Едуард Хопър и мотивът за невидимата стена в свят на изолирани хора и сгради

В преводната публикация на „Илюстровано четиво” от 1942 г. „Приключенията на Мики и Гуфи” главен мотив е „невидимата стена”. Тъй като комиксът е американски, добре би било да проследим как се ражда в изкуството този мотив.

Едуард Хопър е влязъл в историята на американското изкуство като художник на града. Градът винаги, видимо или невидимо, присъства в неговите картини. Градските му пейзажи са разказ не за това колко високи са небостъргачите, нито как димят фабричните комини; те показват как живее човек в модерния свят. Това са зловещи сцени на изолирани хора и сгради. Визии за мотели, бензиностанции, нощни кафенета – все олицетворения на съвременна Америка. Картините му скърбят, задавяйки се от вредните изпарения на индустриалния град, от оглушителния касов апарат и другите търговски устройства. Защото самотният американец изчезва на фона на покупко-продажбите или се задушава от големия бизнес и студената бюрокрация. Благочестието, формирано през детството на художника (израства в малък град и консервативна общност), го отчуждава от либералното изкуство. Оттук е неговото презрение към  американската визия за живота като безкраен шум.

Педагог на Хопър е Робърт Хенри, дал идеята да се превръщат мимолетните бегли скици в живопис, или да се правят картини от ежедневни вестникарски рисунки. Така се появява реалистичната група на „Осемте” - художници, които избират за теми на своето изкуство неукрасения живот с веселото и трагичното, красивото и ужасното от съвременния град. Ето защо се насочват от тихата старинна Филаделфия към шумното авеню на Ню Йорк, където намират своите герои: клошари, посетители на ресторанти, проститутки, разносвачи, мафиоти, въобще шумната и разноезична тълпа. В новелите си О. Хенри нарича съставения от разногласна тълпа  Ню Йорк – нов  Багдат, т.е. Бог дал.

През 1906 г., когато започва ранният период на Хопър, той посещава Париж и рисува карикатурни скици на разнообразни типове от парижките улици. Със сигурност под влияние на серията от гравюри  „ Street cries”, тъй като предпочитал посещенията в музеите. Темата за града не случайно навлиза в творчеството му, след запознаване от приятел с картини на импресионисти. Когато се прибира в САЩ, животът вече му изглежда безобразен хаос.

Серията от гравюри, изкуство - предшественик на комиксите, оказва голямо влияние в творчеството на Хопър. Първо, спира да тича след нови сюжети и определя постоянен кръг от теми. Тези ограничени няколко теми преминават от картина в картина. Второ, освобождава се от занимателния бъбрив сюжет и отхвърля ненужните детайли. Трето - отказва се от претенциозно сложните композиции.

В структурата на картините му започва да се чувства красотата от правите линии и чистите повърхности, пристрастие към геометричните форми родени през съвременния век. Започва да рисува така, както строителят строи сграда – първо прави сигурен и строг контур, който личи и в завършената картина.

Едуард Хопър отразява тъмната страна на американската психика и отношението ни към индивидуалността, градовете, технологиите, природата, свободата, жените, парите, успеха и пр. Кулминацията на културата, която не показва милост към „губещите” – независимо дали те са хора с увреждания без здравеопазване, деца без питейна вода, емигранти и др. Персонажите са с мрачен, враждебен и жалък характер. Типично хопъровски персонажи – лицата им почти лишени от индивидуалност преминават от картина в картина: рязко очертани скули, невиждащ поглед и ненаситно стиснати устни. В тях се чувства някаква сухота, скованост, някаква механичност. Никога не изпълва картините си с хора. Предимно това са изображения на самотен човек, затворен и неподвижен. Но дори да присъстват два или крайно рядко повече персонажи, те не влизат един с друг в контакт, не разговарят и винаги гледат на различни страни. От това усещането за самота се усилва. Мястото, което заемат персонажите е едно и също малко пространство, но се създава впечатление, че живеят раздалечени на стотици мили разстояние. Всички изглеждат нещастни и никой не е подготвен или не желае да общува с друг.

 Хопър изобразява своите персонажи не в собствените домове, а в чужди равнодушни стаи: кафенета, ресторанти, кинотеатри, мотели, бензиностанции, офиси и пр., т.е. места, където хората намират временно пристанище, където само са дошли или се готвят да си тръгнат. Тези помещения не запазват спомени от случайните жители и техните куфари. Художникът изобразява не тези предмети, които са очовечени от общуването, а предпочита ничиите и обезличени – предмето-символи на безпределната самота: телефон, папка с документи, шише за вода, покрито с чаша и др. В картината „Автомат” жена с шапка като покривка седи унижена и самотна в заведението и тържествено се взира в чашата кафе, алената лакирана колона за бензин и самотният човек до нея и др. са любими мотиви на художника. Мотивът на човек, затворен от тънка, но непреодолима стъклена прозрачна преграда, постепенно в творчеството на Хопър се замества със зееща правоъгълна празнота. Тогава човекът се оказва затворен от напълно прозрачна, неосезаема и от това още повече неразрушима стена.

 В картината „Нощни птици” от 1942 г. много добре и точно се решава темата за самотата. Хопър е вдъхновен от разказа "Убийци" на Ърнест Хемингуей. Вижда се, че това е светъл евтин ресторант с плот от черешово дърво, табуретки, и ярко блестящи метални резервоари. Единият от тримата посетители е с тъмно зловещ гръб и до него има няколко детайла. Погледът ни се спира при лицето на човек, приличащ на граблива нощна птица. От неговите очи разглеждаме общия план на сцената: жълто охровата врата за кухнята и сервитьора с хартиена шапка. Отвън - зелени плочки и реклама за пура. Зад прозореца на прозрачното стъкло на нощен бар като на витрина се вижда тази сцена с последните посетители.  Важните елементи на екстериора са прозрачна стена, редица мрачни тухлени сгради и празна улица. В тази улица внезапно се врязва по диагонал сградата на бара. Възниква усещане за остър конфликт, сякаш мигновен и внезапен сблъсък на изскочили от ъгъла автомобили. Редицата от сгради е подчертано материално, а бара – прозрачно тънко, почти неосезаемо стъкло. Противопоставени са и ярката светлина от бара, създаваща уют с персонажите, затворили изходите. Контраст има и между прозрачната стена между тях и света на тъмните нюйоркски празни улици и резкия като вик в нощта – 3 пъти повторен червен цвят: стойката на бара, роклята на жената, която яде сандвич и тухлените сгради. Всичко това нагнетява и дава усещане за трагедия, но за нея нищо не знаем, защото сме само случайни минувачи.Трагедия може и да няма, но има предчувствие за престъпния подземен свят и осъзнаване, че смъртта дебне зад всеки ъгъл.

 Хопър представя американския свят далеч неблагоприятно в сравнение с измислицата за огромното захаросано море, покриващо отровна гъба.

Автопортрет на Едуард Хопър, рисунка с молив, 1900-1905 г.

Nighthawks, 1942 г.

Текст: ©Георги Чепилев

►

Онлайн уроци "Чудният свят на комиксите"

Георги Чепилев: "Изкуството на комикса"

History of  Bulgarian comics - Plovdiv 2019

Визитна картичка на Диаскоп

Благодарствено писмо 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.