Петър Павлов: Ресторант "Живот"

Седя във тъмен ресторант.
Венец и връх в хранителна верига.
Полу-започнал и полу-приключил.
Изключил сетивата си преситени,
предъвквам спомени.
Отпивам вино, чийто сок 
са мачкали краката на богини.
Преситен съм и търся нещо ново.

Ръцете ми почти докосват 
невидимите в тъмното блюда.
Дочувам шумолене. С него
отронен стих и музика и песен.
Поръчвам бързо цялото меню.
Не мога да избирам. Нека
избрани бъдат всички ястия.
Те спомени са – нека ги опитам.

ТЯ

Сервира ми с ефирните движения
на топъл вятър в морска тиха нощ.
Напред. Назад. С надеждата да свърши
работната си смяна и да види
лицето на заспалото у тях дете.
Не бързам да я викам.
Припомням си спокойно всяка хапка
и всяка глътка щастие или горчилка.
Не бързам да поръчвам и десерт,
защото знам, че после вече
ненужен ще съм в този ресторант
и с тракане на касови клавиши,
като призовка ще получа дълга сметка.

Не може този дълг да не платиш!
Балансът трябва да излезе
преди да си напуснал ресторанта.
Не бързам. Ще почакам. Ще поръчам
бутилка нова като ново утро.
И ще поканя келнерката да я сподели
със мен, когато смяната й свърши.

А после хванати любовно за ръка с Живота,
със звън на счупени стъкла и детски смях,
ще бягаме по улиците празни на нощта.
Луна над нас, заспала стража
и остров от безвремие обвит в мъгла.
Удобно е и толкова уютно!
Магията на саксофон държи стрелките
заспали някъде към три часа.
Това съм аз. Това си ти. Нали?

Фотография: Петър Павлов

• Публикацията се осъществява със съдействието на Ангелина Василева.

Петър Павлов в "Диаскоп":

"Диамант или въглен"

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.