Олеся Николова: "Одарени, бездарни, надарени"

Нямате идея колко поети гният в панелките. Одарени, бездарни и „надарени”. Беззъбите поети на нашето време, в буквалния и преносен смисъл.

Повечето от нас възхвалявахме предишния режим, а сега първите на деня. Една и съща форма, различни субекти. Едно и също време, различни метафори.

Поети работещи денем, като учители и професори, а нощем като метачи. Една прослойка плюнчеща се върху битието. И то какво битие. Ако навремето се възхищавахме на бетона и машините, сега плюем по тях. Ако навремето възхваляваме светлите дни на комунизма и заклеймявахме капитализма, сега го прегръщаме с пожълтелите си ръце и крещим, че 45 години мечти са ни били достатъчни.

Каква съвременна поезия само изписваха тютютневите ни пръсти. Поезия за кал, мизерия, за безпаричие и бедност. Жълтата гостенка сега е заменена с още по-модерна и по-жълта. Паницата с боб и преди и сега си е пак паница с боб, но наденица вече няма, а кучешката радост не те кара да се чувстваш куче, а просто средно беден интелектуалец.

Аз също съм един от тях, беззъб, плешив и безработен поет на нашето време. Накачил съм бележки из цялата къща с наименования на предметите. „Шкаф” върху шкафа, „чаша” върху трите си чаши, „вилица” върху вилиците и така нататък, списъкът е много дълъг. Бележките ми напомнят, че съм богат. Така упражнявам паметта си, съчинявам парадоксални рими и си напомням, че все пак притежавам вещи, много вещи, описани вещи, непотребни, но с име.

Като мен самия, непотребен, но с име. Нямам бележка, но имам лична карта, която го удостоверява. Дори няма нужда да се представям пред хората, там така подробно са ме описали. С номерче, какви очи имам, колко съм висок, как се казвам и дори за улесение колко двойника имам. Демек колко души могат да ме заменят, защото няма незаменими хора, а само незабравими.

Е бившите ми работодатели едва ли ще ме забравят някога. Замениха ме, но пък това което оставих след себе си едва ли скоро ще го поправят.

Като поет от старото време се бях научил, че на работа се ходи малко по- късно, пие се кафе до обяд, после се отива на обяд, след това се подремва малко, докато не стане 17.00 часа и ето че остава да се поработи около час, но това е напълно недостатъчно и докато се усетя, работния ден свършил.

И ето ме сега на прага на демокрацията и на поредната криза. Стиховете ми са злободневни, но пък вече е пълно с такива и няма как да изпъкна, освен ако не ги изписвам върху сградата на народното събрание, така че и от самолет да се виждат. Или не ги пиша по някое голо тяло. Щом рисуват по тях, какво пречи и да се пише.  Представяте ли си го само, съблича се девойката, върви по плажа, разнася пищни форми и „гларусите”, освен че плакнат окото, обогатяват и душата. А накрая, на малката петичка подписа ми.

Ех, мечти, поет да си в днешно време.

След като ме уволниха ми се наложи да си намеря работа, не само каквато има, но и каквато ме задоволява. Станах статист в предавания.

По цял ден кибик! Не вярвах ,че има такова щастие. Обикалям с още десетина симпатяги из разни студиа и стрещу сносно заплащане, безплатни сандвичи и кафе гледам и ръкопляскам. За улеснение ни вдигат табелки. На тях ни се казва кога да пляскаме, кога да се смеем, кога да дюдюкаме.

Открих и друго интелектуално поприще. Там няма табелки, с които да ми казват какво да правя, но мисля, че и сам се справям добре. Ходя по откриване на изложби и презентации на книги. Много съм редовен. Защото винаги има безплатна храна, напитки и в изобилие интересни хора.

Хапвам, пийвам и се наслаждавам. Кимам с глава, присламчвайки се към поредния разговор, усмихвам се и накрая си тръгвам наяден и напит.

Безработицата е хубаво нещо. Особено ако си поет, защото една строфа врати отваря. По този начин успях да си уредя прослушване за реклама, защото както се изрази младежът такъв глас трудно се намира.

Как да е лесно, като 40 години съм го подхранвал с никотин, това е труд и то не какъв да е. Помислих, че и аз като Джоко Росич, ще вълнувам женската аудитория, която ще потръпва само като си отворя устата, беззъбата си поетична уста. Но!

Но рекламата била за лекарство срещу косопад. А слоугнът звучеше така: ” Ако гласът ви вече не ви служи, а плешивината привлича само лекарите, не се отчавайте, защото с помощта на „Плешобой” вие можете да промените живота си.”  

Значи така, ако звучите страшно и изглеждате два пъти по-страшно, някаква си химия ще ви оправи. Какво стана с тупетата?

Знам ли аз като изпия лекарството няма ли целия да се окосмя и пак плешив да си ходя. Относно гласа се обидих, но какво ми дремеше взех хубави пари.

И за друга реклама ме поканиха. Лепило, което закрепва ченето така, че дори ябълки и твърди ядки могат с охота да се похапват. Имах няколко не много скучни реплики, с които се справих блестящо, колко рецитали съм имал все пак.

Понеже им се виждах попрегърбен, а това е в резултат на дългите години писане, решиха че съм идеален за представянето на „Гръбнакоизправител”. Джаджа, която изправя стойката и потушава болките. Изправен до пишещата машина, сложил едната ръка върху дебел ръкопис аз декламирах:

„ След дълги години на писане и прегърбване над пишещата машина се наложи да ползвам „Гръбнакоизправителя”, тъй като получих гръбначни изкривявания и болката стана непоносима. Но откакто го нося, се чувствам по-млад с 20 години и мога денонощно да пиша.”

Аз че мога , мога, но нямам идея какво и за кого.

Така ме харесаха и след тази реклама, че ме поканиха за още една.

В нея играх чичко, който се бори с наднорменото си тегло и след като изпивам някакви хапчета се превръщам в левент и половина. Естествено левентът беше друго момче, което се оказа че не е безработен, а просто културист.

Парите бяха хубави, но поетчната ми душа възнегудува как така изпъкват само недостатъците ми. Нямаше ли начин да покажа и таланата си.

И такъв се появи, след като успях да преспя с една режисьорка, която бе типична стара мома и мъж не беше виждала от времето на комунизма.

Участвах в предаване за японската култура и пояснявах на публиката как се пише хайку.

Първо трябва да е на три реда, второ рима не ти е нужна и трето не всеки може да пише хайку. Ето няколко примера:

Много ръкопляскаха, но това бяха колегите и на табелката пишеше „Аплодисменти”. Но и да не бяха и да не пишеше, мисля че пак щяха да ръкопляскат.

Малко се поуморих от известността и труда, но по-добре работещ артист, отколкото безработен поет.

Нямате идея колко поети гният в панелките. Но нямате и никаква идея колко артисти гният в тях. Одарени, бездарни и „надарени“. Беззъбите артисти на нашето време в буквалния и преносен смисъл.

Илюстрация: Георги Чепилев