Гео Милев: "Спомени за Емил Верхарн и негови писма до Гео Милев" - "Пламъци над календара"

В  началото  на  преминалата всесветска война, през август 1914 г., аз бях в Лондон, дето имах извънредното щастие да се запозная с големия белгийски народен поет – Емил Верхарн.  В онова време хиляди бежанци от  Белгия бяха ненадейно изпълнили квартирите на Лондон, а така също и немалко бежанци от Париж – и аз бях изненадан донякъде, когато един ден срещнах в английския вестник „The Observer“ една поема с подписа на Верхарна,  озаглавена  „La  Belgique Sanglante“ („Окървавена Белгия“), а на последната страница едно обявление за някакво събрание на белгийските бежанци, което щеше да се състои в Union Chapel и на което щеше да говори и Емил Верхарн. Дълбокото ми преклонение пред големия поет ме зовеше да ида на другия ден в Union Chapel, за да видя този, когото – през устрема на своите усилия – аз се осмелявах да смятам за свой учител в поезията, а делото му – за пример и идеал.

Когато влязох в широката високосводна катедрала, цяла изпълнена от хора, там из хилядите уста се разливаше тържествено и печално пеене под религиозното бучене на органа. После почнаха речите на английски и най-сетне върху естрадата се появи ниската фигура на Верхарна. Той чете поемата „La Belgique Sanglante“. Неговият глас тръпнеше в дълбок израз на всичкото съкрушение на неговото старо сърце и всичката негова пламенна любов към родината, която бе възпял в петте книги на „Toute la Flandre“ [„Цялата Фландрия“]. В тоя глас – в неговия звук и в неговия трепет – аз чувствах силния дух, който туптеше във всички книги – от „Черните факели“ до „Образите на живота“ („Les visages de la vie“, 1899). Фигурата бе дребна, но лицето с необикновен израз. Впечатлението у мене бе неотразимо.

На другия ден аз написах писмо до редакцията на „Observer“, с което молех да ми се съобщи адресът на поета. Аз го получих: 18, Matheson Road, Kensigton. W. (Верхарн пребиваваше в дома на своя английски преводач Osman Edwards). Моят възторг ме заставяше да направя ревностно поклонничество при големия майстор.

Следобед. Отварят ми. Изпращам визитната си картичка. Чакам в drawing room-а. Изведнъж на прага застава прав, в една донякъде войнствена поза, в домашно облекло, строг и застрашителен Верхарн.

– Bonjour, monsieur [Добър ден, господине] – казва той. Аз се покланям; извинявам се; представям се; сядаме. Изразявам му отначало с живи думи съчувствието си към нещастието, което бе постигнало неговата родина. Говорим за Белгия, за България: моментът води разговора ни на национална тема. Аз му изтъквам много прилики между българския и фламандския народ, такъв, какъвто го е възпял той с всичкия жар на душата си - „печалните равнини“ на Фландрия, които „заминават към север“ „под скръбта на томлението на небесата“, с техните „бедни хора“, „хора на полето“, „черни селяни“, които „пият дъжд, гълтат вятър“, „пушат мъгла“… и глухите полета на Тракия. Аз говоря почти с патос:

– Vous êtes plein d’ardeur!… (Вие сте цял пламенност) - извика Верхарн.

Това може би ни свързва.

Ние се видяхме още няколко пъти, преди да напусна Лондон (веднъж заедно с г-н Edwards). Ние говорихме за литература, за преводите на неговите поеми, които аз бях направил и които смятах да направя (между тях и трагедията „Манастир“) – за които той щедро и доверено ми даде своята авторизация: говорихме за белгийците, за българите, за немците, за русите, за славяните, за Брюсов, за Демел, за войната, за мира, за всемирния мир – пламенния блян на Верхарна, – за едно ведро и светло бъдеще – а този пацифистичен идеал гореше и у мене; той ни свързваше.

След като се върнах в България, ние продължихме нашите приятелски връзки. Тогава той живееше в Париж, St. Cloud, 5, rue Montretout. Нашата преписка бе винаги твърде сърдечна и с интерес един към друг. Четирите негови поеми, които издадох в началото на 1915 (№3 от „Лирични хвърчащи листове“), му доставиха, изглежда, известна радост. Част от едно негово писмо, в което той говореше за своите настроения в онова бурно време, бе напечатана от покойния Димчо Дебелянов във в. „Балканска трибуна“. (Няколко от запазените писма публикувам като приложение към тия спомени.)

По-късно Верхарн ми изпрати „un livre occasionnel sur la guerre en Belgique“69  – книгата „Окървавена Белгия“, сборник от статии, публикувани тук и там. Можех да преведа нещо от нея на български; за жалост тя ми дойде твърде късно: България се вече намесваше във войната, на страната на ония, които „окървавиха“ Белгия, и ние бяхме врагове с Верхарна – ние, които мечтаехме за всемирния мир… В такъв смисъл бе последното ми писмо до него от септември 1915 година.

Аз не зная дали той го е получил. На бойното поле аз узнах за неговия трагичен край на Руанската гара. Неговото велико сърце почива вече шест години под всеутешителната земя, но аз, с пламенността на своето благоговение – чувам как това сърце бие с могъщи удари и ни зове, всички нас, цялото човечество, към възбленуваните дни на едно друго човечество, щастливо и блестящо - човечеството на мира, труда и творчеството.

*

ПИСМА ОТ ВЕРХАРНА

I

Драги поете и приятелю,

Получих Вашето писмо. Отговарям Ви само с една картичка, защото искам да дочакам Вашия отговор, който да ми каже, че сте я получили. Тогава ще бъда сигурен във Вашия адрес.

Ваш Е. В.

II

Драги поете и приятелю,

Това е третото писмо, което Ви изпращам. В първите две аз Ви писах за Вашите преводи, чийто избор ми хареса и които (преводите) ще накарам да ми преведат тук. Аз съм Ви твърде благодарен за тях, но, разбира се, не мога да съдя за тяхното качество на български. – Но аз имам голямо доверие във Вас и Вашия талант. Ако бихте превели още някои от моите поеми – аз ще бъда щастлив. Във Вас – уверен съм в това – е жив пламъкът и поривът.

Изпратих Ви една съвременна книга върху войната в Белгия; тя съдържа статии, публикувани тук и там.

Благодаря Ви пак и оставам Ваш Е. В.

III

Драги поете,

Закъснях да Ви пиша, – а трябваше да сторя това отдавна. Извинение? Понеже работих извънредно много, от което пострада цялата ми кореспонденция. Преди всичко, благодаря Ви за преводите на мои стихотворения, които сте издали. Помолих един приятел русин да ми ги преведе, но той не можа да стори това така, както би желал. Във всеки случай, той ме увери, че чувства моя ритъм във Вашия. Защото – за мене ритъмът е най-важното в поезията. – Сега пиша поеми върху войната: те ще бъдат издадени след една година от „Merсure de France“. Аз ги обагрям с всичките мои въжделения, но същевременно ги и почерням с омразите си. От тези последните аз не мога да се запазя: моята искреност ги разпалва и проявява. След като Ви видях в Лондон, през зимата аз ходих на боевия фронт между Ипер и Диксмюд. Там вдъхвах и поглъщах войната почти с опиянение. Не мога вече сам да се позная – същият ли съм, какъвто бях преди десет месеца. Чувствам се едновременно и много малък, и много голям. О, тия страхотни часове, които ние живеем!

Моите живи приятелски чувства и Вам предан Е. В.

IV

Драги мой поете,

Аз отговарям на всичките Ви писма и картички.

Тази картичка дали ще стигне до Вас?

Също така за втори път Ви изпращам „Окървавена Белгия“. Изпращам Ви я „препоръчано“.

Понастоящем съм малко болен – вследствие преумора, – но почивам си и мисля приятелски за Вас.

Ваш Е. В.

Алманах „Везни“, І/1923

От книгата на ИК Гутенберг "Пламъци над календара", 2016
Брой страници: 144
Цена: 14 лв.

• Публикува се със съдействието на издателството.

За Емил Верхарн

Емил Верхарн (1855-1916) е белгийски поет, който е пишел на френски език, както и един от основоположниците на направлението на символизма.
Гъвкавото слово на този белгиец е будило възхищение в не един от великите му съвременници, сред които могат да се откроят: Райнер Мария Рилке, Андре Жид, Морис Метерлинк, Огюст Роден, Стефан Цвайг, Валерий Брюсов и др. Сред тях се нареждат също Светослав Минков и Гео Милев, като последният лично познава поета, счита го за незаменим свой учител и също се опитва да популяризира творчеството му.

В настоящата антология се представят „импресиите“ (или „стихотворенията в проза“) на Верхарн, които се публикуват за първи път на български. Както в поезията му, така и тук личи стихийността на неговите образи и дълбините на вдъхновението, от които достигат до нас. Някои от тези късчета живот са като фенери, които се обръщат и навътре, към самите себе си. Други са прелестни миражи, преливащи от сок и топлина като плодове, помнещи дъха на лятото.

На снимките: Гео Милев и Емил Вернхарн

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.