Анжела Димчева: "Изящната нелогичност на словото"

18.06.2013
Снимка 1
Отзив на Анжела Димчева за книгата на Мина Карагьозова
 
„Ранени от Словото“.
Издание на „Славянска литературна и артистична академия“, Варна, 2013 г.
оформител и художник: Валерий Пощаров
 
Инерцията на масовия читател да разгърне книга, която предимно ще го забавлява, вече отмира и се ражда една нова страст – да се четат високоинтелектуални четива, в чиито предели литературата не се изживява като конкретен жанр, а в една особена кохерентност се преливат стилове, форми, жанрове, дори видове изкуства. Така все по-често една книга би заживяла в битието на читателя си не със сюжета, а с философско-есеистичната си сакралност, с нивото на словесната си вибрация, ако тя е достигнала собствената си функционираща диалогичност.

Не случайно литературната критика модифицира изразните си средства, като категорично се отказва от класическия анализ и национално-исторически паралели, за да се насочи към езиковата дълбочинност, към семиотичния поглед, към текстовия деструктурализъм.

Оперативната критика днес залага на бързия пренос на данни, характерен за интернет пространството, важно е какво се случва тук и сега, улавят се процесите „в движение“, което понякога е рекламно-конюнктурно... Бързата апология внезапно се измества от още по-бързо отрицание. Модният диктат да се изобретяват мимолетни жанрове подвежда наистина стойностните писатели. Все по-малко анализатори се стремят да балансират общата визия на дадено произведение (автор – текст – рецепция – пазар – PR-феномен). Забравят се основополагащи принципи на литературата като най-древната социална форма – изповедност, съпричастност, хармония, биографичност, емоционална спонтанност, художествен аристократизъм. 

Забравя се, че поезията е пеперуден мост... По него душата пристъпва чисто гола.

А този, който ще нахлуе в автономията на авторския свят, би трябвало да отвори аурата си за светлина, да е готов да следва не само разума, но и интуицията, да се опита да „чуе“ нюансите на образите, които ще изпълнят собствения му свят. И чак тогава да даде своята оценка.

Точно такъв прецизен, добронамерен, интуитивен критически поглед притежава Мина Карагьозова, подреждайки своите текстове в новата критико-есеистична книга „Ранени от словото“. Тя няма за цел да раздава присъди, нито да изписва изкуствени ореоли; тя се занимава само с близки до светогледа ѝ факти, автори, теми, произведения, феномени в литературата.

Първият раздел на книгата е твърде необичаен – „Славянската идея“. Авторката се обляга на добре познат етико-философски кодекс, проследявайки в диахронен план идеите на християнството, толстоизма и дъновизма. Много точно е определена ролята на богомилството като „духовен кредитор не само на славянството, но и на цялото човечество“, добре намерени са позованията върху акценти от учението на Петър Дънов („Славянството е Олтарят на Новата Култура“), както и етикетът-метафора, който Мина Карагьозова дава на Толстой и ДъновБели пратеници на духа.

Въобще в този раздел на книгата писателката сякаш е фокусирала цялото си внимание върху духовните измерения, върху невидимите същности, върху космополитни авторски присъствия (Пушкин, „чиято смърт е била катализатор на огромни промени преди всичко в съзнанието на хората“). Есето за Дора Габе впечатлява с умелото синхронизиране на любопитни факти около живота и творческите контакти на тази Първа дама на нашата поезия с Яворов, Незвал, Волкер и постепенното извисяване на творческото ѝ „аз“, преодоляло през десетилетията предрасъдъците спрямо жените като творци. Масовата публика твърде слабо познава Дора Габе като преводач и ето сега чрез есето на Мина Карагьозова разбира, че „в славянската държава на духа Дора Габе по право заема място на културен посредник, на вестоносец на боговете, който предава най-точните и чисти вибрации на духа на славянството“. Темата за славянството и неговата нова историческа роля в епохата на Водолея е безкрайно интересна и вероятно ще бъде продължена и в други разработки на авторката. Да не забравяме, че „езикът е свързан с глобалната „визия за света“, а „семантичните полета на родствените езици“ се припокриват и така изграждат общата им духовна култура (Цветан Тодоров)[i].

Във втория раздел на книгата са събрани статии с актуален публицистичен тон. Мина Карагьозова собено се вълнува от  няколко теми, които са твърде болезнени: превръщането на кумирите в живи и мъртви герои (за „втория“ разстрел на поетите); оцеляването на българския дух в една разпадаща се морално държава; „провинциализмът“ като топографско и естетическо понятие; Рождеството – Божието и човешкото (и тяхното опорочаване и свеждане до търговско лого, изкривяването на свещени стойности); българският преход – силата да си поет в един непоетичен духовен и битов пейзаж (в текстовете изгряват със запомнящия се свой почерк поети като Веселин Андреев, Добромир Тонев, Елка Няголова, Ивайло Балабанов, Иван Есенски, Гриша Трифонов, Атанас Капралов, Георги Ангелов, Петър Василев, Георги Господинов, Ели Видева, Бойко Ламбовски, Георги Николов, Иван Желев).

Стилът на Мина Карагьозова предполага почти изключително пренебрегване на личното творческо „аз“, а в същото време позицията ѝ на демократично мислещ индивид е ясно дефинирана. Тя спазва правилото, че трудното е да преодолееш собствените си граници, да спреш да се интересуваш от себе си, за да се довериш безпрекословно на чуждата човешка същност.

Безпристрастността, гарнирана с емоционален ритъм на словото, позволява да се кажат истини с многолики измерения. Защото обект на една творба не е отделен факт, а законите, по които функционира психологическото движение на мисълта.

В третия раздел, озаглавен „Есета за книги на литературни творци от моята страна“, Мина Карагьозова се изявява като активен оперативен критик, но не просто регистриращ появата на дадено заглавие на книжния пазар, а като „разследващо“ перо... Тя се вглежда във всеки детайл – предговор, съдържание, личност на автора, ситуиране в общественото пространство, линия на спиралата – или линия на ентропията, защитеност на поетическата истинност, преливане на мисъл, интуиция и стил. Тя се стреми да прониква внимателно в кода на всеки авторски натюрел, защото не забравя максимата на Сент-Бьов, че „поезията е болезнен продукт, както бисерът на подводните раковини“. В центъра на обектива ѝ е преди всичко личността на автора, а словото е само проекцията, която го обгръща в светлини: думите – искрите, с които тялото минава в друго енергийно ниво; поетическата словесност – холограмата на въображаемата действителност. Никога не забравя етапите на пътуването, на завръщането към себе си, защото в един супертехнологичен свят „Троя е достижима, но все така непостижима е Итака“ (Тончо Жечев). През последните десет години Мина Карагьозова е писала за почти всички автори от хасковския регион, от Тракия, от южните предели на страната ни, както е щрихирала портрети и на автори с национална известност: Никола Инджов, Ивайло Балабанов, Атанас Капралов, Георги Николов, Гриша Трифонов, Рада Александрова, Ели Видева, Иван Енчев, Иван Маринов, Иван Митев, Катя Кузмова-Зографова, Латун Консулов, Нина Момчилова, Августина Янкова, Петър Ангелов, Петър Василев, Петър Хаджинаков, Стойка Мариновска, Тилко Тилев, Хубен Стефанов, Ясен Калайджиев, Иво Георгиев.

С еднаква пристрастеност и педантичност анализаторката на съвременните литературни процеси подхожда и към поетите, и към белетристите. Част от включените рецензии и статии са четени пред публика (на премиери и научни конференции), други са публикувани в печата (в. „Български писател“, в. „Словото днес“, „Арт- Експрес“) и в интернет списания („Литернет“, „Литературен свят“), но почти към всеки обект на своето внимание тя подхожда с любов, като отправя най-благородното и колегиално послание: Да кажем „Не!“ на премълчаването, да не забравяме, че интелигентните читатели са съавтори във „втория живот“ на всяко произведение.

Есето на Мина Карагьозова за Ивайло Балабанов ми напомни „Писма от Ада“ на Любомир Левчев и неговата перфектна оценка за визията на интелектуалеца: „Човек е интелектуалец за себе си, въпреки себе си, против себе си, неизбежно. Интелектуалецът е името на едно призвание. Талантът е името на една дарба.“

Струва ми се, че чужденец-читател, който бегло познава българската литература, би останал стресиран, ако прочете анализите на Мина Карагьозова. В огледалото на нейните тълкувания се разпръсват толкова оголени, противоречиви, уязвими личности, събития, ценности, лирически маски, дори восъчни фигури от близкото минало, че „разширеното“ драматургично време поставя под въпрос единството и бъдещето на една нация...

Писателите ни не пишат за себе си, а тласкани от вътрешната енергия за принадлежност към българското, към продължаване на мита за цветния сън, който представлява изкуството.

 

 


[i] Цветан Тодоров. „Семиотика, реторика, стилистика“. ИК „Сема – Р.Ш.“, 2000 г., с. 6.