Явор Цанев: "Гострайтинг"

1.

Важна е историята, а не този, който я разказва.

Стивън Кинг

Затвори електронната поща и се разхили, но смехът му наподобяваше нервно, кънтящо ехо от лавината, с която разумът му се срива. Нямаше начин това, което се случва, да е истина. Изглежда се бе откачил от реалността и възприятията му играеха номера.

Първия път бе помислил, че е станала грешка. Че са пратили мейл, предназначен за друг автор. За някого, който не е изпаднал като него в депресиращ писателски блокаж. Автор, който действително е изпратил разказ за конкурса. Когато на другия ден организаторите се обадиха по телефона и настояха, че именно той е спечелил и няма грешка… се смръщи и ядоса, при това не на шега. Нима се подиграваха с него? Нима бяха разбрали, че от година не е написал нищо. Че не може да напише нищо. Гласът отсреща обаче звучеше съвсем сериозно и очевидно бе убеден в заблудата си.

За да го опровергае, отвори електронната поща и погледна в папката с изпратени писма. С огромно недоумение видя, че има изходящ мейл с разказ. Нямаше спомен да го е писал, нито пък да е участвал в конкурса, а на всичко отгоре файлът бе със същото заглавие, което твърдяха, че е отличено… Беше повече от сигурен, че не е написал нищо от близо година. Та нали точно това го тровеше и го караше да се върти нощем в леглото! Всички опити да създаде свястна история се разпадаха още в първите абзаци. Какво ли не бе опитал – да пише на ръка, вместо на компютъра; да не яде, докато не запълни една страница с добър текст; да не излиза от дома си, докато… и т.н. и т.н. Всичко приключваше в кошчето! Или това на десктопа, или истинското. Бе блокирал напълно. Музата му я нямаше. Беше си отишла. И той не можеше да пише. Не искаше да си го повтаря, но това бе истината. И изведнъж… спечелен конкурс и още по-объркващо обаждане по телефона!

Месец по-късно, когато получи втори подобен мейл, той се надигна бавно, отиде до чешмата и се наплиска с вода. Бяха му изплатили предишната награда, а той бе прочел разказа, който му я донесе. Действително бе добър. Само че… нямаше спомен да го е писал. Иначе някога можеше да пише така! Не се бе чувствал по-смутен досега, когато усещането за нещо нередно, за коварен заговор срещу разума му го изпълва и разклаща.

Върна се до лаптопа, погледна в пощата си. Поздравителният мейл му се хилеше насреща. Провери в папката с изпратени файлове и отново откри файл, който нямаше как да е там. Защото той не бе писал нищо, не бе изпращал нищо, на ни-ка-къв конкурс!

Вторият мистериозно появил се разказ също бе добър. Не можеше да отрече. При това съвсем ясно копираше собствения му стил. Но по дяволите, тази история не бе писана от него! Нима се превръщаше в изкривено подобие на Джекил и Хайд? Как може да не помни, че е написал и изпратил разказ! Беше ли възможно да е задълбал дотолкова в блокажа си, че по някакъв извратен начин собственият му мозък да играе номера, за да го измъкне? Ха! Веднъж може и да се случи, но два пъти? На какъв доктор трябва да отиде и какво да обясни? Как да формулира оплакването си? Нима могат да приемат сериозно проблема, че насън пише и изпраща разкази, с които печели конкурси? Що за проблем е това!

За третата награда го поканиха да присъства на малко тържество. Имаше кратки речи, връчиха му плакет и грамота в рамка. Две фотографки усърдно щракаха за местните медии, а той имаше чувството, че пламналите му уши ще се открояват на снимките. През цялото време в главата му се въртеше мисълта как ей сега някой ще се появи и ще се развика, че това не са негови разкази. Че се възползва от нелепа грешка, за да окраде плода на чужд труд.

Нищо подобно обаче не се случи.

До края на годината спечели още два конкурса и почти повярва, че е възможно несъзнателно да пише и изпраща разказите. Продължаваше да е силно разтревожен за състоянието си, но нямаше идея какво да направи. От постоянното препрочитане беше започнал да възприема текстовете като познати. Свои. Накрая реши да приеме хипотезата, че талантът му действително е победил блокажа, изплъзвайки се от контрола на съзнанието.Намерил е начин да обитава неосъзнати нива. Бе трудно за възприемане, но пък резултатите бяха налице. Което означаваше, че само от него зависи да продължи и да обърне несъзнателния процес в съзнателен. И преди се бе хващал да „влиза“ в текста и когато се опомни, да са минали часове. Бе убеден, че с всеки пишещ се е случвало. Състояние на концентриран творчески сън, при който изключваш от реалната обстановка. Очевидно го постигаше, като в добавка изпращаше написаното и забравяше за действията си досущ като сомнамбул. Хм… дали съществува творчески сомнамбулизъм? Да не помниш, че си написал разказите,сякаш бе такова. Изтриване на черната дъска в края на занятията, за да е готова за следващия час.И все пак… никога досега не се бе случвало да не помни сюжета на написаното.

А сега – това!

Как да не се разхилиш като луд!

2.

… ала всичко, което съчинявал в един ден, на следващия изглеждало изтрито.

Борхес

И в този пореден конкурс се оказа, че не са получили разказа му.

Сякаш, след като цъкне „изпрати“,писмото отлита и изчезва в незнайните дебри на мрежата. Де да беше само това обаче…

Проблемът бе много по-сериозен. Установи, че изчезват не само писмата, а и файловете от компютъра. Сякаш в момента, в който ги изпращаше, те се провлачваха и пускаха бримка на реалността, с която се изнизваше цялата нишка на съществуването им. Споменът за тях оставаше ясен само в мозъка му, а в компютъра нямаше и следа. Вече сериозно се безпокоеше. Помнеше написването, помнеше как изпраща мейла… всичко си спомняше! И изведнъж разказът се стопяваше. Така както се бе появил. Не беше възможно, но се случваше. А той все по-малко бе убеден в здравия си разум.

Опита какво ли не – да направи копия на файловете; да ги архивира; да кръсти копията с други имена; да ги изпрати от друга поща и т.н., и т.н. Но резултатът бе един и същ. Те просто изчезваха, сякаш никога не са съществували.

Стоеше замаян пред компютъра. Можеше ли всичко това да му се случва насън и при събуждането онази действителност, в която е писал, да се разтваря във въздуха? Беше чиста лудост. Нямаше идея какво да прави и не виждаше изход.

Пред него, на монитора, светеше новото му произведение. Ето, сега не сънува! Написал е разказ и смята да го изпрати. Ощипва се, удря си шамар… Буден е, по дяволите! Изкушаваше се да извика някого, за да има свидетел, но реши да се справи сам. Разпечата текста и остави листите да си стоят кротко до клавиатурата. После прикачи файла в писмото и натисна бутона „изпрати“. Изчака няколко секунди, преди да отвори папката с изпратени писма, за да открие, че според нея не е изпращано нищо. Това вече не го учудваше толкова. Не го учуди и липсата на файла в папката на харддиска. Вече бе наясно, че по необясним начин изчезва и той. Изуми го обаче фактът, че листите, на които преди малко разпечата разказа,са станали отново съвсем бели, сякаш току-що ги е извадил от пакета и никога не са минавали през принтера.

Разказът не съществуваше.

Нито в мейл, нито във файл, нито на разпечатка.

Постоя няколко секунди неподвижен. После затвори електронната поща и се разхили, но смехът му наподобяваше нервно,кънтящо ехо от лавината, с която разумът му се срива. Нямаше начин това, което се случва, да е истина. Изглежда се бе откачил от реалността и възприятията му играеха номера.

Единственото, което му хрумна, бе да спре да изпраща разкази по конкурси, да събере в общ файл тези, които са му останали и да ги предложи на издателство. Рискуваше да изгуби и тях, но много повече го плашеше, че изглежда, вече е изгубил разсъдъка си.

Стана и излезе.

Закрачи безцелно, просто за да укроти лудостта.

Бе прописал преди година – някак изведнъж, без да е имал предишни литературни интереси. Нещо вътре в него сякаш се размърдваше и се отключваше, караше го да сяда пред клавиатурата, да реди букви и запетайки, а после да чете смаян сътвореното. Отначало се бе стреснал, но после реши, че е получил внезапен дар от Бога. Че в него се е пробудил неподозиран талант. Дори се уплаши, че не знае какво да прави с него. Идеите идваха внезапно, а думите сякаш не бяха негови.

Препрочиташе написаното отново и отново, и постепенно го приемаше за свое.

Започна да се интересува от книги и писане, да чете съвременни автори, за да прецени нивото си…И може би всичко щеше да е наред, ако не бе решил да опита с конкурсите!

Сега дори не смееше да се прибере и да провери дали има писмо в изходящата папка! Несъмнено бе полудял напълно! Нима през цялото време си е въобразявал, че пише? Дотолкова, че да вижда и чете думите, а когато ги разпечата – да мисли, че изчезват? Не, това беше абсурдно! Но нима не беше абсурдно и онова внезапно желание да пише, появило се отникъде преди година? Хайде, сети се, кога се случи за първи път? Защо прописа? Какво те накара?

Всички останали – и аз също – просто работят.

Алън Мур

Имаше идея как да се спаси от блокажа си.

Хрумна му още докато крачеше към издателството.

Поиска да прегледа ръкописа за последна авторска редакция, преди да стартират работа по книгата. Обеща да не се бави повече от седмица. Смяташе да прекара всяко изречение, всяка дума, всяка буква през очите си, да ги претегли в мозъка си, да ги опита на вкус, да ги преживее и съпроводи до върховете на пръстите, преди да ги предаде на клавиатурата. Да, в изходящата поща имаше файл с ръкописа, но той искаше да го пресъздаде отново, напълно буден и в ясно съзнание. Щом досега не бе станал скандал с наградените разкази, очевидно наистина ги пишеше той, а после ги изпращаше и кой знае защо изтриваше файловете от компютъра си… Изглежда бе надвил блокажа си, изпадайки в творчески сън, след което някаква вредна част от съзнанието му опитваше да изтрие следите. Вероятно същата, която бе виновна и за блокажа. Сега трябваше да изкара писането наяве и да възвърне способностите си.Докато пръстите му танцуваха по клавиатурата, на бюрото димеше огромна чаша кафе. И така – до последната точка.

После издадоха книгата.

А след година издадоха и следващата, която написа.

трябва да се пресъздаде нещо статистически невероятно,

което обаче да се случи и да се документира.

Макс Тегмарк

Книгата стоеше на витрината на книжарницата.

Когато той мина оттам, забави крачка. Случайно видя заглавието и изпита подтик да влезе и да я разлисти. Само че си бе забранил да докосва книги. След всичко, което преживя покрай внезапния порив да пише, бе останала травма, която пареше в гънките на мозъка му. Сякаш могъщо свръхестествено същество му се бе подиграло, давайки за момент дарбата,колкото да може да я отнеме.

Той забърза и отмина нататък. Докато крачеше, си забрани да мисли за заглавието. Несъмнено бе обикновено съвпадение, че е същото като онова. Да влезе и да разтвори книгата означаваше да разкървави раната си.

После се изгуби в тълпата.

За да се разбере, че нещо невероятно е документирано, често е необходимо да бъде разчетен правилно документът. Но понякога единствените хора, които могат да схванат значението му, просто го подминават. Те вероятно имат своите причини да го правят. Така от падналото в гората дърво не се чува никакъв шум.

• При пълно единодушие на журито "Гострайтинг" получава първа награда през 2018 г. на Конкурса за фантастичен разказ "Паралелни реалности", организиран от Клуб по фантастика, евристика и прогностика "Аркадий и Борис Стругацки".

• Публикува се със съдействието на автора.
• Илюстрация: ©Георги Чепилев

Още по темата в "Диаскоп":

Национален конвент Булгакон 2018

Явор Цанев: "Пейнкилърите"

© Христина Мирчева