Христина Мирчева: "Хижата"

04.05.2020
Снимка 1

Събуди се, както всяка сутрин, по часовник точно в 5.30. Не обичаше да се излежава и да мечтае. Изправи се бързо, пътьом грабна кърпата от закачалката до банята и взе студен душ. Годините в тренировъчните лагери бяха превърнали тялото й в добре поддържана машина и тя не искаше да губи навиците си. Дори когато умората я скланяше към мързелуване, си припомняше колко трудно й беше да преодолее изнежените и удобни първи години на единствено дете в семейството със собствена стая с пиано и богата библиотека, летни ваканции в най-скъпите курорти, с изискани вечери сред хора, до които всеки нейн връстник мечтаеше дори само да се докосне.

Обичаше парливия допир на студената вода. Усмихна се под душа при представата за студа навън – преспите в двора бяха превзели всички изходи и сега ще трябва да си поиграе със ръчния снегорин, ако иска да излезе на пътя, сигурно вече утъпкан от колите, за да си направи задължителния крос нагоре към вилната зона. Беше дошла в любимата си крайградска къща, за да остане сама за кратко време, да се опита да помисли, да направи равносметка на изминалите години или просто да не прави нищо кой знае какво.

Не закусва, но кафето е задължително. Опитва различни аромати от кафетата. Има всякакви машинки – за еспресо, за шварцкафе, от онези с капсулите, както и специален шкаф, в който при определена температура се съхраняват различни сортове.

Всички навремето се учудиха, когато тя взе това решение – да напусне уюта на един планиран живот, лишен от рискове и изненади, с осигурена кариера по йерархията, която наследяваше от родителите си и да се впусне в авантюрата на следовател в една корумпирана система, в каквато вече се беше превърнала всяка държава по света.

Въздухът наистина беше кристален, чуваше се кучешки лай от дворове в селото, а човешките гласове долитаха отдалеч, сякаш разстоянията не съществуваха, ако се заслушаше, можеше дори да разбере за какво си говорят тези или онези ей там, макар да не ги виждаше. Обичаше да съзерцава тънките струи дим от камините как се извисяват към сивото небе. Климатиците, слава Богу, отказваха да превземат планинските райони.

Пое дълбоко въздух и затича умерено нагоре. Не беше се връщала тук от миналата зима и сега погледът й отчиташе познатите места с благодарност, че нищо не се е променило, че всичко е на старите си места. Зави покрай къщата на ъгъла, откъдето пътят ставаше наистина стръмен. Точно на това място винаги я обземаше познатата тревога, която така и никога не успя да преодолее. Страхуваше ли се или беше нещо друго. На следващия завой щеше да види онази къща, навремето обвита с розови храсти, а сега потънала в бръшлян с изпочупени прозорци.

Сърцето й така силно заби, че трябваше да спре, да вдиша и издиша няколко пъти, да задържи дъх, за да укроти поне малко лудото сърцебиене и да продължи.

Спомня си ясно онзи ден, когато при обичайния си крос, видя входната врата на къщата с розите да зее. Нещо сякаш не беше наред. Там всяка сутрин я чакаше възрастният съсед, за да й помаха за поздрав, а на връщане да я дари с една от уханните си рози. Живееше от години съвсем сам, гледаше една козичка, която рано сутрин извеждаше на паша, винаги любезен и усмихнат, винаги с някоя нова очарователна шега или ведра история.

Спря и застина вцепенена пред ръждясалата врата, полуоткрехната, превзета от бурените и изпопадалите клони. В онзи ден необичайната тишина я накара да прекрачи този праг – видя го проснат по гръб с широко отворени очи и рани по тялото. Много обезобразени тела беше виждала, но тогава за първи път й се случи да закрещи безпомощно и да заплаче като дете. Нима беше възможно в този безбрежно мирен и безопасен свят, какъвто си беше останал досега този планински край, да се случи нещо толкова ужасно с най-внимателния ведър човек, когото познаваше? Всичко беше възможно, нищо не оставаше завинаги живо и непокътнато. Хората винаги са били чудовища.

Не можеше тогава да каже колко време е минало преди да се обади на 112. Остана до тялото през цялото време, сякаш това можеше по някакъв начин да го накара да оживее.

Още на следващия ден откриха убиеца. Не беше никак трудно, оставил следи навсякъде и просто си тръгнал, прибрал се в  ергенската си къщи, отворил си бира и си пуснал телевизора. На въпроса й защо го е направил, той отговори, че още от дете мразел баща си, не можел да обясни защо, нито го е тормозел или нещо подобно, дразнел се от усмихнатото му лице, от лекотата, с която общувал с хората, от това, че винаги, дори в най-тежките моменти, се шегувал. Мразел тази къща, подреденият двор, розите най-вече, дъртата коза. Спорът онази вечер бил именно за къщата. Синът искал от бащата да напише завещание, защо, попитал старецът, нали ти оставих апартамента, като умра някой ден, а то няма да е далеч това време, ще имаш и къщата и тогава казал една от неговите си безобидни шеги. Онзи грабнал ножа за хляб от масата и го наръгал няколко пъти, ще се шегува, а, ще ми се смее...

Осъдиха го по бързата процедура на доживотен затвор. Ирина настоя за най-тежкото наказание. Тогава за първи път съжали, че смъртната присъда е отменена. Знаеше, че ще минат няколко години и ще пуснат психопата за добро поведение, както се и случи.

Време беше да се връща по обратния път. След този случай напусна работа, не можеше да си представи да продължи. Това нейно решение беше също така внезапно, както и предишното й да се отдаде на професията следовател. Зае се с преподавателска дейност, пътуваше, срещаше се с много и различни хора, но всяко връщане тук, я връщате отново и отново към миналото. Спря да бяга и тръгна бавно по пътя надолу към нейната вила. Ще запали камината, ще остане още само тази вечер и утре сутринта ще отпътува за града. Вече беше взела решение, решенията й, необясними за всички останали, за нея  бяха логични, не точно добре обмислени, а интуитивни, вървеше натам, накъдето я водеше сърцето.

30 юни 2019

 

От книгата с разкази "Северен прозорец", предстоящо

Илюстрация: ©Георги Чепилев

 


 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.