Стефан Койчев: "Уикенд в летен пек"

Дон Арналдо се беше отпуснал спокойно в люлеещия стол на остъклената веранда и мързеливо поглеждаше към ресторант - градината върху покрива на отсрещната сграда.

Жегата бе прогонила хората към места, където биха могли да пийнат по студена бира или коктейл, както стадата антилопи се скупчваха по бреговете на Замбези в разгара на сухия сезон. Горещината в Санта Пола беше непоносима тази година. Той пушеше току-що запалената си ямайска пура с наслада и отпиваше от чашата джин фис, като се полюляваше бавно на стола. Как  прохладен и упойващ бе сега дъхът на гъстата гора. Като студено отлежало бяло вино. Как лазурно синьо бе морето днес. Свеж вятър и дебела сянка сред природата. И какви ли хубави и едри риби си плуваха спокойно  досами брега? Дон Арналдо отново всмукна с удоволствие пурата си. Отзад се чу невероятно бодрият  и чуруликащ глас на съпругата му, доня Розалия. Тя беше известна в целия квартал с великолепното си сопрано. Из дома им от сутрин до вечер се носеха шедьоври на известни арии от опери, тарантели, болера и оперети. Изявяваше качествата си на фламенко певица. Беше чудесна. Да, който пее зло не мисли. Добре, ама той вече повече от четиридесет години слушаше този репертоар. Ах, да можеше да мръдне  сред природата само за няколко часа поне! Бяха се уговорели с приятели. Направиха облог от 50 евро, че той няма да дойде. Щяха да го чакат готови за риболов в бара „La Copita”.

- Розалия, скъпа – подхвана дон Арналдо, - не съм ходил на риболов сред природата  вече пет години.

- А аз от пет години те моля да отидем на хотел някъде. Само двамата.  Да прекарам поне само една седмица  в пет звезден хотел. Тъй ще си умра  без поне да усетя малко от  разкоша, изяществото  и лукса им…А колко неща има за поправяне вкъщи…Последния път когато отиде за риба, ме излъга първо, че отиваш да купиш прясно сирене и се върна след десет дни с две рибки в торбата ти вмирисани. На всичко отгоре може пак да се напиете.

Беше опитвал всичко. Беше си събирал багажа. Правеше скандали. Заведе я на балнеосанаториум. Купи й нова пералня, пет чифта нови обувки наведнъж. Наричаше я своя нежна розичка. Безполезно. Всичко удряше на камък. Сега направи нов опит да смекчи сърцето й.

- Душичке моя, обещавам…

Последва кратка пауза. Розалия беше седнала пред огледалото в спалнята и усилено се занимаваше с ролките  и щипките, накацали по главата й  като пчели върху кошер.

- Какво си намислил, Арналдо? Струва ми се, че кроиш нещо.

- Аз …Просто времето тук едва се понася, та си рекох: няма да е зле да се поразходи човек – отвърна той с възможно най-невинен глас.

В действителност, дон Арналдо се беше уговорил още преди една седмица  с тримата си приятели, които щяха да го чакат в бара. Беше си приготвил стръв, от нарязан калмар, малки рибки и други неща, които беше скрил от Розалия в хладилната камера зад продуктите. Имаше една малка дървена барака на остров Портичол, до която преди ходеше от време  на време да си почива от брътвежите на жена си. Тайно от нея беше купил мястото на безценица  преди години, с цел  след време да й открие приятната изненада от добрата инвестиция. С течение на времето мястото започна да му служи за убежище. Днес трябваше към 17,00 часа да тръгнат с лодката на Антонио и да си опитат късмета в морето. С Алфредо, Антонио  и Адолфо от години  прекарваха свободните си часове заедно..Познаваха ги като четиримата „А”. Обикновено като притъмнееше, влизаха в бараката и запалваха пури и лули. Говореха и спореха за история и корида, за лов, за футбол, за морски истории и риболов.

Дон Арналдо познаваше много добре жена си. Познаваше много добре и тъщата си. Деветдесет годишната сеньора Еухения беше дори по-капризна и по-прихатничева от дъщеря си. Тя си имаше слабости, които Арналдо познаваше много добре. Старата жена се чувстваше безкрайно поласкана, когато той задоволяваше някой неин каприз. И този път дон Арналдо не пропусна златния шанс, който му се бе открил. От около половин година старата  сеньора Еухения  беше си втълпила, че не може да живее без фризер. Тази натрапчива идея не я оставяше на мира. Пресметнал всичко добре, Арналдо се уговори с нея по телефона и й обеща, че утре вечер ще купи и занесе фризера у тях. Условието бе тя да се обади днес в 16.00 ч. на жена му, да й каже, че е болна, има мигрена  и  я извика пи себе си. Тъкмо за това той се обзаложи на 150 евро с приятелите си, че ще отиде с тях.

Телефонен звън. Доня Розалия се приближи с бавни стъпки. Беше вече с нова прическа и лакирани нокти. Спокойното изражение на лицето й постепенно придоби тревожен вид.

- Как? Но, майко… Откога? Ах, добре. Лежи и не ставай… До около час  и половина идваме.

Дон Арналдо, изпънал с наслада крака върху отсрещната табуретка, пушеше пурата  доволно. Беше леко обърнал  главата си настрана, за да прикрие дяволитото изражение на лицето си.

- Арналдо, майка ми се чувства зле. Трябва да отидем да й помогнем с лекарства или с нещо… - доня Розалия се запъти към аптечката  с лекарства, като пъшкаше учестено.

- Розалия, скъпа, знаеш, че аз повече преча  в такива моменти, отколкото помагам. Освен това съм пил джин и не мога да те закарам с колата. Ще извикаме такси.

Към 16,30ч. се чу клаксон на кола пред входа на блока им.

Доня Розалия слезе с асансьора надолу.

В 17.00 ч. четиримата   „А” се събраха в „La Copita”, екипирани за риболов. Улегнали вече хора, с житейски мечти и реализации, осъществени повече или по-малко. Активният обществен живот на тези интелигентни хора

беше отминал.

- Ееех, Арналдо, този път спечели баса – чу се авторитетният баритон на дон Адолфо.

Той извади бавно 50 евро от портфейла си. Алфредо и Антонио го последваха.

- Момчета, ще пием по бира и, ако искате, можем да тръгваме – Арналдо спокойно сложи 150-те евро в портфейла си.

По телевизията съобщаваха за трафиканти на хашиш, спрени за проверка от катер на Guardia Civil край бреговете на Алгесирас. Мароканците изхвърлили всички улики заедно с хашиша в морето. Над катера им кръжеше полицейски хеликоптер.

Вече в лодката на Антонио, след около час, усетиха как постепенно времето започна да се разваля. Вълните зачестиха. Станаха все по-големи и гребенести. Тласъците им върху лодката се усещаха все по-осезаемо. Само с две уловени риби, четиримата „А” решиха да изчакат на остров Портичол докато се управи времето. Там, в залива, беше по-тихо. Хвърлиха въдиците и зачакаха. Антонио и Алфредо хванаха няколко едри трески и се радваха и хвалеха. На Арналдо не му вървеше. Чудеше се как ли е реагирала Розалия , като е видяла майка си. Беше уловил само един паламуд. Притъмня. Вятърът се усили още повече. Алфонсо извади плоско шише с уиски. Пиха всичките по три пъти и уискито свърши.  Свърши и риболовната страст и ентусиазъм на повечето от групата. Само Арналдо се инатеше. Хвана още един паламуд. Усети, че поривът на вятъра беше намалял. Трябваше да улови поне 2-3 парчета още. Другите се бяха оттеглили нагоре към неговата барака да стъкмят огън и приготвят вечеря. Изведнъж въдицата на Арналдо се опъна и натежа като налята с олово. „Заклещила се е там долу в скалите.” – си каза той. Опъна я отново. Невъзможно. Не помръдваше на никъде.  Арналдо остави пръта и заслиза бавно надолу към края на хлъзгавите скали, като осветяваше с фенера пред себе си. Стъпваше внимателно. Слизаше надолу, следвайки дължината на влакното. Видя края на кордата заклещена между два големи чакълести камъка. Отгоре им и наоколо имаше празни консервени кутии, найлонови опаковки, една празна пет литрова бутилка от минерална вода и други отпадъци от морските вълни. Разбута буклуците и изхвърли кутиите. Освободи въдицата. Вдигна найлоновата бутилка и замахна да я запрати настрана, но нещо зашумоля и се хлъзна по стените й. Насочи фенера към нея… Дъхът му спря. Не можеше да преглътне. Гърлото му изведнъж се бе изсушило. В бутилката имаше много банкноти. Много евро натъпкани вътре безразборно. ”Мароканците…Хеликоптерът и скутерите на  Guardia Civil…” Да… беше видял всичко това по новините на ТЕЛЕ 5. Бяха се освободили от уликите…

Слава тебе, Христе! Бог беше помислил и за него. Вече на шейсет и пет години. И за Розалия, разбира се. Той отвори бутилката. Напипа и извади две банкноти. Разгледа ги на светлината на фенера. Две по 50 евро. Потърка ги в пръстите си. Истински. Няма сега да брои всичките… Не сега. За него… За Розалия… За хотел с пет звезди и за… Да, и за сина може би, който живееше в Мадрид и се виждаха веднъж годишно. Ръцете му бяха изтръпнали. Разтри ги. Сложи двете банкноти в джоба си  и взе бутилката. Изкачи 4-5 метра нагоре по скалите. Огромна канара се бе изпречила на пътя му, като хвърляше сянката си върху него, сякаш да го скрие от любопитни погледи. Но такива наоколо нямаше. Луната беше изгряла и благородно помагаше на фенера да осветява пътя на Арналдо. Той затъкна бутилката в една дупка  зад скалата и я запълни с чакъл и камъни. Отгоре постави един тежък бял камък и го затисна добре.

Откъм бараката се чуваше весела глъчка и се вдигаха наздравици.

Той вдигна поглед нагоре. Овлажнелите му очи гледаха луната с благодарност.

- Слава тебе, Господи! – промълви едва чуто.

Обърна се и бавно се заизкачва по пътеката към бараката. Изтри очите си с ръкав. Чакаха го…

Накратко за автора

Стефан Койчев е роден в Ямбол през 1954 година. Завършил е „Организация и икономика на международния туризъм” с английски език във ВИНСС – Варна и Германска академия за мениджмънт в  Хановер, Нидерзаксен.

От двайсет години живее в Испания. Работил е като PR в немскоезичното  списание „Кюстен Магацин” като  PR за германската  „Андре медиа груп” в Коста Бланка и Леванте, Испания. Понастоящем работи като брокер на недвижими имоти в Дения, Аликанте.

Издал е книгата „Кралят на Шумава”  С., 2010 г. разкази и новели. Дългото му отсъствие от България му позволява едва тази година да направи премиера на книгата си. Печатал е във столични вестници. Творчеството му е представено в „Лит. свят”.  Подготвя нова книга – роман с работно заглавие „Партньорите”.

• Публикува се със съдействието на автора.

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.