Роса Часел: "Аз съм Бот" - "Преждевременни романи"

08.04.2020
Снимка 1

"Исках да бъда скулптор.

Преди да започна да пиша, се посветих на моделирането" 

                                                                 Роса Часел

АЗ СЪМ БОТ

Колко отпускащо, колко удовлетворяващо е да се каже нещо, което изглежда лъжа, а всички мислят, че онзи, който го казва, вярва, че е истина; а всъщност не, той знае, че е лъжа, но с него говори за това, което е истина или повече от истина… Добре, повече от истина… Може ли нещо да бъде повече от истина?… Може, тъкмо в това е въпросът: повече от истина е това, което ще бъде истина, въпреки че все още… Макар че очевидно, макар че по всеобщото мнение не е… Повече от истина е това, което тупти, хранейки се с безполезни неистини, които дъвче и плюе с презрение… 

Това е страница, написана преди години. Никога не съм си записвала идеи. Пазя ги в паметта си до безкрай и понякога започвам да пиша – когато е много узряло и имам за цел да го продължа. Обаче може да се случи каквото и да било препятствие да се изпречи на пътя му – пътят бе съвършено очертан, но се оказва изоставено, без възможността да бъде започнато наново. В това приключение, в този епизод единственото тежко е ходът на времето. Затова и сега, когато претеглям тежестта на своите начинания, събирам дори треските или извитите стърготини, останали от прекъснатите ми задачи. Продължавам предначертания роман от първо лице. Говори Хуан Рибот, професор по физика в който и да е миниатюрен провинциален институт… Обаче ако го оставя да говори, няма да мога да се противопоставя на мудността му, а тя е негова характерна черта, и това би означавало да завърша целия роман… Не мога… нямам време… Ще рискувам да вмъкна по- сочно авторско късче по време на довереното изложение на персонажа.

Аз съм Бот, това е решение, взето при крайни обстоятелства… Самоубийство ли е, или спасение?… Идеалното, желаното, сънуваното самоубийство… По- вече от сънувано, понеже е самоубийство, което се извършва in mente и което се живее: това е стремежът, изживяното самоубийство!… Обаче във всеки случай сънят се образува от образи, които притежаваме и в съня на Хуан Рибот възприетият образ се събужда… Ето, съвършен сън, който да се сънува в будно състояние, да се сънува в компания, запазвайки несломимата, непокоримата самота… Образите се меняха по място през годините или по-скоро започнаха да претърпяват нападения, да бъдат прояждани от мястото: Хуан Рибот изнемогваше, опитвайки се да заеме мястото на професор Рибот… Оттам насетне… Нямаше в аудиторията подиум, който да го издигне двайсет сантиметра над момчетата, не, нямаше такъв на пода, но имаше такъв в съзнанието на Хуан Рибот… Всеки ден, всеки месец и пр. Беше по-издигнат подиум… и това го караше да чувства, че изнемогва… Тежкото обаче бе, че явлението се засилваше; действително в ежедневното изпълнение на това, за което отговаряше – или с което се товареше, както сам казваше – и „най-тежкото“… Най-тежкото в началото нямаше тегло, обаче увеличаваше разстоянието от самото него. Подиумът, платформата или трибуната беше нараснала в съзнанието му, потапяйки в замъглена перспектива древните върхове…

В крайна сметка просто не беше захвърлил старите идеали: за това бе нужно да мисли за тях и затова не беше така; най-тежкото: беше престанал да разсъждава. Тъкмо едно размишление над мястото, което заемаше, един ден го тласна да се премести… Там се видя потопен в своето извисяване и си каза: „Защо ли да не сляза?“. И слезе. Осмели се да седне на една от онези банки, които обичаше… Седнал там, мислено възвърна… може би младостта си?… Напрегнатостта… Спомни си – в най-крайния смисъл, да речем… разгорещи се цялата му сърдечна мощ, еротичната, да речем, както в годините на неговата младост… Неговият ерос, без разрешението на проблема за последователността спрямо детството, което е началото… Неговото творение, неговото бащинство го обгърна в топлата вълна, че е заченал БОТ… Беше в епохата, в която малките деца вече чуваха да се говори за кибернетика и за роботика и заемаха от нея за игрите си… Със същата патетична страст, с която се прави влакче с консерва или кораб и се влачи, и се пътува с него – в него – в леко бълнуване, спокойно, без срам от възрастните… Така през онази епоха зачеваше своето дете, своя автомат с човешка форма, който да се подчинява на заповедите му… Чуд- ното, сладостното бе да му влее своята повеля като кръв… Разсъждение, което, разбира се, не принадлежи на онази епоха, а на настоящата, която го гледаше отгоре; обаче отгоре виждаше напрежението на мига на зачатието, който не бе искрата на FIAT, а галещото, опипващото, подновяващото се човешко сношение, преведено в линии, във възстрога геометрия – всичко, дадено на човек, което го удовлетворява… Да, лъже онзи, който казва „не“. Удовлетворява го моментът на напрегнатостта, на желанието, което е вечно… Накрая професор Рибот се премести на банката, на която се осъществяваше ежедневното събиране, ежедневното съединение, което произвеждаше този БОТ… Беше го кръстил с последната сричка на своето име… Патронимът му принадлежеше по право; за бъдното ще бъде Рибот, но в неговото интимно съществувание… Часове на труд, на размисъл, на безбройни чертежи, показвани след това на другари… И преживян така, в компания, на този свят съществуваше БОТ… Говореше се за БОТ, питаше се за БОТ… Не се опитваше да изпъкне, боейки се, от своето фамилно име, вече прославено в научните среди от негов предшественик, може би да- лечен чичо, Теодюл Рибо, когото винаги бе обожа- вал, без да бъде сигурен за родствената връзка. Обаче името БОТ притежаваше своето очарование, което понякога проблясва в произволния момент… Не можеше да си помисли, че носи това име случайно, нито че автоматът, изкован от последните научни хубости, случайно се нарича РОБОТ; не, знаеше, че се нарича така, но известното случайно съответствие, което притежаваше хладното сродство на римата, го караше да избере тази сричка като кратко и мило име… Милуване, понятие, с което се понижава алкохолният градус на любовта и се посочва привързаността, която вдъхват в младежите съществата, които естествено се желая – никой не казва „обичат се много“…

БОТ се появи отново в съзнанието на професор Рибот и с него се прероди – понеже въздействието бе от жизнения ред – Хуан Рибот… Появи се най-напред като един от тези дарове, които паметта раздава – изненадващи, лъчисти, с бляскава повърхност, която задържа, спира нозете на онзи, който върви замислен, и го кара да се вгледа още по-навътре, да рови, да тършува неуморно, докато затвърждава натрапчивата идея, докато не я направи показна и подходяща да бъде обозначена като смахнатост… В тази друга епоха, неизбежно свързана с роднини, другари, ректори, министри и други официални единици, започна да се говори за БОТ и скоро започна да се шушне за професор Рибот… Въпросът не се взима на шега, подобно на тъжните начинания на изобретателите на чадърите. Смахнатостта, която някой оповести – някой, попаднал на изненадващи книжа, на несвързани и накъсани монолози, на неясни приказки като чаши, които изхвръкват от ударната вълна при рязък взрив… Някой го изненадал по време на диалозите с БОТ, понеже сега, в тази епоха, отношението му към него вече не се състоеше в усъвършенстване на частите, в настройка на информацията… Може би от време на време се спираше да настройва – като бащите, които вдигат панталоните или връзват шаловете… В тези случаи започваше нещо почти като обсъждане, нагласяне на старите съотношения към новите представи… Внезапно имаше едно… „Добре, ами тогава?“ – и разяснението изглеждаше задоволително; следваше: „Да, да, но…“. И се долавяше, можеше да се усети нескончаемият диалог, който никой не се осмеляваше да приеме на шега. И всички ги глождеше мистерията, всички едва сдържа- ха въпроса и не се осмеляваха да го формулират хитро, нито пък да попитат честно, открито, както се пита за каквото може да се пита… Докато най-сетне един не се осмели да застане лице в лице… „Кой е БОТ?…“ Тога- ва пък Хуан Рибот се направи на неразбиращ, на луд… Разбира се, никой не вярваше, че е луд… познаваха неговия интелект… И започна да се говори за точността, дори за блясъка, с който води своята катедра… Започна да се говори много за това – толкова, че онзи, кой- то се осмели един ден да го попита отново: „Но кой е БОТ?“, отговори със заключителна сухота – хитростта единствено в левия ъгъл на устните, скрита като най-изгаряща злъч: „Аз съм БОТ…“.

Чудновато е, а не екстравагантно, и не се среща често, макар и понякога да се случва при обичайните същества или обикновените ситуации; чудновато е едно от тях да може да се види непосредствено, когато завие зад издадения нос… Някой плава насред бурята, сетне навлиза в благодатен малък залив или, напротив – понася се от сладостта на езеро и внезапно се озовава в бушуващо море… Обаче не си дава сметка, докато не се озове там… Кога се е променило? И най-тежкото: Защо се е променило?… Дали е грях, или случайност… или как може да се знае!… Дали душевните противоречия, или пък случайността, или грехът, или космосът впоследствие влияят или въздействат на човек в пряка връзка с дребни, едва доловими душевни противоречия?… Когато човек попадне в ситуацията, от която се е боял – очакваната, пораждащата страх или водещата до страдание, единственото, което остава, е разследването, издирването на виновния… Вина ли, причина ли?… Как може да се знае!… Хуан Рибот остава изправен сам срещу въпроса, водейки се единствено от миризмата… Вътрешната хрътка е, която не го предава: понякога надушва вината… провала… Трябва да се започне и да се узнае какво е проваленото… трябва да се знае дали е било изоставено най-чистото – ще рече истинското; или пък се е провалило – ще рече останало е извън текущото, действения живот, средата на осъществимото, понеже се е държал навън, понеже е продължил прекалено… изключително вътрешно… В случая по броени негови стъпки – неизброими – може да се стигне до пенсиониране, но без тържество…  И тогава започват самотата, диалогът с БОТ… Тогава започва  безплодното  размишление,  припомнянето на грешките – само че грешките по отношение на коя истина?… По отношение на морални и социални норми ли?… Или пък на технически, или просто логически?… За да отговори правилно на всички тях, е бил достатъчно програмиран и все пак… Хрътката дири бегълката и разбира се, че не я намира, но не оставя следата, продължава подир нея… Подир вината или подир виновния? Понеже няма друг виновен: нито погребаната мизантропия, нито претенцията и непремереното високомерие… Нито злобата или неспособността на останалите… Мирисът на вината се долавя само по пътя на отсъстващата, чието отсъствие би изразило изплъзващата и вечно действаща… Този пес – редно е да му се отстъпи полагаемият трон във философията – този пес – ще рече онзи, който, освободен от разума, върви направо, върви като звяр с вълчи глад да го достигне… За какво?… Не и за да го разкъса на парчета, нито за да го отведе в плен… Нищо подобно!… За да го съзерцава като човек, за да го ближе като куче, понеже той е върховната наслада… Дори вината в него сияе… Всичко може да отиде по дяволите, всичко освен него може да се изгуби… Без него, животът… Не че не може човек да си го въобрази, въобразява си го, но не се приема… Подир него търчи песът колкото сили има, а човек различава неговия образ: лъчист, но смътен… Като образ никога не се е постигало нищо подобно; затова и когато програмира заданията на БОТ, Хуан Рибот, мъдрецът – пристъпил назад, отново живеещ в своята невинност, в своята чистота, в ероса на своята мъдрост – не знае какво да прави със своето първично име, не може да се примири и да повярва, че е само име, СВОБОДА… Какво се прави с едно име? Може ли да се вярва в едно име?… Мъдрецът остава да души със своя пес… Дали мирисът, вече е почти недоловим, идва от нещо далечно, но истинско… Съмнява се, съмнява се, но няма смелостта да захвърли съмнението, без да забравя съблазнителността на своето име и без да знае как да го нагласи, понеже неговото умолително обръщение не го привиква безпогрешно…

За сметка на това, когато не го зове, а той действа без разрешение и нарушава цялата програма… когато сме го забравили, а той от най-тъмния край… сграбчва руля или юздите, или освобождава шлюза и целият яз се излива…

 

Превод: Николай Тодоров

На снимката: Роса Часел, Училище за изящни изкуства в Сан Фернандо

 

От "Преждевременни романи" на Роса Часел, кратка проза
ИК "Гутенберг", 2019
Брой страници: 284 
Цена: 20 лв.

 

Публикува се със съдействието на издателството.

 

За Роса Часел

Младостта на Роса Часел (1898-1994) е свързана с испанския авангард в литературата, изящните и приложните изкуства. Тя е близка едновременно до първите модернисти и до Х. Р. Хименес, Х. Ортега-и-Гасет и Р. Гомес де ла Серна. Дългите години на изгнание в Мексико, Аржентина, Бразилия, САЩ и др. не успяват да попречат на плодотворната й работа и на дълбоката връзка с родината и литературната група, позната като Поколението на 27-а. Нейната сюрреалистична проза, често с автобиографичен характер, е най-известна с „Гара. Отиване и връщане“ (1930) и „Безразсъдството“ (1960). Часел публикува романи, стихове, есета, дневници и др. Вероятно най-плодотворният период от живота й започва със завръщането в Испания след публикуването на „Квартал „Маривиляс“ (1976 г.) и когато завършва „Преждевременни романи“ (1981). През последното десетилетие от живота си получава някои от най-престижните отличия, включително Националната награда на Испания за литература (1987).

В „Преждевременни романи“ героите се изправят пред познатите въпроси за началото и края на човешкия път, измамната памет, смисъла на човешкото съществуване и промените, които настъпват с хода на времето, значението на творчеството и на мечтите и понякога отговорът идва от чудесата в обикновения живот, подобни на думата „вечност“, дори изписана в пръстта.

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.