„Тук са събрани следи от близки и отдавнашни събития, минувачи, приятелства, тъги, които паметта разбужда за последен път – за да бъдат разказани. Опитвам да ги задържа в днешния свят с наивна убеденост, че още са му нужни и че миналото не е добра съдба за тях. Те блуждаят в пространствата на забравата – светещи прашинки от нашите души, които се надяват да ги уловим. Не посмявам да избегна този дълг.

Залъгвам се, че написани през годините за в. „СЕГА”, тези страници придобиват едно особено СЕГА-шно време, което ще ги остави по-дълго в светлата част на живота. Такива мечтания никога не се сбъдват точно както трябва. Но винаги е интересно: как?“

Калин Донков

ПОЗДРАВ ОТ ЧЕРТАТА

Априлското слънце изведе от вкъщи и най-изтънелите старци и по изпочупените пейки из градинките се наредиха призрачни силуети с нерешителни усмивки и въпросителни очи. Нещо като тържествена проверка на презимувалите от панелното царство, която, разбира се, също не е окончателна, защото, знайно е, че пролетта е по-безмилостна към възрастните дори и от зимата. Под влияние на българската художествена проза ние сме свикнали да ги смятаме за селяни, доведени от децата си в големия град, последни потърпевши от демографския взрив през миналия век. В действителност селяните тук дори не преобладават. Дните си доживяват и сума ти лекари и учители, директори и разсилни, железничари и пощенски раздавачи, а най-трудно се прихващат из панелките не доведените от село и малките градчета, а дошлите от центъра на София поради отчужда- вания или реституция. Така или иначе, много малко са между тях остарелите тук, на място.

Всеки е трябвало да преживее някаква „адаптация“ – винаги мъчителна, а понякога и гибелна за личността. Защото след преселението никой не е останал същият. И ето ги сега, почти пред „чертата“ – самите те забравили отдавна каква е била житейската им загуба.

Презимувал бе и дядо Славчо от дългия блок отсреща. Извел го бе на слънце върлинест флотски офицер – може би поредният зет в семейството. Дядовата Славчова унука обичаше да се омъжва, което се забелязваше дори при нарастващото отчуждение в квартала. Морякът беше отворил лаптоп на коленете си и се чумереше срещу него. Не отвърна на поздрава ми. Но това не ме учуди. Чудното бе, че не отговори и дядо Славчо. Не беше същият човек...

Когато дядо Славчо се появи в квартала, той вече не бе млад дори за дядо: явно бе държал до последно в неговото си белоградчишко село. Пристигането му не остана незабелязано, за него се заговори. Новодошлият поздравяваше всеки срещнат, независимо по колко пъти на ден се разминаваха. Още не познаваше никого, а него вече го познаваха. Възприемаха го за чудак, отвръщаха му добродушно, понякога с ирония, а имаше и такива, които се дразнеха и кипваха. Неговият задължителен, сериозен поздрав стана събитието на сезона, коментираха го по опашките и в автобуса.

Странното бе, че човекът въобще не беше общителен. По-скоро затворен, той неохотно влизаше в разговор, бе любезен, но немногословен. Или не страдаше от липса на внимание, или интересът му към околните се изчерпваше с поздрава. Нехайната, пренебрежителна фамилиарност, с която продавачки и будкаджийки удостояваха възрастните в квартала, не го въодушевяваше. Той запазваше дистанцията и отвръщаше с достойна сдържаност. И не спираше да поздравява.

Със сина му често разхождахме кучетата и от него научих, че дядо Славчо съвсем не е бил цял живот такъв крачещ „добър ден“. Навремето не му понесло текезесето и се прокудил по мините на юг. Именно в Родопите се научил да поздравява. След години се върнал в селото си, където поздравът не бил така на почит. Но много скоро почнали и там  да здрависват на всяка крачка. Обучил ги тоест. Да видим, рече синът, тук ще успее ли...

Но никой не е пророк в „Младост-2“. Тук, ако някой иска да упражни въздействие, трябва да го направи по телевизията. Все пак свикнаха на дядовите Славчови поздрави. Човек ще каже, че го търпяха. При среща даже като да се подготвяха за ритуала по приемане и отвръщане на поздрава. Пенсиониран старшина от блоковете зад трафопоста в отговор дори козируваше. Докато този мирен, почти пасторален навик едва не взриви квартала...

Покрай няколкото магазинчета наоколо се прехранваше един Златко. Златко  Заспалия, защото, когато не носеше щайги и каси, обикновено дремеше – прав, подпрян на стена или на някой дирек. Децата разправяха, че така, изправен, дори сънувал, говорел насън. Като се поналееха с бира, съкварталците обичаха да се забавляват с него. Хвърляха му шапката надалече или го караха да им пее. Правеха го добродушно, после го черпеха.

Но веднъж един съсед, виждах го да кара автобуси в градския транспорт, се насмукал до озверяване и пребил Златко – безпричинно, но страшно, викали линейка. Дядо Славчо бе видял. Или научил впоследствие. Но спрял да го поздравява. И с течение на времето всички от входа бяха забелязали това. Тази странна демонстрация добила неочакван смисъл – никой никога не я коментирал на глас, но шофьорът кипял, след пиене изригвал и жадувал отмъщение. Опитвал да изкърти входната врата, напирал да обяснява колко е засегнат, дори веднъж пробвал да посегне на дядото, но го отклонили. Сюжетът изобилства със сблъсъци, напълно годни за пиеса.

Странното е, че мълчаливият остракизъм на стареца полекалека бил възприет от съседите. Всички почнали да гледат грубияна накриво, да му мълчат и да не поздравяват. Както веднъж ми рече синът му: отписали го. И онзи се беше изместил някъде...

А сега дядо Славчо бе престанал да поздравява! Помислих, че в себе си вече е прекрачил „чертата“. Мисията му сред нас бе свършила. А също си помислих колко много права има човек на тоя свят, които трябва да упражни. Колко много оръжия и средства държи в ръцете си и най-скромният от нас и може да ги употреби. За да осъди и да отхвърли нещо, нещо да утвърди и ако може – да промени.

И когато пак чуя да ми заговорят за това колко  е малък и безсилен днес човекът, колко е стъпкан, онеправдан, безгласен, всеки път ми иде да им кажа:

„Много ви здраве от дядо ви Славчо“...

ГРИЖА ЗА САБЯТА

На един войник му дали отпуска да види семейството си на село...

Така започва страховитата история, която през моето детство можеше да се чуе в дългите зимни вечери в малките градчета и селата на Северна България. В онези далечни години тя ми се е представяла достоверна и картинно-реална: снеговете бяха дълбоки, а зад прозореца виелиците фучаха и вопиеха. Но самата история още тогава звучеше като разказ за едно много по-далечно време, време с още по-сурова природа и с хора, които не се боят от нея. По някои чисто литературни признаци и според възрастта на мъжете, от които съм я чувал, мога да предположа, че става дума за времето след Сръбско-българската война. Тя просто плаче за песен от репертоара на певците с крачните хармоники, които редяха жалостиви и поучителни балади по сборове и панаири. Но не е станала песен, а се е продължила като кратко устно предание да тревожи ума и въображението на малките момчета в летаргични зимни вечери.

Дàли отпуска на войника и той си тръгнал за село...

Можем само да се питаме: кавалерист ли е бил отпускарят, та е носел сабя, какво го гони, та е тръгнал да бие път из виелиците, но няма много време за фантазии – глутницата се завръща. Заобикалят го отново, пристъпват. Не са се отказали, гладни са, а може би и просто отмъстителни. Нищо не предвещава развръзката, но всъщност това е краят. Войникът дърпа да изтегли сабята – канията не я пуска. Когато е сякъл вълци, момъкът е забравил да я изтрие. Прибрал я както си е била кървава, а сега кръвта е замръзнала и сабята не излиза. Без сабя той вече не е боец, а жертва. Жалко за момчето...

С годините тази зловеща приказка от детството някак естествено се разнесе, изветря в пристъпа на урбанизацията и глобалното затопляне. Няма ги вълчите снегове, пък и вълците отдавна не са по пътищата, а из градовете. С времето все по-често си спомням за нея: не мисля вече, че това е автентичното гибелно приключение на храброто селянче войник. По-скоро ще повярвам, че е съчинение на фелдфебелска муза, предназначено да поучи българския новобранец за ползата от грижата и почистването на оръжието в полковете на Негово Величество. Една приложна устна проза, която дори може и да не е създадена в новата българска войска, а внесена наготово от чуждестранния военен персонал, доведен за полагането на нейните основи. Но странно залепнала в съзнанието на поколения мъже, минали през казармата, и влязла в хиляди български семейства. За да получи звук на притча – универсална и поучителна (а също и предупредителна!) по не един друг повод и при не един друг случай...

Сега си мисля: човек трябва строго да следва кодекса на призванието си, на професията, на едното препитание дори. Да пази чисто оръжието си, инструмента си, дарбата. Да не ги оцапа, да не ги опозори, пази боже, окървави. Защото това може да завърши със смърт – гражданска, професионална, творческа. Десетилетията, в които се гърчим, способстват за такива компромиси. Нещо повече – насърчават ги. Появиха се страници, в които честта и истината са пожертвани заради някакво нищожно внимание или в името на тъмна страст и отмъщение. Изплуваха или се изфабрикуваха дневници, нечисти мемоари, откровено клеветнически филипики. Насилие върху вчерашния ден, злоупотреба с приятелства и кал върху съперници – може да ги намерите не само в книги, но и в печата. Мислех, че това ще се оттече, ще свърши. Но не, пише се, мисля, че ще се пише и утре. Държа сега една такава книга и знам, че следващата се майстори усилено. А след нея – друга. Очаквам да прочета нещо подло и за себе   си – не може да не съм оставил сметки за уреждане. Но свикнахме. Просто чистото перо престана да е задължително. Лъжата и злословието отдавна не са литературно престъпление. Погнусата като творческа самоотбрана, като трудова хигиена на литератора вече не работи.