвенционалния трен от Цариград, където служеше в Българската екзархия - неговото доброволническо изгнаничество след детронирането на княз Александър Батенберг преди шест години продължаваше мимо желанието му, но точно днес нито той, нито Михалаки Георгиев, висш чиновник в министерството на общите сгради, земеделието и търговията, се считаха длъжни да се съобразяват с политическите си пристрастия.

Всички бяха обзети от вълнението на участниците в събитие с необикновена важност – това беше първият показ на картини и плакати, изпратени специално както от княжеството, така и от странство; наред с прочутите вече майстори Иван Мърквичка, Антон Митов, Николай Павлович, Петко Клисуров, Никола Образописов, пловдивския учител по рисуване Иван Ангелов, студента в Мюнхенската художествена академия Марин Василев, тук се представяха и нарочно поканените Емил Холарек от Прага, Антоний Пьотровски от Краков, Анри Барбие от Париж. Беше ги обединила една и съща мисъл за значимостта на собственото им дело, обърнато може би – както и цялото изложение, към идващия век, макар и побрано сега само в краткия наслов на тази тяхна, мечтана толкова отдавна (затова и изстрадана) художническа сбирка „България – покровителка на земеделието и знаятите”. В нея най-видно място беше отделено на гипсовите скулптурни макети, предназначени в истинския си вид да украсяват входа на главния павилион.

Първа влезе княгиня Клементина – обстановката изглежда се оказа не по вкуса и; тя спря, за да изчака сина си. Августейшата майка дори не пое букета – той веднага премина в ръцете на офицера, който го бе донесъл.

Фердинанд прояви неочаквано благоразположение към застаналите в една редица мъже, облечени празнично, но не с черни, както бе прието в подобни случаи, костюми – пъстротата на дрехите им подхождаше по-скоро на рисуваните платна, окачени по стените. Приветствието се оказа излишно – още преди някой да произнесе макар и една дума, князът вече разглеждаше най-близката картина. Тя явно го развесели: демонстрирайки чувството си за хумор, Негово височество се обърна към пристъпващия с неудобство зад гърба му Иван Мърквичка:

- Трябваше да нарисувате и господин Стамболов във вашето хоро! Само ако бяхте го видели как играе днес... – (беше си спомнил тромавото подскачане на преситените от обилния обяд и размекващото вино столични гости и пловдивски първенци, наловени в кръг, докато музиката сечеше с ритмичните си звуци горещия въздух); Фердинанд говореше на български език с непреодолим акцент, произнасяйки името на министър-председателя „Штамболов”.

Художникът смутено свали очилата си, считайки „Хоро” за най-хубавата от всички свои досегашни картини.

Разсеяният поглед на княза бързо обиколи изложбата – с изключение на голямото платно в центъра, в нея едва ли имаше нещо друго, което особено да го привлече; бяха му чужди тези мотиви и сюжети из живота на една нация, която трудно опознаваше – макар случайността да бе поверила съдбините и в ръцете му. Все пак Негово височество не пропусна да каже няколко поощрителни думи, посрещнати с удовлетворение от всички.

Програмата на посещението изглежда още не беше приключила. Понесли табли с плодове, в залата се появиха момче и момиче, облечени в народни носии; поклониха се ниско пред височайшите гости. С красноречив жест, предназначен най-напред за недочуващата княгиня Климентина, Михалаки Георгиев посочи удобното канапе с малката кръгла масичка до него.

Най-после Фердинанд имаше възможност да изпита единственото удоволствие, което можеше да му предложи тази изложба – точно пред очите му беше картината на Антоний Пьотровски: като в огледало Негово височество виждаше себе си, изрисуван в естествен ръст, възседнал бял кон – елегантната стойка на ездача предизвикваше възхищение.

„ЛА ФРАНС”, БАЛОНЪТ НА ЗНАМЕНИТИЯ ВЪЗДУХОПЛАВАТЕЛ Еужен Годар, набираше височина; двамата пътници в коша възторжено разглеждаха изложението.

Избраникът за днешния полет д-р Никола Генадиев, редактор на вестник „Балканска зора”, побърза да запише първите си впечатления. Той не пропусна да отбележи най-напред присъствието на Негово височество и Августейшата майка на излитането; в слуха му още звучеше въодушевяващата мелодия на химна „Шуми Марица”, изпълнен от специално командированата столична капела; над главата му, привързани за въжетата, се развяваха българското и френското знаме.

• Откъс от книгата на Георги Райчевски "Тоя шарен Пловдив"

• На снимката: Журналистът Георги Райчевски и художникът Георги Чепилев (на изложбата „Поп арт - Знаци на времето”, Държавен архив Пловдив, 2006 г.)

Георги Райчевски в "Диаскоп":

Гранд кафе Кристал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.