Русана Бърдарска: "(Относително) кратка икономическа история, или критика на чистия Маркс" - "Опитът"

14.04.2020
Снимка 1

„Опитът“ на Русана Бърдарска е монументална творба. Книгата представлява сложно взаимодействие между много литературни жанрове. Но тя не остава само на терена на литературата, а интервенира и на терена на документалистиката. Какво е въображението на нашата памет? Какви са любовите и разводите между личното и публичното в собствената ни съдба? Между своето и чуждото? На кой от повествователните гласове от „Опитът“ можем да се доверим? Каква е цената на постмодерната игра - и кога всичко става смъртоносно сериозно? Русана отговаря много интимно на тези банални въпроси и минава отвъд стереотипи и автоматизми. Тя е твърде умна жена. И пише ужасно увлекателно. Резултатът е, че виждаме постройката на собственото си време, виждаме я през телескоп и под микроскоп. И предизвикателствата за интелекта са толкова големи, че забравяме кое какво е.“

Марин Бодаков

(Относително) кратка икономическа история, 

или критика на чистия Маркс

(разказана в жанровото русло на коледната приказка*)

Каква полза за човека, ако спечели целия свят,
но изгуби душата си?

Евангелие от Матея (16:26)

 

„Родена съм в бедно инженерско семейство.“ Така започваше автобиографията ми, която трябваше да напиша за домашно. Трябва да съм била на около 13 години и в прогимназията изучавахме този абсолютно безсъдържателен и безсмислен в социализма „жанр“. Биографиите на всички комунистически герои започваха така. Е, вярно, че героите бяха родени в бедни селски или работнически семейства, а нашите и двамата бяха инженери, както дядовците, двете ми лели и вуйчо ми, но така или иначе бяхме бедни и аз реших, че тежкият инженерски „елемент“ не се отразява на същественото – бедността. Това изречение ми звучеше като добро начало на моя живот и на автобиографията ми като един от жанровете за описването му.

Но учителката ми по литература, и най-вече дружинната и комсомолска ръководителка и партийна секретарка на училището, която също явно беше прочела домашната ми работа, не мислеха така. Представителката на Партията за учениците и за учителите, която имаше впечатляващата академична специалност „Педагогика на пионерската и комсомолската дейност“, започна с това, че в социалистическата ни татковина инженерите не са бедни, че те са гордостта на родината като научно-техническа интелигенция.

– Другата гордост – добави тя – е художествено-творческата интелигенция, но тя е като разглезено, трудно дете.

Не знаех какво е това увъртяно „художествено-творческа интелигенция“, пък и явно не беше нещо безусловно хубаво, и се запънах на бедността – настоявах, че семейството ни не е богато.

– Хубаво – съгласи се другарката, – но никой не е богат. Целта на комунизма е именно да премахне богатите и ти не трябва да обиждаш комунистическата идея с твърдението, че инженерите са бедни.

– Ами значи излиза, че целта на комунизма е била да направи всички бедни – заключих аз, но другарката се направи, че не ме е чула.

Понеже ни учеха, че комунистическият обществен ред е крайната цел, идеалът, в известен смисъл край на историята, а социализмът е само междинен етап, аз бях решила, че комунизмът ще сложи край не само на голямата история, но и на всички човешки биографии. Бях отбелязала това си разсъждение в домашната – като бележка под линия на заглавието „Автобиография“. Другарката ме нахока и за него, което пък според нея „опетнявало светлия хуманизъм на нашето общество и на комунистическия идеал“. Представа нямах и какво е хуманизъм. Но рецитирахме Георги Димитров наизуст, а той беше заявил, че „колелото на историята се върти и ще се върти до окончателната победа на комунизма“. Винаги си представях това колело на историята съвсем нагледно – огромно като планина, апокалиптично, но величествено, грандиозно, мачкащо с неописуем грохот всички малки хора и техните биографии, за да ги пресова до хомогенна тънка лента. Стига това колело до комунизма, и спира, и тогава всички хора са еднакви, живеят един и същи живот и нямат отличителни биографии, а автобиографията – логично – изчезва като жанр.

Но в случая обсъждахме началото на биографиите, и по-специално – на моята. И как да пиша за нея. Бях съвсем наясно, че бедността е добродетел, и исках да знам защо едно селско или работническо семейство може да е бедно, и следователно да произвежда герои, а инженерското – не. Още повече че семейството ми наистина беше бедно. С дружинната-партиен секретар потънахме в трудния спор какво означава „беден“ и какво означава „богат“. След като дадох няколко явно неудобни примера с деца от явно богати семейства, другарката млъкна и с учителката ни изпрати обратно в класната стая. По-късно разбрах, че богатите са били от недосегаемата партийна номенклатура.

Родителите ми бяха привикани на среща с дружинната-комсомолски и партиен секретар. Нашите се върнаха видимо развеселени, но официално ми казаха, че не трябва да пиша такива неща.

– Защо? Истина е! Аз също искам да стана герой – недоумявах аз. Вече знаех, че рано или късно ще „падна жертва в неравна борба“, но ми се искаше да не е за нищо, така наха(л)ос(т), да не съм „просто някаква си личност“, а герой, и да умра за някакъв идеал, за нещо красиво, за всички хора. Всичко това, разбира се, не бях споделила с родителите си, за да не ги тревожа.

– Понякога не може да казваш истината. Точка. – Татко помисли малко и добави: – И ние не сме бедни. Ти не знаеш... ти не си спомняш какво е бедност.

Баща ми се умисли. Аз много добре си спомнях, но си замълчах. Не толкова защото на татко изглежда не му се говореше, а защото спомените ми за тази „истинска бедност“ бяха... чудесни. Спомнях си ясно „родната стряха“ – къщурката с една-единствена стая, която служеше за всичко, тоалетната в двора, килера, пригоден за баба. Но това беше магично време! Имахме градинка с едни по-високи от мен лилави цветя, които слънцето караше да блестят, на нашата уличка срещнах отдавна починалия си дядо, на когото съм кръстена, а през нощта стъпките на мама в двора с дървените ù налъми бяха най-сладката приспивна песен в ушите ми – хлоп-трак, хлоп-хлоп. Заспивайки, сгушена до баба, понякога се чудех защо мама се разхожда в градината всяка вечер. След години, когато вече нямахме двор и мама вече не ходеше с налъми, открих, че това е собственото ми сърце, което бие в ушите ми. Научих също, че съм слушала сърцето на мама още преди да се родя. Значи цялото това вълшебство е „истинската бедност“, заключих за себе си.

– А героизмът – след малко подхвана татко – няма да дойде от биографията ти. Или поне не от началото ù. Ние не сме нито селяни, нито работници. Не сме и партийни членове.

– Да, знам, вие сте научно-техническата интелигенция – изчуруликах аз, без да разбирам последното уточнение на татко.

Така че – усмихна се татко и присви очи, – ако ще ставаш герой, ще трябва да станеш интелигентен герой. Или литературен.

Година-две по-късно татко ми обясни, че той и мама също нямат „правилния“ произход. Дядо, инженерът, бил учил в „Западна Европа“, после бил виден член на социалдемократическата партия и по тези причини бил считан от комунистическия режим за „вреден елемент на буржоазната интелигенция“. За капак, той самият произхождал от голямо и богато „кулашко“ семейство. Проклятието, тегнещо върху произхода ми, явно тръгваше още от Адам и Ева на нашия род. Що се отнася до майка ми, героичният ми произход беше пресечен и по нейната съ-ребрена линия, защото тя пък произхождаше от дълбоко религиозно протестантско семейство. Което не пречеше на партийния секретар на техникума, в който тя преподаваше, да я задължава да обикаля църквите в нощите на Великден и Коледа, за да „хваща“ ученици, гарантирайки по този начин, че и тя самата не празнува тези „упойващи“ религиозни празници. Докато собственият ù баща беше на рождественска или пасхална служба.

----------------------------------------

* Преди години зърнах нещо в българската преса, което ме наведе на размисъл, копирах си го и го... забравих. Но то изплува от дъното на компютъра ми в най-подходящия момент и кон-текст, за да ми даде жанров импулс да напиша тази история, и то като коледен дар за порасналата ми дъщеря.

„Има един литературен жанр, почти непознат в България. Коледният разказ е разпространен в Западна Европа. Големите писатели на ХIХ и ХХ век не го включват в избраните си съчинения, но почти всички са написали такива страници. В повечето случаи това дори не е разказ като разказ, а по-скоро коледно послание, понякога и откровена проповед, в която сюжетът е силно поучителен, а алегориите са лесни за разчитане. Например как заможният човек се прибира с наръч лакомства и подаръци, но по пътя вижда свещта в прозореца на вдовицата и оставя товара си пред прага й. Или как минава край бездомника, унесен вече в преддверието на ледената смърт, и го завива с тежката си шуба. Или дори го води при камината в щастливия си дом. Ей такива работи са писали колегите близо два века – всеки път да вкарат в душата на читателя онази нагласа, която подобава на един свят, в който трябва да се роди Божият син. Има подозрение, че понякога тези разкази са и автобиографични – авторите завоалирано изповядват някоя своя простъпка, осъждат я и посочват правилния, хуманния, християнския подход. (...) Рождество е времето, когато човек може да изповяда и изкупи такива грехове. (...) Винаги съм имал съзнанието, че бедността не означава липса на дарба, на трудолюбие, на кураж. На моето поприще поне най-великите по-често са били сиромаси. Те са сред безсмъртните в изкуството – ако не бяха безсмъртни, откъде щяхме днес да знаем, че са били бедни?“ (Калин Донков)

Откъс от книгата на Русана Бърдарска „Опитът”
ИК Жанет 45, март 2020
Оформление: Румен Жеков, корица: Доротеа Танинг, „Автопортрет“ (1944)
Редактор: Марин Бодаков
Цена : 25.00 лв.
Брой страници: 720

 

Публикува се със съдействие на издателството.

 

Накратко за автора

Русана Бърдарска е родена в Лом. Завършила е Английската гимназия в Пловдив, Българска филология в СУ „Климент Охридски“ и Европеистика в Брюкселския университет. Работила е за български издателства и за Европейския месец на културата, Пловдив, 1999 г. От 2002 г. живее в Брюксел, където от 2006 г. е служител на Европейската комисия. Автор е на студия за постсимволизма, на академичен курс по превод за европейските институции и на теоретична разработка за евролекта, на публицистичен анализ на ромския проблем и на романа „6 тъжни разказа, 1 весел + 1 интерактивен“ („Жанет 45“, 2002 г.), който е издаден също в Полша и (частично) в Македония и с който авторката се счита за родоначалник на отворената, любителска литература (fanfiction). „Опитът“ е вторият ù роман.

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.