Ангелина Василева: "Читателски клуб на НБУ, Марко Поло, С. Т. Колридж, Итало Калвино и аз"

06.11.2019
Снимка 1

Получавам имейл с покана за последната сбирка на Читателския клуб при Нов български университет за тази академична година.  Книгата на месец юни е „Невидимите градове“ на Итало Калвино /1923 – 1985/. И се оказва, че в личен план ми предстои среща, отлагана дълго във времето.

Успявам да заема от кварталната библиотека екземпляр от книгата с пожълтели от времето страници. Всъщност, по книжарниците  току-що е пуснат в продажба преиздаденият превод на Божан Христов от 1990 г. , но няма смисъл да го купувам – почти сигурна съм, че в някое ъгълче в дома ми се крие първата книга.

Имам физически спомен как я разглеждам в книжарницата, плащам на касата, отнасям я вкъщи, нетърпеливо я изваждам от чантата си, разтварям ... и бързо я затварям. Защото в него момент вниманието ми внезапно е погълнато от екзистинциални проблеми - еуфорията от мечтите за промените у нас току-що навлиза в т. нар. „луканова зима“ и материалният свят – храна, електричество, вода, препитание, пари - започва да изчезва пред очите ми като в сюрреалистичен роман...

Да, 90-те години в България определено не предразполагаха към четене и размишления върху социални утопии. Така първата ми среща с Итало Калвино, един от най-известните представители на европейския постмодернизъм, не се осъществява. Оказва се, че поради изброените обстоятелства книгата на големия италиански писател, есеист и журналист остава непозната и за мнозина от моите „четящи“ приятели. Оттогава са изминали 29 години. И трябва да  призная, че времето е на нейна страна - превеждана и преиздавана многократно на различни езици, днес тя е по-популярна и разбираема от всякога. И аз трябва да се подготвя за срещата си с нея.

„Невидимите градове“ е книга без сюжет и може да се чете на малки „порции“. Въображаеми разговори между Марко Поло и Кубилай Хан рамкират единадесет раздела, в които пътешественикът описва пред Великия Хан 55 града с женски имена, които е посетил. Забавно, остроумно четиво, изтъкано от фантастика и поезия. Но в същото време – един сложно построен пъзел. Във всеки раздел изникват сякаш без определен ред градове с номера в дефинирани от Калвино групи: на паметта, на желанията, на знаците, на размените, на очите, на името, на мъртвите, на небето, леки градове, непрекъснати и скрити. При внимателен прочит става ясно, че отделните разкази са своеобразни притчи, подредени стриктно в пет области - култура, език, време, памет, смърт. Оказва се, че в действителност градовете се появяват в сложна схема, доста трудна за проследяване в началото, по-предвидима едва във втората част на книгата. Признавам, че интелигентността ми бе поставена на сериозно изпитание, но се успокоих донякъде, когато прочетох в една статия, че това е нещо като пасианс с карти таро – игра, която не познавам. В тази прецизна постройка, предизвикваща в еднаква степен вниманието, въображението и интелекта,  се откроява Калвино структуралистът.

Не по-малко изобретателен е Калвино сюрреалистът, който създава плеада от градове-утопии в рамките на роман-утопия. Наративът е изчистен до прецизността на филмова лента и въпреки  иносказателния подход – безкомпромисен. Героите водят своите диалози някъде през 13-ти век, но става въпрос за нашия свят днес. Марко Поло разказва например за град, който се състои от противоположни реалности, едната на видяното „с поглед нагоре“, другата „с поглед надолу“ /Колко неусетна е понякога границата  между оптимизма и песимизма и преминаването от едното състояние в другото!/; или за „троиствен“ град – на живите, на мъртвите и на неродените /. Особено трябва да с съобразяваме с последните!/ Върху атласа на Великия хан пък са разположени градове, които „още нямат форма и име“ и като такива се споменават Ню Йорк, Лос Анджелис, Киото-Осака /както знаем, те ще се появят векове по-късно. Но по този начин ние сме предупредени: „Там, където формите изчерпват разнобразието си и се разпадат, започва смъртта на градовете.“

Разбира се, тези техники на високия модернизъм са в помощ на постмодерниста Калвино, който сякаш на шега, с лека ирония посяга към известната книга за пътешествията на Марко Поло „Милионът“ - великолепно овладян пастиш на цялостно произведение - за да ситуира върху тях възгледите си за съвременния свят. Разказите в двете книги външно си приличат, но има едно съществено различие - в „Милионът“ те са пътеписи, в „Невидимите градове“ – притчи. В творбата на Калвино играта присъства многопластово – и като играта на шах между Хан Кубилай и Марко Поло, която служи за фон на разговорите им; и като игра на реалностите в „невидимите градове“; и като най-древния, оцелял до днес начин на комуникация – играта с жестове. Тезата в притчата често се превръща в своя антитеза: „...Изидора е град на мечтите, но с една разлика. В мечтания град човек се е виждал на младини; в Изидора пристига вече стар. На площада е стената на старците; той седи редом с тях. Желанията вече са спомени.“ И това е само част от постмодернисткия инстументариум, с който Калвино си служи.

***

Дълъг е пътят на разказите за градовете във времето, преди да стигнат до книгата на Калвино. Особено завладяващи са тези за Шанду / Джанду, лятната резиденция на Кубилай хан. За нея пръв разказва венецианецът Марко Поло, който на 18 години тръгва по Пътя на коприната с баща си и чичо си и пътуванията му продължават почти четвърт век. През повечето от това време той служи в двора на Кубилай Хан, владетел на Монголската империя /днешен Китай/, който го изпраща на важни мисии в непознати за европейците в онези времена азиатски страни. Когато Марко Поло най-после се завръща в родината си, тя е във война с Генуа. Той се включва в бойните действия със свой собствен кораб, но попада в плен и прекарва една година в генуезки затвор. Там се сприятелява с Рустикело да Пиза, автор на рицарски романи, който през 1298 г. записва разказите за пътешествията му в книгата „Милионът“. Тя бързо става популярна и започват да я превеждат на други европейски езици  още преди смъртта на Марко Поло. За съжаление, оригиналните ръкописи се загубват. Най-старият от тях, оцелял до наши дни, е от началото на 14 в. на старофренски със силно италианско влияние. В „Милионът“ е първото описание на митичния град-дворец Шанду:

„И така, отпътували от страната Тандук, след три дни стигаме до Джанду, град, основан от Кубилай хан, Великят хан, който царува днес. Тук императорът е построил един дворец от мрамор и други скъпи камъни; залите и просторните стаи са украсени със злато и са необикновено красиви. Дворецът е заобиколен от стени, дълги петнадесет мили; вътре в тях има реки, чешми и поляни. Великият хан е пуснал там много диви животни, елени, лопатари, диви кози, които служат за храна на соколите.

.................

Посред голямата поляна Великият хан е построил сграда от бамбук, изцяло позлатена отвътре и изящно изрисувана с животни и птици... Покривът е построен по начин да бъде разглобен винаги, когато се наложи. Придържат го двеста копринени въжета.

Великият хан остава в този дворец три месеца в годината, сиреч през юни, юли и август, когато в тази област не е много горещо. През всичкото това време дворецът е открит и действащ; през другите месеци на годината е затворен и разглобен, но може да бъде открит и сглобен отново, щом потрябва.“

Превод - Божан Христов,  – Народна култура 1990

В този текст откриваме и най-вероятния първоизточник на идеята за женските имена на градовете в книгата на Калвино: Марко Поло съобщава, че в двореца на Кубилай хан има голям брой монашески ордени, а един от тях „почита само женски божества“.

Следващият автор, който дава някакви бегли сведения за Шанду през 1614 г., е английският свещеник Семюъл Пърчъз, който по собственото му признание никога не бил пътувал, но посветил живота си да събира разкази на пътешественици и моряци. Съхранил ги надлежно в няколко тома. Ето неговото описание, явно базирано на книгата на Марко Поло:

„В Шанду Кубилай Хан построил величествен дворец, обгръщаш със стена 16 мили равна земя с плодородни ливади, прекрасни извори и всякакъв вид дивеч, а в средата разкошна къща за развлечение и отмора, която можела да се мести от едно място на друго.“

Век и половина по-късно Шанду се появява отново в една от най-известните поеми на Семюъл Тейлър Колридж /1772 –1834/, считан за основоположник на английския романтизъм. Тя е известна с две неща: написана била в наркотичен транс и останала незавършена. Историята, според самия автор, е следната: тъй като бил болен /от ранна възраст страдал от тежка форма на ревматизъм с усложнения/, той взел широко употребяваната по него време болкоуспокояваща тинктура „ланданум“, съдържаща 10 % опиум на прах. Започнал да чете описанието на Шанду в книгата на Пърчъз и заспал. Присънила му се великолепна поема и щом се събудил започнал да я пише като под диктовка. Планирал да бъде по-дълга, около 200-300 строфи, но стигнал до 54 и се наложило да спре, защото го прекъснал някакъв човек, дошъл от Полрок... и магията изчезнала. Колридж не публикувал поемата „Кубилай Хан“ цели десет години, позволявал си да я чете само в тесен приятелски кръг, но накрая Байрон успял да го убеди да покаже на света този прекрасен образец на английския романтизъм. На Шанду са посветени първите 11 строфи.

 

В Шанду Хан Кубилай повелил
дворец величествен да построят
там, гдето през бездънни пещери
във мрачни морски дълбини
се вливал Алф, свещeната река.
Тъй десет мили от най-тучните земи
били опасани със кули и стени:
в градини слънчеви със ручеи игриви
ухаели дърветата през пролетта;
гори вековни пазели грижливо
поляни, грейнали в зеленина.

 

/Преводът на български е мой./

 

***

Втората ми среща с Калвино и неговите „Невидими градове“ неочаквано откри пред мен пролуки във времето и пространството, за които не бях подозирала. Не съм изпадала в транс, нито съм търсила съвършенство. Случи се няколко пъти да разтворя книгата на произволна страница, да прочета нещо и нещо да напиша... Тъй като не ме бива в изкуствените построения, мисля че това беше просто някаква игра на въображението, в която попаднах неволно. Цитатите са от книгата на Калвино, стихотворенията в курсив са мои.

 

с. 21„Градовете са като сънищата – всичко, което е въображаемо, може да бъде сънувано, но и най-неочакваният сън е ребус, който крие или едно желание, или неговата противоположност – един страх.“

 

         сънят 
         лабиринт искрящ
         от моите желания и страхове
         изпраща ме
до портата на идващия ден
         не моли да остана
         аз не обещавам
да се  върна някога

 

с. 24 „В Хлое, град голям, хората, които минават по улиците, не се познават. “

 

разказват
че на тази уличка
се срещат хората
за пръв път
неочаквано
понякога
случайно
и завинаги
 
минавам
всеки ден по нея
за да открия
как аз и ти
се разминаваме

 

с. 50„МАРКО ПОЛО ... Може би терасите на тази градина гледат само към езерото на нашата мисъл...“

        

         пробягва по терасата
         един забравен
        летен ден
         с лунички
         коленца ожулени
         петички боси
         в шепичката стиска
         три череши
         от съседната градина     

        

с. 66„Случва се, също така, когато минаваш покрай яките стени на Маразия и най-малко очакваш, пред очите ти да се разкрие отвор, и да се появи един прекрасен град, който след миг вече е изчезнал.“

        

         това е дворът
         на пъстрата ми детска рокля –
отначало
се препъвам във полите й,
на следващото лято
ми е малко отесняла,
а след година
носи я сестра ми
винаги е слънчева

 

с. 63„И в Раиса, град тъжен, преминава невидима нишка, която свързва за миг едно същество с друго и се разпада, после отново се изопва между две движещи се точки, бележейки нови, бързи фигури. Така всяка секунда нещастният град съдържа един щастлив град, който дори не знае, че съществува.“

 

С изгрева
ти се промъкна в съня ми
през пролуката на пердетата
носеше песен на птица
с пух от глухарче
носа ми докосна
скри ми пантофите
сборичкахме се под душа
на балкона пихме кафе
в гардероба избирахме дреха
и заедно поляхме цветята...
 
Беше толкова хубаво!
 
А сега ще се разделим...
 
Вярвай ми,
някой някъде вече те чака!
Влез в деня му
през пролуката на пердетата...

 

***

Всяко едно от тези пет стихотворения би могло да съществува самостоятелно, без цитатите от „Невидимите градове“ на Итало Калвино. Те не са в диалог или в спор с нея. Единствената връзка между тях и тази книга е, че са написани по времето, в което съм я  чела и по-конкретно когато съм я отваряла на случайна страница и тези редове са попадали пред погледа ми.

Първият път това ми се случи, докато пътувах в автобуса. Вторият път  разтребвах бюрото си вкъщи. До петия път избягвах да търся отговор как и защо се получава всичко това. На шестия отворих книгата преднамерено, за да видя как магията ще се случи. Буквите и думите бяха същите. Текстът беше забавен и провокиращ размисъл. Но повече стихотворения не успях да напиша.

Появата на едно стихотворение на света е непредсказуема. Самата аз не пиша често стихове. И никога не съм имала предчувствие за мига, в който в съзнанието ми ще се появи определен образ в ритъм – той идва внезапно и сякаш отникъде. Понякога не пиша с месеци, дори в продължение на години. Но ми се е случвало, също така, да напиша две и дори три стихотворения в един ден. В началото това ме изненадаше, с времето приех, че просто има дни за писане или по-скоро за случване на стихове. И те не са отбелязани предварително в календара.

По-определима е роля на вдъхновението. То също ни връхлетява в неочакван момент и проявленията му могат да бъдат най-разнообразни. Видяхме как бликащото от живот описание на двореца Шанду от пътешественика Марко Поло се превръща в суховат абзац в книгата на монаха Пърчъз. Но ако Колридж бе заспал с друго четиво, дали превъзбуденото му от наркотика въображение би нарисувало поема, равностойна на „Кобилай Хан“?

Благодарна съм на Читателския клуб в Нов български университет за поканата за тази среща. Тя ме провокира да прочета една книга, с която се бяхме разминали във времето. Върна ме към поемата „Кубилай Хан“, останала в съзнанието ми от лекция на професор Марко Марков през студентските ми години като предизвикателство за превод. И ми се случиха пет стихотворения.

 

Снимка: Sophie Bassouls / AOP

 

Ангелина Василева в "Диаскоп":

 

 


© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.